ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 941
София, 29. ноември 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3438 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1905/04.08.2017 на Софийски апелативен съд по гр. д. № 5354/2016, с което е отменено решение № 4458/01.06.2016 на Софийския градски съд по гр. д. № 3127/2015, като са отхвърлени предявените искове по чл. 45 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди в размер на 43.460 лева със законни лихви и по чл. 86 ЗЗД.
Недоволен от решението е касаторът [фирма], С., представляван от адв. П. К. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за началото на погасителната давност за вземанията за обезщетение за вреди от извършено престъпление, за спирането и прекъсването на погасителната давност при предявяването на гражданския иск в наказателното производство и за последиците от прекратяването на производството по така предявения граждански иск, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, каквато прилага.
Ответницата по жалбата Ю. Р. М., чрез особения представител адв. Б. И. от САК, я оспорва, като счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а по същество решението е правилно и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Претендира направените по делото разноски за възнаграждението на особения представител.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е уважил предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за сумата в размер на 43.460 лв., представляващи присвоени от ответницата в качеството й на финансов директор на [фирма] пари, собственост на дружеството. С влязла в сила присъда ответницата е призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 202 ал. 2 т. 1 вр.чл. 201 НК, за това, че за периода 27.04. – 05.07.2005 г. е присвоила сумите 25.900 и 17.560 лева, като е причинила имуществени вреди общо в размер на 43.460 лв. Вземането на дружеството е цедирано на ищеца [фирма]. Предвид задължителната сила на влязлата сила присъда, въззивният съд е приел, че е налице непозволено увреждане по отношение на праводателя на ищеца от страна на ответницата, а доколкото размерът на щетите е елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 202 и чл. 201 НК, този размер е задължителен за гражданския съд. В тази връзка като неоснователно и недоказано е прието възражението на ответницата относно евентуално осчетоводяване, или не на процесната сума в счетоводството на увреденото дружество. Между страните е спорно прехвърлено ли е надлежно с договора за цесия вземането на ощетеното дружество на ищеца, като ответницата твърди, че вземането предмет на договора за цесия не може да бъде прехвърлено, т.к. право на обезщетение има само увреденото дружество и че тя като длъжник не е била уведомена надлежно за сключения между двете дружества на 10.02.2015 г. договор за цесия. Въззивният съд е приел, че видно от представеното уведомление, ответницата е била уведомена за извършената цесия с писмено уведомление, връчено на 04.03.2015 г. й чрез нотариус Р. Д. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Макар ответницата да твърди, че чрез връчването по този ред на фактически не е била уведомена за прехвърляне на вземането, това възражение е ирелевантно, доколкото съобщаването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има значение единствено с оглед противопоставимост на евентуално изпълнение на задължението към цедента от страна на длъжника, който дори и надлежно уведомен не може да се противопостави на прехвърлянето на вземането (а дори да се приеме, че на ответницата не е било съобщено извършеното прехвърляне на вземането, това не води до недействителност на договора или до опорочаване на прехвърлителното действие на договора). Като основателно е прието възражението на ответницата за погасителна давност. Изложени са съображения, че давността при непозволеното увреждане тече от момента на извършване на увреждането, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния характер на деянието, т.е. в случая давността започва да тече от 27.04.2005 г. за вземането за 25.900 лв. и от 05.07.2005 г. за вземането от 17.560 лв., като исковата молба е подадена на 09.03.2015 г. Ответницата поддържа, че предявеният иск е погасен по давност, докато ищецът твърди, че за периода на разглеждане на гражданския иск във воденото наказателно производство от 01.12.2009 г. до 13.10.2014 г. погасителната давност е спряла да тече. Съобразно доказателствата по делото въззивният съд е приел, че вземането по главния иск е предявено за първи път под формата на граждански иск в наказателния процес в съдебно заседание на 02.12.2009 г. и с предявяване на гражданския иск в досъдебната или в съдебната фаза на наказателния процес погасителната давност се прекъсва и спира да тече по време на процеса, т.к. тече процес относно вземането. В случая, производството по гражданския иск (предявен в съдебно заседание на 02.12.2009 г.) е било прекратено с влязло в сила на 13.10.2014 г. определение от 07.02.2013 г. на Софийския районен съд по нохд № 14099/2013, поради което е прието, че прекратяването на производството обезсилва прекратяването на давността, настъпило с предявяване на гражданския иск и заличава с обратна сила спирането на погасителната давност за времето, през което се е разглеждал гражданския иск в наказателното производство, т.е. за времето от 02.12.2009 г. до 13.10.2014 г. по арг. от чл. 116, ал. 1, б. „б“ предл. посл. ЗЗД. Съдът е посочил, че съобразно установената съдебна практика при приключване на процеса относно вземането с решение, с което искът не се уважава, прекъсването и спирането на течението на погасителната давност се заличават, като този извод се налага и при прекратяване на процеса относно вземането, тъй като прекратяването по своя правен ефект има същия краен резултат – вземането е отречено, дори на още по-силно основание, не като неоснователно и недоказано (при отхвърляне на иска), а като недопустимо. Предвид изложеното е прието, че в случая спирането на течението на погасителната давност е заличено с обратното действие на прекратяването на гражданския иск за периода от предявяване на гражданския иск в наказателното производство – в съдебно заседание на 02.12.2009 г. с молба от гражданския ищец до окончателното приключване на производството по гражданския иск с влизане в сила на разпореждането за връщане на въззивната жалба на гражданския ищец срещу прекратителното определение на 13.10.2014 г. Заличено е и прекъсването на погасителната давност с предявяване на гражданския иск, поради което предявения на 09.03.2015 г. иск е погасен по давност и като такъв следва да бъде изцяло отхвърлен. Предвид неоснователността на главния иск, като неоснователни са отхвърлени и акцесорните искове за лихви, които също са погасени по давност.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1905/04.08.2017 на Софийски апелативен съд по гр. д. № 5354/2016.
Касаторът е освободен от такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.