1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 967
гр.София, 10.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
пети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3584/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. Т. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1334 от 29.05.2018 г. по гр.д.№ 5568/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3447/ 2016 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на С. Н. Г. 40 000 лв – получена на 26.04.2012 г. без основание чрез превод по банкова сметка, със законната лихва върху тази сума от 22.03.2016 г. и разноските по делото.
Касаторът претендира допускане на касационен контрол на обжалваното решение поради вероятната му недопустимост, като постановено по иск, който е различен от предявения с исковата молба. Освен това поставя процесуалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС) за задължението на съда при постановяване на решение по спора да прецени всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви кои факти от кои доказателства установява, без да основе акта си само на избрани от него доказателства; за задължението на съда да обсъди показанията на заинтересовани свидетели във връзка с всички доказателства по делото, без да ги отхвърля априори; за задължението на въззивния съд да допусне и събере доказателства, ако първата инстанция е отказала допускането им, а впоследствие е намерила събраните доказателства за недостатъчни за установяване на релевантните факти; за задължението на въззивния съд да следи служебно за валидността на обжалваното пред него решение и да обсъди всички доводи за недопустимост на обжалвания пред него първоинстанционен акт; възможно ли е провеждане на пълно и главно доказване на правнорелевантните факти само чрез косвени доказателства; каква е доказателствената стойност на обяснения на страна, съдържащи неблагоприятни за нея факти. Повдига и материалноправния въпрос от кой момент се счита сключен договор за заем – от момента на постигане на съгласие и предаване на сумата или от момента на оформяне на съгласието в документ. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС). Евентуално претендира касационното обжалване да бъде допуснато поради очевидна неправилност на обжалваното решение, състояща се неправилна и погрешна интерпретация на доказателствата и като следствие до формиране на погрешни изводи за крайния резултат от спора.
Ответната страна С. Г. оспорва касационната жалба като поддържа, че по поставените процесуалноправни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Счита, че въззивният съд е изпълнил всички възложени му от закона и съобразно с установената практика свои процесуални задължения, а касаторът всъщност се оплаква от резултата от анализа на доказателствата. Материалноправният въпрос счита за необуславящ, тъй като съдът не е сезиран с твърдения за сключен договор за заем, а само с твърдения за преддоговорни отношения. Във връзка с доводите за вероятна недопустимост на обжалваното решение ищцата твърди, че такава не съществува, тъй като съдът се е произнесъл според твърденията й, а във връзка с доводите за очевидна неправилност – че не са изложени никакви ясни и конкретни аргументи. Според ответната по жалбата страна няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд отказал събирането на нови доказателства пред себе си като посочил, че не са налице основанията по чл.266 ал.2 и 3 ГПК. Той квалифицирал предявения иск по чл.55 ал.1 ЗЗД като посочил, че квалификацията е негово задължение въз основа на твърденията на ищцата, без оглед сочената от нея правна норма. Посочил също, че ищцата твърди даване на исковата сума на ответника след водени преговори за сключване на заем, но без да е било постигнато съгласие, поради което искът не е за договорно неизпълнение. От фактическа страна, след като анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът установил, че през месец април 2012 г. между ответника и ищцата с посредничеството на бившия зет на последната (свидетеля Д. В.) били водени разговори за предоставяне на паричен заем в размер 40 000 лв. На 26.04.2012 г. ищцата превела по сметка на ответника 40 000 лв, като в платежното нареждане, с което е извършена банковата операция, като основание за плащането е посочено „захранване на сметка”. Същата година [фирма] (дружество, чиито едноличен собственик на капитала била дъщерята на ищцата, а управител – бившият й зет Д. В.) придобило 9 броя употребявани автомобила, които да бъдат използвани като рент-а-кар. Между Д. В. и ответника съществувала уговорка последният да организира вноса, обслужването и регистрацията на тези автомобили. Не е съществувала обаче уговорка между ищцата и ответника или между ищцата и дружеството С. Г. да погаси задължението на [фирма] във връзка с така извършената услуга. При тези фактически установявания съдът посочил, че по предявения иск ищцата носи доказателствена тежест относно факта на предаването на сумата (който не е спорен), а ответникът е този, който следва да докаже наличието на основание за получаването. Като правно основание на извършеното плащане последният твърди наличие на уговорка между [фирма] и ищцата парични задължения на дружеството към ответника да бъдат погасени от ищцата. За наличието на такава уговорка съобщава единствено свидетелят Д. В., но в показанията му не се съдържат преки доказателства, тъй като той изрично е заявил, че знае за уговорката от бившата си съпруга (дъщеря на ищцата), а не я е възприел лично. Съдът посочил, че тези доказателства не са достатъчни за установяване на твърдяния от ответника правнорелевантен факт, като допълнително посочил, че свидетелят е и заинтересован, тъй като „води дела” с бившата си съпруга. По доводите на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд посочил, че то е постановено въз основа на твърденията в исковата и уточняваща молба на ищцата, както и с оглед отговорите на поставените й по реда на чл.176 ГПК въпроси. Разгледан е бил искът, с който съдът действително е сезиран и постановеното първоинстанционно решение е допустимо.
Като се имат предвид решаващите мотиви на съда по същество, не може да бъде изведена твърдяната от касатора вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск. При разрешаването на процесуалноправния въпрос относно квалификацията на спорното право и задълженията на съда в тази връзка е съобразена установената съдебна практика (срв. решение № 287/ 13.06.2011 г. по гр.д.№ 272/ 2010 г., ІV г.о., решение № 239/ 16.07.2013 г. по гр. дело № 1050/ 2012 г. ІV г.о., решение № 226/ 08.12.2016 г. по гр.д № 1349/ 2016 г., ІІІ г.о. и цитираните в тях). Според тази практика правна квалификация на предмета на делото и на преюдициалните правоотношения ищецът не е длъжен да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения, реплики, дуплики и пр. Ако ищецът е посочил погрешна правна квалификация, то съдът е длъжен да определи правилната квалификация на предявения иск и да се произнесе по основателността му. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, а трябва да разгледа спора в рамките на фактическите твърдения на страните.
Все с оглед изложените от инстанцията по същество мотиви, поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос е необуславящ. Въззивният съд не е разгледал иск за договорно неизпълнение, а е осъдил ответника да изпълни задължение, произтичащо от неоснователно обогатяване. Източникът на това задължение не включва съгласуване на волеизявления, поради което ирелевантен за предмета на делото е въпросът счита ли се за сключен договор за заем, за който не е съставен документ, но е постигнато съгласие и сумата е предадена.
Необуславящ е и процесуалноправният въпрос възможно ли е провеждане на пълно и главно доказване на правнорелевантните факти само чрез косвени доказателства. Съдът не е посочил в мотивите си, че такова доказване е невъзможно, а е посочил, че събраните косвени доказателства не са достатъчни за извършване на еднозначен извод относно твърдяния от ответника факт. По аналогични съображения без значение е въпросът каква е доказателствената стойност на обяснения на страна, съдържащи сведения за неблагоприятни за нея факти. Съдът не е посочил, че такива обяснения нямат стойност, а е приел, че в обясненията на страните не се съдържат неблагоприятни за тях признания на факти. Неотносим е и въпросът за задължението на въззивния съд да следи служебно за валидността на обжалваното пред него решение. В акта на въззивната инстанция не е посочено, че такова задължение не съществува, нито касаторът излага съображения за нищожност на първоинстанционното решение, която въззивният съд да е пропуснал да констатира.
Останалите процесуалноправни въпроси са обуславящи, но неоснователно касаторът поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При решаването на спора инстанцията по същество е съобразила установената практика, според която основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните, включително във връзка с установяването на фактите, на които те се позовават (срв. решение № 147/ 05.10.2018 г. по гр.д.№ 4347/ 2017 г., ІІІ г.о. и цитираните в него). След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. Достатъчно е страната да изложи фактите, на които основава възражението си, без да е длъжна да даде точната правна квалификация. Съдът е този, който квалифицира възражението и посочва правните последици от посочените от страната и установени по делото факти.
Въззивната инстанция може да събира само доказателства за новооткрити и/или новонастъпили след приключване на производството пред първата инстанция обстоятелства, или доказателства, които поради процесуални нарушения на първата инстанция не са били допуснати. За да се допусне събиране на нови доказателства, страната трябва да установи невъзможността си да ги узнае, да ги посочи и да ги представи своевременно, защото тя не може да поправи собствената си небрежност при попълване на делото с доказателства (решение № 314/ 07.03.2017 г. по гр.д.№ 2499/ 2016 г., ІV г.о. и цитираните в него).
Съобразена е и практиката, установена във връзка с преценката на показанията на заинтересовани свидетели. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен (решение № 800/ 22.03.2011 г. по гр.д.№ 776/ 2009 г., IV г.о.).
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и изхождайки от мотивите на самото решение. В случая жалбоподателката не формулира в изложението си различни доводи за очевидна неправилност на решението, освен твърденията за допуснати грешки при установяване на фактите и подвеждането им към съответната правна норма. След като в тази си дейност обаче въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, то постановеният от него акт не може да е очевидно неправилен.
По изложените съображения съдът намира, не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1334 от 29.05.2018 г. по гр.д.№ 5568/ 2017 г.
ОСЪЖДА С. Г. Т., [населено място], [жилищен адрес] Е. [ЕГН], да заплати на С. Н. Г., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 2 100 лв (две хиляди и сто лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: