Р Е Ш Е Н И Е
№ 96
гр. София, 08 май 2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов
ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова
Румен Петров
при секретар Даниела Околийска и
в присъствие на прокурора Ивайло Симов,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 2381/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната проверка се извършва по протест на прокурор при Апелативната специализирана прокуратура (АСП) срещу постановената от Апелативния специализиран наказателен съд (АСНС), ІІІ състав, нова присъда № 3 от 24 септември 2013 година, по внохд № 76/2013 година, с която е отменена присъда от 11 януари 2013 година на Специализирания наказателен съд (СНС) по нохд № 216/2012 година в частта й относно осъждането на подсъдимите Х. Т. Т. и К. Д. М. за извършени престъпления по чл. 214 от НК и същите са признати за невиновни и оправдани по тези обвинения.
В протеста е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и се претендира отмяна на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. В представеното допълнение към касационния протест са изложени подробни съображения и доводи, които представителят на обвинителната власт счита, че подкрепят подадения протест.
В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста при направените в него възражения и доводи в тяхна подкрепа.
В същото заседание подсъдимият Х. Т. Т. и защитника му адвокат Р. М. от САК не участват лично, редовно призовани. Не са представили становище по касационния протест срещу въззивната нова присъда.
Подсъдимият К. Д. М. участва лично и със защитника си адвокат К. от АК – [населено място], който изразява становище за недопустимост на протеста като процесуално негоден, поради което следва да бъде оставен без разглеждане, а алтернативно заявява неговата неоснователност. Представя писмена защита с доводи в подкрепа на становището си. Идентична е позицията на подсъдимия М., изразена в рамките на упражненото от него право на лична защита.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
Първоинстанционният съд, с постановената от него присъда, е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимите Г. Н. И., Х. Т. Т. и К. Д. М. за извършено от тях на 11 – 12. 05. 2009 година, в [населено място] и на пътен възел „Петолъчката”, [община], престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2 (ал. 3, т. 2 за подс. М.) във вр. ал. 1 във вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което им е наложил наказания както следва:
– на подсъдимия И. – три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила и глоба в полза на държавата в размер на три хиляди лева;
– на подсъдимия Т. – пет години и шест месеца лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип, глоба в размер на пет хиляди лева и конфискация на една втора част от имуществото и
– на подсъдимия М. – пет години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип и глоба в размер на петстотин лева.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимите са били задържани в условията на мярка за неотклонение „домашен арест”.
По отношение на подсъдимия М. съдът е привел в изпълнение неизтърпяната част от наложеното му по нохд № 964/2005 година на РС – гр. Пазарджик наказание лишаване от свобода в размер на една година, седем месеца и тринадесет дни, което същият следва да изтърпи изцяло, отделно и ефективно при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип.
Отменил е наложените на подсъдимите мерки на процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната”.
Произнесъл се е надлежно по веществените доказателства, по отношение на сумите, внесени от подсъдимите като парична гаранция, както и по направените по делото разноски.
В производство, инициирано от жалби на тримата подсъдими (подаденият въззивен протест е оттеглен), е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда на въззивния съд, с която е отменена първоинстанционната присъда в частта й относно осъждането на подсъдимите Т. и М. за извършено от тях престъпление по чл. 214 от НК и двамата са оправдани по повдигнатите им обвинения, отменено е приложението на чл. 70, ал. 7 от НК по отношение на подсъдимия М., също и приложението на чл. 53, ал. 1, б. „а” по отношение на иззетите по делото вещи на двамата подсъдими, в частта за разноските и паричните гаранции, както и в частта във вр. чл. 20, ал. 2 от НК по отношение на подсъдимия И..
Присъдата е потвърдена в останалата й част.
Подаденият касационен протест касае отмяната на първоинстанционната присъда в частта й относно подсъдимите Т. и М. и оправдаването на двамата подсъдими изцяло по повдигнатите им обвинения.
Присъдата не е обжалвана от подсъдимия И..
І. ВКС намира, че преди останалите възражения, дължи произнасяне по това за недопустимост на касационния протест – преценката за неговата процесуална годност предопределя и възможността за произнасяне по съществото на делото.
Така направеното възражение е неоснователно. То касае съдържанието на касационния протест, което защитникът на подсъдимия М. – адвокат К., намира за несъответно на изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК.
Вярно е, че първоначално подаденият протест съдържа само посочване на оспорената част от новата въззивна присъда, позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и искане за отмяна на присъдата в атакуваната част и връщане на делото за ново разглеждане, но не и данните, които подкрепят ангажираното касационно основание.
Впоследствие и в срока по чл. 351, ал. 3 от НПК, е депозирано допълнение към касационния протест, в което, въпреки подробното (и ненужно) възпроизвеждане на приетата от съда фактическа обстановка, след л. 4 от допълнението, са изложени възраженията срещу доказателствената дейност на въззивния съд, като конкретно са посочени доказателствените източници, които представителят на обвинителната власт намира за превратно оценени от този съд и това са най-вече показанията на свидетелите Н. и Б..
Изложените на една от страниците на протеста (неномерирани) принципни съображения относно характеристиките на престъплението „изнудване” няма как да бъдат обсъждани в рамките на настоящата проверка, а тяхното конкретизиране (на следващата страница от протеста) така или иначе е обвързано с установените по делото факти и тяхното надлежно формиране. В тази връзка се налага констатацията, че изготвилият протеста прокурор не е съобразил докрай обстоятелството, че материалната незаконосъобразност представлява самостоятелно касационно основание, което не е релевирано в първоначално подадения протест. ВКС неведнъж е имал повод да заяви, че с допълнението към жалбата/протеста не могат да се въвеждат нови касационни основания, а само да се посочват данни в подкрепа на вече заявените такива. Известно е също, че позоваването само на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК лимитира касационната проверка до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна, а настоящият случай очевидно не е такъв, защото се твърди неправилно приложение на закона в резултат на ненадлежно формиране на правнорелевантните факти.
Доколкото обаче подаденият касационен протест (извън собствения на представителя на обвинителната власт прочит на съдържанието на доказателствените източници по делото) съдържа съображения, позволяващи на касационната инстанция да установи действителните причини за недоволството на обвинението от въззивната нова присъда, ВКС извърши проверка по протеста в рамките на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
ІІ. Въззивният съд е бил сезиран с жалби на тримата подсъдими срещу постановената първоинстанционна осъдителна присъда, съдържащи позоваване на необоснованост и неправилност – материална и процесуална, наред със задължението на въззивната инстанция по чл. 314 от НПК за цялостна проверка на правилността на атакуваната присъда.
След провеждане на заседанието по съществото на делото на 16. 04. 2013 година, съдът е отменил определението си за ход на делото по същество и е възобновил съдебното следствие по реда на чл. 302 от НПК, събрал е доказателства относно банковите сметки на подсъдимия Томов и наличностите по тях във всички банки на територията на страната, отново е изслушал страните и е упражнил правомощието си по чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК да оправдае осъдените от първата инстанция подсъдими Томов и М..
Известно е, че мотивите на съдебния акт би следвало да дават възможност на страните по делото и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на инстанцията по фактите. Няма съмнение, че начинът на структуриране на съдебния акт и последователността на изложението, изцяло са усмотрение на съдебния състав по делото, стига да съдържат изискуемите от закона анализ и оценка на доказателствата, а не просто пресъздаване на тяхното съдържание, а в конкретния случай е сторено точно това.
На л. 5 до л. 14 от мотивите на присъдата на въззивния съд (която в потвърдителната си част има характер на въззивно решение) са възпроизведени буквално приетите за установени от първоинстанционния съд факти и е посочено кои от тях въззивният съд намира за верни и очевидно надлежно установени (л. 14, абз. 5). След това съдът е отразил извода си, че фактологията на атакуваната присъда търпи сериозни критики, но извън общите констатации за „доказателствена непълнота и непрецизен анализ на наличните … доказателствени източници, както и избирателното им третиране.”, единственото конкретно посочено обстоятелство касае проведените разговори и поети задължения от подсъдимите Т. и М. пред подсъдимия И., за които няма доказателствен източник, защото не са присъствали други лица (л. 15, абз.1). Следва ново изложение на приетите по делото факти, които практически не се различават от предходните (л. 15 – 23 от мотивите).
Последвалото пресъздаване на съдържанието на показанията на свидетелите Н. (л. 23), Б. (л. 25), Д., К., Т. и М. (л. 26), А., И. и С. (л. 27), всички оценени като „… логични, несъдържащи изводи, а само факти, непротиворечиви с останалия доказателствен материал и житейски оправдани”, не би могло да бъде прието като съдържание на изискуемата проверка, анализ и оценка за достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост на съдържанието на тези гласни доказателствени източници. На практика, това не е нищо по-различно от ново повтаряне на фактите, вече като съдържание на отделните гласни доказателствени средства, без изобщо да става ясно кои са различните фактически положения, приети от въззивния съд и поставени в основата на направения от него коренно различен извод за невиновност на подсъдимите Т. и М., т. е. че те не са осъществили инкриминираното деяние или че не са го осъществили виновно или на някакво друго основание извършеното не съставлява престъплението, в което те са обвинени. Знае се, че съставомерността на деянието, вкл. и неговата субективна съставомерност е въпрос на факти, т. е. на доказване, преди да е въпрос на приложение на правото, т. е. на квалификацията. Тези съображения на въззивния съд обаче са изцяло неясни, защото всъщност липсват в мотивите на въззивната присъда. По принцип не е невъзможно въз основа на същите факти, приети за установени от първоинстанционния съд, въззивният съд да направи различни правни изводи, вкл. относно съставомерността им по визирания или по друг текст на закона, но във всички случаи това следва да бъде сторено при ясни и съответни на закона правни съображения, каквито в настоящият случай липсват.
Няма как да не бъде отразена и констатацията на ВКС, че вън от вниманието на въззивния съд са останали другите налични по делото доказателствени източници, извън гласните такива, като съдържанието на веществените доказателствени средства (ВДС), изготвени при използване на специални разузнавателни средства (СРС), резултатите от извършените разпознавания на подсъдимите Т. и М., наличните данни за паралелно с отклоняването на товарния автомобил наблюдение и следене на свид. С. и пр.
Отразените недостатъци в доказателствената дейност на въззивния съд са опорочили постановения съдебен акт по начин, който предпоставя неговата отмяна, защото са ограничили процесуалните права на страните, непозволявайки им да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, а на контролната инстанция – да упражни надлежно правомощията си по чл. 354 от НПК.
ІІІ. ВКС намира за необходимо да отрази и констатациите си относно процесуалното развитие на делото, доколкото те касаят изначалното надлежно сезиране на съда с годен и съответен обвинителен акт.
1. Първоначално, съдебното производство по делото е било образувано пред Сливенския окръжен съд (СлОС) като нохд № 556/2010 година въз основа на обвинителен акт, изготвен от прокурора при Сливенската окръжна прокуратура (СлОП) Д. С.. С разпореждане № 189 от 15. 11. 2010 година съдията-докладчик по делото е прекратил производството пред този съд и е изпратил делото на Благоевградския окръжен съд (БлОС), при съображения за местна компетентност на последния поради довършване на инкриминираното деяние в неговия съдебен район.
2. Пред БлОС е образувано нохд № 600/2010 година, по което съдията-докладчик е постановил разпореждане № 638 от 03. 12. 2010 година, прекратил е съдебното производство и е повдигнал спор за подсъдност, като е изпратил делото на ВКС за решаване на спора.
3. ВКС се е произнесъл по спора за подсъдност с определение № 170 от 29. 12. 2010 година по нчд № 785/2010 година по описа на ВКС, ІІІ н. о., като е посочил като местно компетентен БлОС и е върнал делото на този съд за разглеждането му.
4. БлОС е продължил разглеждането на нохд № 600/2010 година и го е насрочил в открито съдебно заседание, като на 20. 06. 2011 година е постановил определение по чл. 288, ал. 1 от НПК (л. 138 от посоченото нох дело), с което е прекратил съдебното производство и е върнал делото на БлОП с оглед допуснати при изготвяне на обвинителния акт съществени и отстраними нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимите в процеса поради неяснота и двусмислие в съдържанието му по отношение на фактите и на приложимото право.
5. На 30. 08. 2011 година, неясно защо отново СлОП, внася в БлОС идентичен обвинителен акт (с изключение на един нов абзац на л. 8-9, абз. последен), изготвен от прокурор С., с идентични факти и обвинения. Въз основа на него е образувано нохд № 445/2011 година по описа на БлОС, производството по което е прекратено с разпореждане № 75 от 20. 01. 2012 година и делото е изпратено на Специализираната прокуратура (СП), без да е даван ход пред БлОС.
6. Със съпроводително писмо от 17. 02. 2012 година СП е внесла за разглеждане в Специализирания наказателен съд (СНС) същия обвинителен акт на СлОП, заедно с делото, въз основа на който е образувано нохд № 216/2012 година по описа на СНС и по него е постановена описаната по-горе първоинстанционна присъда.
Първоинстанционният СНС е дължал преди всичко преценка относно надлежността на обвинителния акт, с който е сезиран. Няма съмнение, че по отношение на разглежданите от „специализирания по материя” наказателен съд единствено компетентен е прокурора от специализираната прокуратура при този съд. С промяната на подсъдността по делото, производството по него е било прекратено от БлОС на основание § 9, ал. 1 от ПЗРЗИДНПК и делото е изпратено на Специализираната прокуратура при СНС. Вместо да изпълни правомощията си по чл. 411г във вр. чл. 242, ал. 1 от НПК и като и ако достигне до решение по вътрешно убеждение за сезиране на съда с обвинителен акт, да изготви такъв в съответствие с чл. 246 от НПК, прокурор от СП, със съпроводително писмо, е препратил на СНС обвинителния акт, при това на СлОП, която е приета за местно некомпетентна от ВКС, ІІІ н. о., както това беше посочено по-горе и който обвинителен акт е оценен от компетентния тогава съд като процесуално негоден.
Както ВКС е имал повод да укаже, макар и по друг повод, прокурорите имат местна, предметна и функционална компетентност, която отговаря на структурата на съдилищата, при които е изградена всяка прокуратура (чл. 126, ал. 1 от КРБ, вж. и ТР № 1 от 1999 година на ОСНК на ВКС, р. ІV).
Всички тези обстоятелства е следвало да бъдат предмет на проверка и оценка в рамките на правомощията на съда по чл. 248, ал. 2 от НПК, което обаче не е направено.
При тези данни от производството по делото и при липсата на какъвто и да било доказателствен анализ, извършен от страна на въззивния съд, не става ясно кои точно факти този съд възприема и кои не, какви обстоятелства, изведени от кои доказателствени източници са поставени в основата на съдебния акт и пр. Във всички случаи, съдът дължи яснота относно доказателствените източници, въз основа на които приема за установени обстоятелствата по делото и конкретни и ясни съображения относно приемането (или отхвърлянето) и кредитирането за достоверност на всеки от тези източници, което в конкретния случай въззивният съд не е сторил по предписания от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК начин, към която изрично препраща разпоредбата на чл. 339, ал. 3 от НПК.
При изложените съображения ВКС намира, че атакуваният съдебен акт подлежи на отмяна, като делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което да намерят надлежен и убедителен отговор обсъдените по-горе въпроси и бъдат отстранени констатираните нарушения на процесуалните правила.
Поради това и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ постановената от Апелативния специализиран наказателен съд (АСНС), ІІІ състав, нова присъда № 3 от 24 септември 2013 година, по внохд № 76/2013 година.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.