О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 934
гр. София, 27.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 907 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ал. С. срещу решение № 2094 от 02.11.2015г. по т. дело № 2117/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 49 от 13.01.2015г. по т. дело № 5083/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено, че [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] дължат солидарно на [фирма], [населено място] следните суми: 47 480.22 евро – главница, представляваща задължение по договор за финансов лизинг № 04344-007/22.07.2008г.; 10 698.37 евро – договорна лихва за периода от 01.12.2009г. до 30.06.2012г.; 11 112.78 евро – лихва за забава за периода от 01.12.2009г. до 30.06.2012г. ; 1 196.40 евро – разноски по лизинговия договор, за които суми е издадена в полза на ищеца заповед по чл. 417 ГПК от 09.01.2013г. по гр. д. № 377/2013г. на СРС, 53 състав. С решението на СГС ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца на основание чл. 78 ГПК сумата 2 958.74 лв. – съдебно-деловодни разноски.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. В приложено допълнително изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Според касаторите материалноправните въпроси са свързани с приложното поле на чл. 147 ЗЗД, чл. 111 ЗЗД, чл. 142 във връзка с чл. 111 ЗЗД, респ. с института на поръчителството в ЗЗД и приложното му поле, както и със съдържанието на института „периодични плащания” по смисъла на ЗЗД, и са следните:
1. От кой момент започва да тече срокът по чл. 111 ЗЗД, респективно този по чл. 147 ЗЗД по отношение на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг – дали от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях /съобразно договореното в съответния погасителен план към договора/ или от момента на разваляне на договора по съответния ред?
2. Лизинговите вноски представляват ли „периодично плащане” по смисъла на чл. 111 ЗЗД?
3. Дали след като страните по едно облигационно правоотношение са уговорили срокове, в които да се престира „нехарактерната” престация, то кредиторът по договора да може едностранно, разваляйки договора, да промени изискуемостта на вече просрочените задължения, като определи тяхната изискуемост, считано от датата на разваляне на договора, а не от датата на тяхната изискуемост, която вече е настъпила към момента на разваляне на договора.
4. Приложима ли е хипотезата на т. 4б и т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК по отношение на договор за финансов лизинг, при условие, че същият е развален от лизингодателя?
5. Може ли по един развален договор за финансов лизинг лизингодателят да претендира непадежиралите към датата на разваляне лизингови вноски?
Касаторите поддържат, че по отношение на така поставените въпроси, САС в противоречие с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е приел, че не са налице хипотезите на чл. 111 и чл. 147 ЗЗД, както и че сроковете по чл. 147 и чл. 111 ЗЗД започват да текат от датата на разваляне на договора, а не от датата на възникване на всяко едно от задълженията за плащане по съответния договор за лизинг – основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ТПК. Според касаторите началният момент на сроковете по чл. 147 ЗЗД и чл. 111 ЗЗД започва да тече от първия ден на забава за всяко едно от просрочените задължения, а не от факта на разваляне на договора.
Касаторите се позовават и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с Решение № 162/18.12.2014 г. на ОС – София по т. д. № 63/ 2014г., в което съдът е приел, че лизинговите вноски са с периодичен характер, че по отношение на тях е налице хипотезата на чл. 111 ЗЗД, че срокът по чл. 147 ЗЗД и този по чл. 111 ЗЗД започва да тече от датата на падежа на всяка една от вноските.
По отношение на въпроси № 1 и 2, касаторите поддържат, че САС се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГТК и дадените с него разяснения относно понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111. б. „в” ЗЗД, а относно въпрос № 1 твърдят, че попада и в приложеното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът му е и от значение за развитието на правото, предвид естеството на договора за финансов лизинг и съществуващата практика на съдилищата да го приравняват до известна степен на договор за кредит, придавайки на договора за финансов лизинг „финансово-кредитен елемент”’ .
Касаторите релевират доводи, че въпроси № 1 и № 4 са от значение за развитието на правото и поради това, че не може да се търси идентичност между двата института /относно настъпването на предсрочната изискуемост/ в хипотезата, в която договорът за финансов лизинг е развален, респективно лизингонолучателят е лишен от правото да придобие вещта, за разлика от договора за кредит, където кредитополучателят е придобил собствеността върху парите.
По отношение на въпроси № 3 и № 5 излагат съображения, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът им е и от значение за развитието на правото.
Според касаторите процесуалноправните въпроси са свързани с правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданското производство и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради това, че по отношение на тях няма съдебна практика – основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1. Следва ли да се извърши разпределение на доказателствената тежест в хипотезата, в която страна в процеса въвежда своевременно възражение за нищожност на основание противоречие със закона на процесното правоотношение, въз основа на което ищецът претендира своите вземания?
2. Ако отговорът на този въпрос е положителен, то в тежест на коя от страните следва да се възложи доказването на възражението за нищожност в хипотезата, в която се твърди нищожност на основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 3 от Закона за кредитните институции?
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. А. В. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че по въпросите относно института на поръчителството и същностните характеристики на периодичните плащания има ясна и непротиворечива съдебна практика, включително задължителна практика на ВКС. Излага съображения, че формулираните от касаторите въпроси се основават на неправилно възприемане на фактическата обстановка и на облигационните отношения между страните, поради което не са относими към конкретния случай.
Ответникът поддържа, че въпросът относно началната дата, от която започва да тече срокът по чл. 147 ЗЗД при неизпълнен договор за финансов лизинг – дали това е падежът на задължението по погасителния план или датата, на която договорът е развален от изправната страна /въпроси № 1 и № 3/, не е от значение за формулиране на правния извод от САС, тъй като страните са сключили на 29.12.2009г. споразумение към договора за финансов лизинг, по силата на което на лизингополучателя и поръчителя е дадена възможност да погасят просрочените задължения.
Според ответника по касационната жалба касаторите неоснователно са се позовали на противоречие на въпрос № 4 на Тълкувателно решение № 4/2013г., а въпрос № 5 е неотносим и е без значение за решаване на спора.
Релевира доводи за неоснователност на формулираните процесуалноправни въпроси, тъй като въпросът относно разпределението на доказателствената тежест при направено възражение за нищожност поради неизпълнени законоустановени изисквания за финансовите институции не кореспондира с изследванията, направени от въззивния съд и съответно на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между ищеца „П. Лизинг България” АД като лизингодател и първия ответник [фирма] като лизингополучател е възникнало правоотношение по силата на валидно сключен договор за финансов лизинг № 04344-007 от 22.07.2008 г., с който ищецът се е задължил да придобие движима вещ – един брой нов товарен автомобил „DAF”, подробно описан в договора, който да предостави на първия ответник за ползване за уговорения в договора срок срещу заплащане от лизингополучателя на първоначална вноска и лизингови вноски в определен размер и на определен падеж съгласно погасителен план – приложение № 1 към договора. След изтичане на срока на договора и при уговорените условия лизингополучателят е имал право да придобие собствеността върху вещта. Вторият ответник [фирма] е подписал договора в качеството на поръчител, солидарно отговорен за изпълнението на задълженията, поети от първия ответник. Лизинговата вещ е била предадена на първия ответник – лизингополучател по договора с двустранно подписан протокол на 26.08.2008 г.
Решаващият съдебен състав е констатирал, че на 29.12.2009 г. страните са сключили споразумение към посочените в него десет договора за финансов лизинг от 2008 г., включително и настоящия, с което са установили размера на изискуемите и неплатени към момента на сключването му задължения /в общ размер 153 124.54 евро/, уговорили са срок и вноски за посагяване на задължението с падеж на последната вноска 30.09.2010 г., годишна възнаградителна лихва върху тази сума в размер на 8.50% и лихва за забава в случай на забавено изпълнение в размер на 19 % върху размера на забавеното плащане, считано от датата на неговата изискуемост до датата на окончателното му плащане. Въззивната инстанция е установила, че страните са уговорили, считано от 01.01.2010 г. удължаване на лизинговия период с 10 месеца, заплащане през първите 10 месеца от лизингополучателя само на договорната лихва върху сумата 696 028.30 евро, падеж на всяка лизингова вноска на първо число на съответния месец от лизинговия период, както и са изменили размера на договорната лихва /приравнен на базисния вътрешен лихвен процент на лизингодателя, който към датата на подписването на споразумението бил 7.25 % годишно/ и са уговорили лихва за забава в размер на договорната лихва + 12 %.
Въззивният съд е приел, че действителната воля на страните е била с това споразумение да бъдат уредени по друг начин условията на договора за лизинг така, че на неизправната страна по същия договор – лизингополучателя, респ. поръчителя да бъде предоставена възможност да погаси своите просрочени задължения. Поради това е направил извод, че споразумението нито новира задължението на лизингополучателя, нито представлява ново съглашение между страните, което е независимо и самостоятелно по отношение на договора за лизинг.
Възражението на ответниците по исковата молба за нищожност на пункт І от споразумението от 29.12.2009 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 3, ал.- 1, т. 3 ЗКИ поради това, че ищецът системно отпуска заеми, без да има качеството на финансова институция, нито му е признато това право от БНБ, е прието за неоснователно, тъй като не са представени договори за заем, нито други писмени доказателства в подкрепа на това твърдение.
Неоснователността на възражението за нищожност на споразумението поради заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 4, пр. 2 ЗЗД посредством създадената привидност, че „възникналите правоотношения … са такива по чл. 240 и сл. ЗЗД”, е аргументирана с обстоятелството, че Законът за кредитните институции не създава специален режим за извършването на конкретни сделки, тъй като по своята същност той е устройствен нормативен акт, който урежда „условията и реда за лицензирането, осъществяването на дейността, надзора за спазването на пруденциалните изисквания и прекратяването на кредитните институции /банките/”. Прието е, че със споразумението не се цели постигането на забранен правен резултат – страните са искали единствено да бъде постигнат правомерен резултат, а именно изпълнението на просрочените задължения на лизингополучателя по основния договор. Изложени са и аргументи, че по споразумението от 29.12.2009 г. не са предоставяни суми от страна на ищеца към ответниците.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответниците по исковата молба за погасяване на дължимите лизингови вноски, въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза и въз основа на нея е установил, че размерът на неплатените след изтичането на десетмесечния гратисен период главници с падежи от 31.10.2010 г. до 30.06.2012 г. включително е 92 863.23 лв. /47 480.21 евро/, размерът на неплатените договорни лихви с падежи от 31.12.2009 г. до 30.06.2012 г. включително е 20 924.18 лв. /10 698.36 евро/, разноските по договора са 2 339.97 лв. /1 196.41 евро/, а лихвата за забава, изчислена за периода от 1.02.2010 г. до 30.06.2012 г. е 21 734.71 лв. /11 112.78 евро/.
Възражението на ответниците по иска за погасяване по давност на вземанията за главниците и договорните лихви на основание чл. 111 ЗЗД е прието за неоснователно. Въззивният съд е съобразил, че претенцията за главниците обхваща периода от 31.10.2010 г. до 30.06.2012 г., поради което задължението за първата главница се погасява по давност на 31.10.2013 г., а за последната – на 30.06.2015 г. Констатирал е, че заявлението по чл. 417 ГПК е подадено на 27.12.2012 г. и е направил извод, че към тази дата тригодишният срок по чл. 111 ЗЗД не е изтекъл. Относно претенцията за договорните лихви е изложил съображения, че обхваща периода от 31.10.2009 г. до 30.06.2012 г., задължението за първата от тях се погасява по давност на 31.12.2012 г., а за последната – на 30.06.2015 г., поради което предвид датата на заявлението по чл. 417 ГПК е заключил, че давностният срок не е изтекъл.
Възражението на поръчителя /втория ответник по иска/, че не е бил спазен срокът по чл. 147 ЗЗД за предявяване на претенциите на кредитора срещу него, също е прието за неоснователно. Решаващият съдебен състав е обсъдил уговорката в пункт ІІ, т. 1 от споразумението, с която срокът на договора е бил продължен общо на 58 месеца, и е приел, че последната вноска е трябвало да бъде погасена на 30.06.2013 г., както е било отразено и в актуалния погасителен план /на лист 28 – 32 от делото/. Според въззивната инстанция 30.06.2013г. не е меродавната начална дата, след която започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, защото кредиторът, упражнявайки правата по пункт ІІІ, т. 1 и 2 от споразумението, е обявил всички оставащи лизингови вноски и други плащания по договора за предсрочно изискуеми, за което е уведомил длъжника и поръчителя с нотариална покана, връчена на 22.06.2012 г., в която е отправил и предупреждение, че след изтичането на пет дни ще смята договора за развален. За да направи извод, че поръчителството не е било прекратено към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 27.12.2012г., въззивният съд е приел, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е започнал да тече от датата на прекратяване на договора за финансов лизинг – на 27.06.2012г. с изтичане на петдневния срок, предоставен с нотариалната покана, и искът е предявен в последния ден на шестмесечния срок.
По отношение на неоснователността на възражение за прихващане въззивната инстанция е посочила, че е бланкетно и на основание чл. 272 ГПК е препратила към мотивите на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касаторите първи и втори материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по тях по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС определя съдържанието на понятието „периодично плащане” по смисъла на чл. 111, б. „в ” ЗЗД, но не дава отговор на въпроса дали лизинговите вноски представляват „периодично плащане” по смисъла на чл. 111 ЗЗД. В т. 4б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, но не и на формулираните от касаторите първи и втори материалноправни въпроси.
По отношение на тези въпроси не e налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като касаторите не са представили доказателства дали Решение № 162/18.12.2014 г. по т. д. № 63/2014г. на Окръжен съд София е влязло в сила.
По първия материалноправен въпрос „от кой момент започва да тече срокът по чл. 111 ЗЗД, респективно този по чл. 147 ЗЗД по отношение на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг – дали от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях /съобразно договореното в съответния погасителен план към договора/ или от момента на разваляне на договора по съответния ред” е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на постоянна практика на ВКС и възможността въпросът да бъде решаван противоречиво от съдилищата, предвид характера и особеностите на договора за финансов лизинг и непълната правна уредба по отношение на него.
Отговорът на третия, формулиран от касаторите материалноправен въпрос, е във връзка с отговора на първия материалноправен въпрос и зависи от конкретните факти по делото. Въпросът е свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, поради което преценката дали ищецът е променил изискуемостта на просрочените задължения, чийто падеж е настъпил преди разваляне на договора за финансов лизинг по вина на лизингополучателя, следва да се извърши в производството по чл. 290 ГПК.
Формулираният от касаторите четвърти правен въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като от една страна не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, а от друга страна договорът за финансов лизинг не е идентичен с договора за банков кредит, във връзка с който е отговорът по т. 18 от посоченото Тълкувателно решение.
Петият материалноправен въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съответства на данните по делото – претендираната главница общо в размер 47 480.22 евро е заявена като неплатени лизингови вноски за периода от 31.10.2010 г. до 30.06.2012 г. по договор за финансов лизинг № 04344-007/22.07.2008г.; претенцията за договорните лихви обхваща периода от 31.10.2009 г. до 30.06.2012 г., а договорът за финансов лизинг е развален в края на м. юни 2012г. след изтичане на предоставения с нотариалната покана срок.
Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените два процесуалноправни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Процесуалноправните въпроси зависят от обстоятелството дали във въззивната жалба въззивниците /ответници по исковете и настоящи касатори/ са направили оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в непълен или неточен доклад по чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, респективно неразпределяне или неправилно разпределяне на доказателствената тежест по отношение на релевираните възражения за нищожност на споразумението. В настоящия случай във въззивната жалба липсва оплакване в посочения смисъл, поради което формулираните процесуалноправни въпроси са ирелевантни.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2094 от 02.11.2015г. по т. дело № 2117/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
УКАЗВА на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да представят документи за внесена държавна такса в размер 2 757,24 лв. /две хиляди седемстотин петдесет и седем лева и двадесет и четири стотинки/ по сметка на ВКС на РБ съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на вносния документ в определения срок делото да се докладва на състава за връщане на касационната жалба и прекратяване на касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.