Р Е Ш Е Н И Е
№ 95
София, 16.06.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на девети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретар Теодора Иванова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 1913 /2014 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
[фирма] [населено място] чрез адв.М. Г. – АК –Б. обжалва и иска да се отмени въззивно Решение Nо 194 от 29.11.2013 година постановено по В.гр.д Nо 420/2013 година на АС- Варна. Поддържа , че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и в нарушение на съществени процесуални правила, основания за отмяна по см. на 281 т.3 ГПК.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация , с който се поддържат само доводи за неоснователност на касационната жалба в случай , че бъде допуснато касационно обжалване.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка наличие на основания за отмяна и в правомощията на чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК , намира :
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за приложението на чл. 31 ал.2 ЗС и необходимостта да се установи личното ползване на имота за основателността на иска за обезщетение, извършването на необходимите ремонтни работи на общата вещ с цел запазването и индиция ли е за нейното лично ползване, както и за противопоставянето да се ползва от другия съсобственик, при констатация, че е произнесен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика по ТР 7/2012 год. на ОСГК на ВКС.
С посоченото решение , апелативният съд в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил осъдителното решение на ОС-Добрия срещу [фирма] [населено място], по чл. 31 ал.2 ЗС за сумата от 17 638. 84 лв. , обезщетение за ползата от която е бил лишен ищеца [фирма] [населено място] като съсобственик на недвижим имот реално да ползва площ от 2 665 кв.м., и съответната част от постройките в имота.
За да постанови решението си , решаващият съд е приел за безспорно, че само [фирма] [населено място] , като съсобственик с ищеца [фирма], на недвижим имот, находящ се в индустриалната зона на [населено място] е ползвал собствеността , поради което и дължи обезщетения за ползата от която е лишен съсобственика на имота за процесния период от време.
По изведеният – обуславящ изхода на спора правен въпрос
С разпоредбата на чл.32 ал.1 ЗС законодателят установява , че когато общата вещ се ползва от някой от съсобствениците, последният дължи обезщетение на останалите съсобственици ,за ползата от която са лишени, от деня на писмено поискване. При така очертания фактически състав, за да възникне правото на обезщетение на лишения от полза съсобственик, следва да е налице съсобственост по отношение на конкретен обект/и на правото на собственост или друго ограничено вещно право, ползването на вещта според предназначението и да се осъществява само от единия съсобственик по начин и обем превишаващ обема на дела му от съсобствеността, и този начин на ползване да препятства другия / респ. останалите/ съсобственик да ползват процесната вещ. Conditio iuris за ефективната реализация на правото на обезщетение е отправено до и надлежно получено от ползващия имота писмено поискване.Така очертаните правно релевантни факти следва да бъдат доказани от ищеца- съсобственик, лишен по ползването на съсобствения имот, при условията на пряко и пълно доказване.
Съгласно разясненията на ТР 7/2012 год. на ОСГК на ВКС за да може да се приеме, че съсобственикът, който използва сам общата вещ, съобразно с чл. 31, ал. 1 ЗС започва да пречи на другите съсобственици и ги лишава от възможността да ползват общата вещ, трябва да има конкретно искане от друг съсобственик да си служи с вещта и това искане да е доведено до знанието на първия съсобственик.
За да възникне задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез лично ползване лишава другите съсобственици от възможността да ползват и те общата вещ, законът изисква само едно условие – писмено поискване. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи заплащането на обезщетение.
Ползването на една недвижима вещ следва да се третира като елемент от правото на собственост, предполагащ възможността за титуляря на правото на фактическо използване на вещта, без промяна на субстанция и параметри като площ, граници и функционално предназначението, извличане на ползи и добиви. Разбирано в този аспект ползването недвижим имот предполага и може да бъде упражнявано от собственика-респ. от съсобствениците , ако вещта е обща, само ако е годен за ползване обект на собственост. Ако съществуват технически или други фактически основания , препятстващи възможността да се ползва една вещ според предназначението и за съсобственикът , установил фактическа власт , са налице обективни пречки да не може реално да ползва имота , то обективно установеното обстоятелство , е условие да не се уважи и искането на неползващия имота съсобственик по чл. 31 ал.1 ЗС. Вътрешните отношения между съсобствениците се уреждат в съответствие на принципа на неоснователното обогатяване, неоснователното разместване на блага без правно основание. След като съществуват обективни пречки, препятстващи реалното ползване на вещта в смисъл, уточнен по-горе, то тези пречки касаят всички титуляри на правото на собственост да ползват имота, т.е. и за онзи съсобственик който счита , че е ограничен от ползата поради поведението на друг съсобственик.
По основателността на касационната жалба.
Предвид изложените съображения и в съответствие на цитираната задължителна съдебна практика в контекста на наведените доводи за незаконосъобразност на въззивното решение , настоящият състав на ВКС намира касационната жалба за основателна.
Решението на апелативния съд, постановено в правомощията му на въззивна инстанция , е неправилно, несъобразено както с процесуалния , така и с материалния закон, при една неточна и превратна интерпретация на доказателствата по конкретното дело.
От фактическа страна по делото няма спор, че страните са били съсобственици на недвижим имот в [населено място] – индустриална зона, а именно : дворно място с площ от 2665 кв.м., съставляващи УПИ IV в кв. 276 зона Запад [населено място] с идентификатор 72624.603.58, заедно с масивна сграда от 600 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.3, масивна сграда от 300 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.2 и метален склад от 260 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.1, при равни права. С влязло в сила Решение от 06.07.2012 година по гр.д. Nо 1644/2007 година, по извършване на съдебна делба, посоченият недвижим имот като реално неподеляем е изнесен на публична продан и съсобствеността е прекратена.
Не е било спорно по делото, че имотът като съсобствен е имал производствено предназначение и е обслужвал фирмите на двете страни , като еднолични търговци , при съвместно производство на мебели/ дърводобивна и дървопреработваща промишленост/ до м.май 2007 година.
За да приеме , че заявеният иск на [фирма] с правно основание чл. 31 ал.2 ЗС е основателен и доказан за сумата от 17 683.84 лв./ след извършено прихващане със сума от 1083.01 лв./, апелативният съд се позовал на 1/. влязлото в сила Решение по гр.д. Nо 4092/2009 год. на РС Добрич/ потвърдено с Решение по гр./В/.д. Nо 699/2010 год. на ОС-Добрич/, с което е прието , че „ответникът ползвал сам съсобствения имот и е „осъден“ да заплати на ищеца обезщетение за лишаването му от ползване за периода до 31.12.2007 година, както и 2/. на нотариалната покана 22.10.2010 година до [фирма], с което последният е поканен от ответника да ползва имота , на 3/ събрани гласни доказателства, че само ответникът е развивал търговска дейност в имота и 4./ експертното заключение за наемната цена.
Изводите на апелативният съд , че са доказани правно релевантните факти и предпоставките на закона за признаване правото на обезщетение по чл. 31 ал.2 ЗС са необосновани.
1./ Осъдителен диспозитив по посоченото гр.д.4092/2009 год. на РС-Добрич няма. По цитираното дело искът на [фирма] срещу ответника [фирма] по чл. 31 ал.2 ЗС е отхвърлен като погасен чрез прихващане, до размера на приетото за основателно и доказано право на обезщетение от 5 600 лв. за ползата от която е лишен като съсобственик, за периода 29.05.2007 година до 31.12.2007 година. Решаващите мотиви на районния и въззивен съд , с които се признава правото на обезщетение , не се ползват със силата на пресъдено нещо , поради което и обстоятелството, че за предходен период от време е констатирано в мотивите на съдебното решение, че имотът е ползван само от единия съсобственик, не могат да обусловят аналогичен извод за ползване на същия имот в смисъла на посочените разяснения на ТР 7/2012 год. ОСГК на ВКС, без надлежни доказателства,касаещи ползването на имота за последвалия период от време – а именно спорният по настоящото дело период от 31.12.2007 година до 22.10.2010 год.
Единственият извод за правно релевантен факт по цитираното дело, който би могъл да се приеме за установен и по настоящото дело, е този, че [фирма] е изпратил писмено поискване по см. на закона , че му се следва обезщетение за ползата от която е лишен като съсобственик / нотариална покана от 09.03.2007 година , получена от [фирма] на 13.03.2007 година/ , след като задължителната съдебната практика на ВКС приема , че след като веднъж е отправено писмено поискване , такова не е необходимо за всеки следващ период от време , докато трае ползването.
2-3/. Нотариалната покана, която е отправил ответникът до ищеца, съдържаща покана за ползване на имота е ценена като безусловното доказателство , че имотът до датата на получаването и – 22.10.2010 година е ползван за производствени нужди само от ответника – [фирма], което е достатъчно доказателство за признаване и присъждане правото на обезщетение по чл. 31 ал.2 ЗС.
Изводът на въззивният съд е необоснован. Както вече бе изложено , за да се присъди обезщетение по чл. 31 ал.2 ЗС е необходимо , наред с установеният факт на лично ползване на имота от съсобственика-ответник и с това поведение той да е препятствал, да е пречил на съсобственика ищец да ползва имота , превишавайки обема на собствения си дял.
Позоваването на неуточнени „гласни доказателства по делото“ и незачитането на правилата на доказателствената тежест на страните относно установяване на правно релевантните за спора факти от страна на ищеца по делото, обуславя извода за необоснованост . В тежест на ищеца- съсобственик, претендиращ обезщетението за ползата от която е лишен , е задължението да установи при условията на пълно и пряко доказване , че от страна на ответникът ползващ имота съсобственик са налице действия , който отричат или препятстват възможността за достъп до имота и реално ползване на същия за онези нужди, за който е ползван от него до май 2007 година. Обстоятелствата , че достъпът до имота не е бил ограничен / смяна на ключ, охрана, поставяне на нова външна ограда и др./ след като е безспорен факта , че ищецът [фирма] е разполагал с ключ, държал е свои лични вещи в помещенията / масивна сграда и метален склад/ и напускането му се дължи на лично решение , взето още през 2007 година , а не на изгонване или друга проява на насилствено преустановен достъп до имота , опровергават изводите на решаващия съд, че са налице предпоставките на чл. 31 ал.2 ЗС.
Законодателят изрично е посочил в разпоредбата на чл. 31 ал.2 ЗС , че ползването следва да е по начин , който да не пречи на останалите съсобственици да ползват имота. Безспорно в тежест на ответникът е да установи , че не е пречил на другия съсобственик , но след като се касае до доказване на отрицателен факт, то това доказване предполага доводи от противната страна за промяна на начина на ползване след 2007 година когато двамата съсобственици са преустановили съвместната си дейност. При липсата на твърдения от страна на ищеца , в исковата молба се твърди само че „ответникът е продължил да ползва имота и по този начин лишава ищецът от неговия дял“, то не може да се прави извод , че оставането на един от съсобствениците в имота и продължаването на развиваната производствена дейност , лишава другия от ползване на неговата част, без дори да е ясно за какво желае да се ползва имота .
При данните по делото и изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че фактът на оставянето само на единия/ ответник/ съсобственик в общия имота след доброволното напускане на другия/ ищец/ , ползването му за производствена дейност само от този, който е останал в имота за процесния период от време , но без да е препятстван достъпа на другия съсобственик, разполагащ с ключ и оставил свои лични вещи в две от сградите, не е може да обоснове извод за наличие предпоставките на чл. 31 ал.2 ЗС.
С разясненията на ТР 7/2012 год. на ОСГК на ВКС се прие и, че лично ползване на съсобствен недвижим имот по см. на чл. 31 ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, който възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.
Безспорно е , че хипотезата на чл. 31 ал.2 ЗС е частен случай на забраната за неоснователно разместване на блага и облагодетелствуването на едно лице за сметка на друго. Правото на обезщетение, ако не се предостави правото да се ползва вещта , съобразно обема права на съсобственика съставлява имуществен коректив на облагата от която е лишен с генезис заложен в принципа за недопускането неоснователно разместване на блага .
Личното ползване на общата вещ предполага действия на употреба на вещта , такава каквато е , насочена за задоволяване интереси и нужди, съвместими с нейната природа и нормално предназначение , без да процеси на рушене , промяна или увреждане на субстанцията и и/или нарушаване на свойствата и.
Ползването обаче следва да е по начин да не се пречи на другите съсобственици да упражняват своето право като също си служат с вещта. Ако е налице препятстване на другия съсобственик да ползва вещта, то „преченето“ следва да се разбира като отправено искане от другия да си служи с вещта , което е доведено до първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия ползването съсобственик или не му е предоставил възможност за общо ползване на вещта. В настоящата хипотеза, след като [фирма] във всеки един момент е имал възможността да ползва имота, а и го е правил макар ползването да се изразява в съхранение на вещи, а не в онази производствена дейност, която е продължил да развира ответника, то не може да се приеме , че е налице пречене по см. на закона.
4/. Въззивният съд, дори и да бе приел правилно че са налице предпоставките- фактически и законови да се уважи заявеният иск по чл. 31 ал.2 ЗС , неправилно е възприел даденото експертно заключение относно начина на определяне размера на обезщетението на база пазарната наемна цена на поземления имот самостоятелно като такъв и поотделно за всяка една от трите постройки.
Доколкото в обособения в самостоятелен парцел поземлен имот е развивана дървообработваща дейност/ производство на мебели/ не е нито твърдяно нито установено дворното място да е ползвано самостоятелно като част за нуждите на отделен цикъл на производството.в този аспект дворното място е акцесорум на сградите , т.е. неговата наемна цена е неотменна част от наемната цена на всяка една сграда поотделно. Позовавайки се на решаващите мотиви по предходното дело/ гр.д. 4092/2009 год. на РС-Добрич, въззивният съд дори не е съобразено, че по това дело е прието , че не може да се присъжда обезщетение за металния склад, тъй като същият не е ползван.
За пълнота следва да се отбележи, че задължителната съдебна практика приема , размера на претендираното обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС следва да се съобрази с реалното ползване на имота, което очевидно не е било съобразено от въззивния съд в настоящия случай.
Предвид на изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира , че обжалваното решение следва да се отмени изцяло и се постанови ново решение, с което искът на [фирма] срещу [фирма] за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал.2 ЗС за сумата, присъдена в инстанциите по същество, се отхвърли.
По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 и 2 ГПК състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА Решение Nо 194 от 29.11.2013 година постановено по В .гр .д Nо 420/2013 година на АС- Варна, в частта , с която е потвърдено Решение N 258 от 14.06.2013 год. по гр.д.Nо 193/2012 година на ОС-Добрич по иска на [фирма] от [населено място] срещу [фирма] [населено място] и на основание чл. 31 ал.2 ЗС последният е осъден да заплати сума от 17 638. 84 лв./ седемнадесет хиляди шестстотин тридесет и осем и 0.84 лв. / , обезщетение за ползата от която е бил лишен в полза на ищеца [фирма] [населено място], като съсобственик на недвижим имот : дворно място с площ от 2665 кв.м., съставляващи УПИ IV в кв. 276 зона Запад [населено място] с идентификатор 72624.603.58, заедно с постройките в имота- масивна сграда от 600 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.3, масивна сграда от 300 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.2 и метален склад от 260 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.1, за времето от 31.12.2007 година до 22.10.2010 година и вместо него п о с т а н о в я в а:
ОТХВЪРЛЯ изцяло иска на [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] на основание чл. 31 ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 17 638. 84 лв./ седемнадесет хиляди шестстотин тридесет и осем и 0.84 лв. / , съставляваща обезщетение за ползата от която е бил лишен в полза на ищеца [фирма] [населено място] като съсобственик на недвижим имот : дворно място с площ от 2665 кв.м., съставляващи УПИ IV в кв. 276 зона Запад [населено място] с идентификатор 72624.603.58, заедно с постройките в имота- масивна сграда от 600 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.3, масивна сграда от 300 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.2 и метален склад от 260 кв.м. с идентификатор 72624.603.58.1, за времето от 31.12.2007 година до 22.10.2010 година.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :