О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 960
София, 23.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1974/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 10715 от 11.12.2013г. на [фирма] чрез адв. Ц. от Б. срещу въззивно решение №97 от 25.10.2013г. на Бургаски апелативен съд /БАС/, постановено по в.гр.д.№ 230/2013год., с което е потвърдено решение № 35/20.05.2013г., постановено по гр.д. №1462/2012г. на Бургаския окръжен съд и [фирма] е осъдено да заплати на [община], сумата от 2 489 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. С първоинстанционното решение дружеството е осъдено да заплати на [община] сумата от 101 950 лв., заявена като частична претенция от такава в размер на 102 849 лв., представляваща обезщетение за ползването без правно основание от страна на ответника на недвижим имот – площад „Св.Св.К. и М.”- [населено място], за периода от 01.08.2008г. до 07.04.2009г. включително, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница от датата на депозиране на исковата молба – 18.07.2012г. до нейното окончателно изплащане, както и сумата от 6 907 лв. съдебно – деловодни разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна [община] не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
[община] е поддържала в исковата си молба, че площад “Св. Св. К. и М.” [населено място] е публична общинска собственост; че с решение на Общински съвет от 2006г. същият е определен за зона за кратковременно почасово паркиране; че с ответното дружество е сключен договор на 18.04.2007г. за предоставяне на концесия върху този имот за срок от 30 години, като имотът е предаден във владение на ответника на 30.07.2008г.; че предмет на този договор е особено право на ползване на имота и изграждане на подземен паркинг на три нива; че за исковия период от време ответното дружество без правно основание в отклонение от договореното с договора за концесия е поставило заграждения и е събирало такси за почасово паркиране на МПС; че с тези си действия ответникът се е обогатил със събраните приходи от почасово паркиране, а общината е обедняла, тъй като е била лишена от възможността да събира приходи от собствения си имот, което изчислява на сумата 117000лв. на база реализираните приходи от почасово паркиране от общинското предприятие “Спортни имоти, паркинги и гаражи” при [община] за периода 1.08.2007г. до 07.04.2008г. съобразно тези си твърдения е претендирала ответникът да бъде осъден да и заплати сумата 101 950 лв., част от общия дължим размер 102 849 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за времето от 01.08.2008г. до 07.04.2009г.със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане. С първоинстанционното решение искът, квалифициран като такъв по чл.59 ЗЗД, е уважен. С обжалваното решение е потвърден първоинстанционният съдебен акт.
За да обоснове извод за основателност на предявения иск и да потвърди първоинстанцонното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.59 ЗЗД за присъждане обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот; че по делото е безспорно установено, че процесният площад с площ от 3902 кв.м., находящ се в кв.89 по плана на ЦГЧ на [населено място] е публична общинска собственост, който с решение № 35/ 27.04.2006г. на Общински съвет Б. е включен в Списъка на зоните за кратковременно паркиране, приет с решение на ОС от 31.01.2005г.; че между страните няма спор относно наличието на сключен на 18.04.2007г. договор за предоставяне на концесия върху този имот за срок от 30 години. Приел е също, че с този договор концесионерът се е задължил да изгради подземен паркинг на три нива, за около 400 паркоместа, в срок от 370 дни от издаване на разрешението за строеж, като е уговорено и концесионното възнаграждение за срока на концесията и начина на плащането му, а в раздел V от договора страните са се договорили за правата и задълженията, които поемат с него; че сред задълженията, които е поел концесионерът – ответник, са и да осигури постоянен достъп на всички лица до площада, както и да не променя по какъвто и е да е начин предназначението на обектите на концесията. Съдът е приел за установено и това, че в изпълнение на посочения по-горе договор с приемно-предавателен протокол от 30.07.2008г. ищецът е предал на ответника процесния имот за започване на строителните работи по изграждането на подземен паркинг и оформяне на площадното пространство съобразно одобрения проект; че в същия изрично е записано, че с това предаване не се пораждат други права за концесионера освен правото да изгради и експлоатира подземен паркинг и да оформи площадното пространство съобразно одобреният проект; че със същия протокол е дадена възможност на концесионера да ползва пространството за временен паркинг, който не оспорва, че след подписването на този протокол, за периода от 01.08.2008 г. до 07.04.2009г. го е ползвал като паркинг, но подържа, че предаването на имота е било извършено доброволно от общината, поради което счита това ползване, че не е било лишено от правно основание, а съобразно договореностите между тях. Въззивният съд счел това твърдение на въззивника за неоснователно, тъй като в договора за концесия липсва такава клауза, а съставения от администрацията на Общината протокол не може да се приеме, че е част от този договор. В подкрепа на този си извод съдът е посочил и това, че действията на ищеца по предаването на процесния имот са били в изпълнение на договора за концесия, но същите не дават основание да се приеме, че с тях общината е изразила съгласие за ползването му извън уговореното в договора предназначение, поради което и ползването на площадното пространство за процесния период от страна на ответника е било без правно основание. Счел е и това, че това ползване не се обосновава от съществуващото между страните договорно отношение, а е извън него, поради което искът по чл.59 ЗЗД е последна възможност за защита на обеднялото лице – ищецът по делото; че наличието на правно отношение между страните не изважда настоящия случай от приложното поле на общия състав на неоснователното обогатяване, поради което неоснователно се подържа във въззивната жалба, че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е недопустим; че обстоятелството, че ищецът не е ползвал собствения си имот през претендирания период, от което ползване да е получил парични постъпления и реализира приходи, е довело до неговото обедняване, а едновременно с това от заключението на вещото лице по допуснатата пред първоинстанционния съд техническа експертиза е видно, че от експлоатацията на паркинга на процесния площад ответното дружество за процесния период е реализирало приходи в посочения от нея размер, което е довело и до неговото обогатяване. Посочил е и това, че заплатените от ответника концесионни вноски не дават основание да се приеме, че осъщественото от него ползване на имота през процесния период е на правно основание; че тези суми ответникът ги дължи по силата на сключения с ищеца договор за концесия и с плащането им е изпълнявал едно от задълженията си по този договор, а претендираната с настоящия иск сума, не се дължи от него на договорно основание.
Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК с твърдението, че правните разрешения на въззивния съд по обуславящите изхода на спора въпроси противоречат на задължителната съдебна практика, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Като обуславящи изхода на спора сочи въпросите: “1. Доколко при наличието на сключен договор за концесия на обект, респ. доброволното предаване на този обект от концедента на концесионера, собственикът (концедентът) може да претендира от концесионера заплащането на суми на основание неоснователно обогатяване заради ползването от концесионера на концесионния обект?; 2. Приемо-предавателният протокол за предаване от концедента на концесионера на концесионния обект представлява ли част от договора за концесия и обвързва ли подписалите го страни със силата на закон?; 3. Доколко съгласието на едната страна по договора, манифестирано в писмена форма и чрез конклудентни действия, за това, че другата страна има определени права по договора, дава право на първата страна впоследствие да твърди липсата на тези права, респ. поради това да претендира обезщетение на извъндоговорно основание (неоснователно обогатяване)?; 4. В какво се изразява неоснователното обогатяване на концесионера предвид обстоятелството, че ползването на концесионния обект с определена цел е извършвано с негово- на концедента, знание и съгласие?” Във връзка с първия поставен въпрос поддържа основанието по чл.280 т.1 с твърдението, че въззивното решение противоречи на “константната и еднозначна практика на ВКС относно недопустимостта на иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД при наличието на договорни отношения между страните (така Решение № 627 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2009 г., III г. о., ГК; Решение № 362 от 4.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 780/2009 г., IVг. о., ГК, и др.). По отношение на първия въпрос формално сочи и основанието по чл.280 т.3 ГПК като не обосновава защо счита, че във връзка с този произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на останалите три въпроса касаторът сочи основанието по чл.280 т.3 ГПК с твърдението, че “отговорите им са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като биха спомогнали за изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми”. Значението на поставените въпроси обосновава с оплакването си за необоснованост и неправилност на решението поради непълен и непрецизен анализ на доказателствата, вследствие на което са формирани грешни фактически и правни изводи.
Настоящият състав на ВКС намира, че с поставените въпроси с номера 2, 3 и 4 в изложението, не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Тези въпроси са фактически – свързани са с фактите, подлежащи на установяване в процеса. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Следва да се посочи също, че с поставянето им касаторът изразява по същество доводите си за материална незаконосъобразност на въззивното решение и за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Поради отсъствието на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора, поради което и съдът не се произнася по доводите, изложени като обосновка за тях.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК единствено по първия поставен от касатора въпрос: “Доколко при наличието на сключен договор за концесия на обект, респ. доброволното предаване на този обект от концедента на концесионера, собственикът (концедентът) може да претендира от концесионера заплащането на суми на основание неоснователно обогатяване заради ползването от концесионера на концесионния обект?”. Касационното обжалване следва да се допусне с оглед обстоятелството, че въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, а даденото в обжалваното решение правно разрешение е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените към изложението съдебни актове : Решение № 627 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2009 г., III г. о., ГК, и Решение № 362 от 4.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 780/2009 г., IVг. о., ГК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №97 от 25.10.2013г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 230/2013год.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 2039лв, както и, че при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване на председателя на ІІІ ГО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: