О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 946
гр. София, 22.12.2017 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3118/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 57792 от 02.05.2017 г. от П. И. Ал-Б. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. Н. от АК – София, срещу въззивно решение № 1999 от 28.03.2017 г., постановено по в.гр.д. № 680/2017 г. на Софийския градски съд, ГО, III-б въззивен състав, с което като е потвърдено решение № 17641 от 03.11.2016 г., постановено по гр.д. № 70659/2015 г. на Софийския районен съд, III ГО, 81 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените искове, с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ, вр. с чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ и чл. 128, т. 2 КТ, за прогласяване на нищожност и отмяна на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 127 от 04.11.2015 г., за възстановяване на ищцата на заеманата длъжност, за присъждане на обезщетение за оставане без работа, за периода 05.11.2015 г. – 05.05.2016 г., в размер на 35 776, 38 лева, за извършване на поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка, за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на сумата от 16 021,56 лв., както и присъждане на сумата 843, 24 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение, за периода 02.11.2015 г. – 04.11.2015 г. Жалбоподателката моли да се отмени въззивното решение в обжалваните му части по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са, както следва: 1/ Следва ли въззивният съд да мотивира решението си, излагайки самостоятелни мотиви по всички доводи и твърдения на страните, въз основа на всички събрани по делото доказателства; 2/ Може ли съдът да приеме за гражданско правоотношение с мандатен характер, правоотношение, което страните са избрали да уредят като трудово от момента на възникване до момента на прекратяването му. В подкрепа на твърденията си се позовава и прилага съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както следва: решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 на ВКС, IV г.о., решение № 226 от 10.07.2013 г. по гр.д. № 1298/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 1387/2011 г. на ВКС, IV г.о.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Г. Д. от АК – София, е изразил становище за нейната неоснователност и липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените разноски за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение, като искането в писмен отговор е оспорено от касаторката като неоснователно и при условията на евентуалност се иска намаляване на претендирания размер, поради прекомерност.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както и иск по чл. 224, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не са обвързани от трудово правоотношение, като сключеният между тях „Договор за преназначаване на управленски персонал“ е договор за мандат или т. нар. договор за управление. Този си извод съдът е обосновал, като е взел предвид съдържанието на договора, съответно възложените на ищцата функции (управление на дружеството като носи отговорност за бюджета и резултатите от продажбите, управление и контрол на ежедневната търговска дейност, планиране и управление на цялостната оперативна организация, организация и контрол на администрацията, финансите и логистиката), при изпълнението на които е следвало да полага необходимите усилия за защита на интересите и просперитета на дружеството, както и да полага дължимата грижа, като изрично е определен начина на представителство по финансови въпроси и подписване на счетоводно-разходни документи – заедно с един от съуправителите, както и е регламентирана невъзможност ищцата да поверява изпълнението на дейностите, установени в договора, на трето лице. Изложени са съображения, че е уговорен начинът на прекратяване на договора на основания, различни от установените в КТ; по отношение на формирането на възнаграждението, изрично е посочено, че не се дължи такова за извънреден труд, а допълнителното възнаграждение е обвързано с постигнатите бизнес резултати; уговорен е начин на възстановяване на разходите, сторени от временния генерален директор във връзка с дейността му като такъв, като за изпълнение на функциите е предоставен на разположение на ищцата автомобил и мобилен телефон като е уговорено и че същите остават собственост на дружеството и разходите се поемат за сметка на дружеството; макар да е уговорено ползване на платен годишен отпуск, начинът на ползване е различен от правната уредба на КТ, като изрично е посочено, че ако представителят на дружеството откаже да ползва такъв, то не подлежи на компенсация. В тази връзка, въззивната инстанция е приела, че нито допълнителното споразумение от 01.01.2014 г., с което е увеличен размера на възнаграждението и в което страните са посочени като „работодател“ и „служител“, нито изготвената на същата дата длъжностна характеристика променят правната същност на сключения между тях договор за преназначаване на управленски персонал от договор за управление в трудов договор, нито обстоятелството, че за сключения договор е отправено до НАП уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ. По делото не е спорно, че ищцата е била вписана като управител на дружеството, (видно от приложени с отговора по исковата молба извлечения от Търговския регистър), избрана е за Временен генерален директор с решение на Съвета на директорите на Холдинга и с решение на едноличния собственик на капитала на Е. е била освободена. В случая въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че последващата заповед на представляващия [фирма] не е породила никакво правно действие и не е прекратила трудово правоотношение, тъй като към момента на връчването й такова не съществувало. В доклада първоинстанционният съд изрично е указал на ищцата, че следва да ангажира доказателства за съществуването на трудово правоотношение между нея и ответника, което не е сторено. Въз основа на изложените съображения, съдът е отхвърлил като неоснователни предявените искове, с правно основание чл. 357, ал. 1 КТ във вр. с чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ във вр. с чл. 188, т. 3 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ и чл. 128, т. 2 КТ, доколкото същите се основават на трудово правоотношение, от каквото страните по спора не са обвързани.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Формулираният от касаторката процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с решението, посочено от касаторката. В конкретния случай с обжалваното решение въззивният съд е съобразил установената практика, че е длъжен в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В този смисъл не е налице противоречие с даденото разрешение в представеното решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В конкретния случай решението на въззивния съд е съобразено с тази задължителна съдебна практика като въз основа на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съдът е приел, че страните не са били обвързани от трудово правоотношение, а между тях е сключен договор за управление, поради което разпоредбите на КТ са неприложими.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по материалноправния въпрос за вида на правоотношението на страните по сключения между тях договор, тъй като по него не е налице противоречие с практиката на ВКС. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Въз основа на това въззивният съд е приел, че в случая правоотношението, което се създава между управителя, в случая временен генерален директор и управляваното от него дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя/в случая временен генерален директор/ и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 ТЗ следва да е писмен и този договор е мандатен – договор за поръчка, като съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово. Този договор, уреждащ отношенията между управителя и дружеството, не е трудов договор, а е договор за поръчка (мандат) и е действителен. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя и управляваното от него дружество и с оглед правната природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение. Регламентираните в КТ, основания за възникването и прекратяването на трудовите правоотношения също са неприложими относно управителя и сключения между него и дружеството мандатен договор за възлагане на управлението. Мандатното правоотношение между тях може да бъде прекратено, освен на другите прекратителни основания, посочени в закона /обективното гражданско и търговско право/, и по искане на управителя или по решение на органа, който го е избрал – общото събрание, включително и когато то избере нов управител на мястото на стария. Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения правен въпрос, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва, с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В тази връзка еднозначно и безпротиворечиво практиката на ВКС приема, че договорът за управление на търговско дружество има смесен характер и съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка, защото включва в съдържанието си задължения за извършване както на материални, така и на правни действия. Договорът за управление е уреден в ТЗ като формална сделка с писмена форма за валидност. Правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество не е трудово. Следователно, тъй като по поставения правен въпрос от материално естество е налице задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна и която в случая е съобразена от въззивния съд, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не намира приложение.
Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касация не следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като данните от представените по делото писмени доказателства с отговора на касационната жалба в тази насока – сметка за извършени задачи на адвокатско дружество „Д., П. и ко”, за периода 01.07.2017 – 31.07.2017 г., разширена справка за заработени часове и направени разходи за същия период, фактура от 14.08.2017 г. за извършени юридически услуги/без конкретизация/ за сумата от 3 802,13 евро и дневен отчет по сметка на С. от същата дата, не кореспондират с претендираната сума от 2 393,94 лв., съгласно представения по делото списък за разноските по чл. 80 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че в случая липсват данни сумата от 2 393,94 лв., отразена в списъка за разноските, да е договорена, респ. и заплатена.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1999 от 28.03.2017 г., постановено по в.гр.д. № 680/2017 г. на Софийския градски съд, ГО, III-б въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 57792 от 02.05.2017 г. от П. И. Ал-Б. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: