Р Е Ш Е Н И Е
№ 97
гр. София, 11.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2967 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на В. М. П., М. С. М. и М. М. М., подадена срещу решение № 2196 от 5.04.2018 г. по гр. дело № 7798/2017 г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение № 52933 от 6.03.2017 г. по гр. дело № 18759/2016 г. на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от В. М. П., М. С. М. и М. М. М. (последните двама – конституирани по реда на чл.227 ГПК на мястото на първоначалния ищец М. Р. М.), срещу Столична община искове за признаване за установено между страните, че ответната община не е собственик на недвижим имот с идентификатор ……………, находящ се в [населено място],[жк], [улица], при съседи: имот с идентификатор ……………, имот с идентификатор …………., имот с идентификатор ……………
Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно служебно е приложил нормите на чл.86 ЗС и чл.6 ЗС (в ред. ДВ бр.31/1990 г.), които не били въведени като основание от ответника. Не бил посочен точният момент, в който общината е придобила правото на собственост предвид това, че в акта за общинска собственост липсва позоваване на предишен акт и дата на придобиване. Жалбоподателите релевират оплакване, че въззивният съд не е съобразил факта, че ищците претендират последиците на давностно владение от 1991 г. и 1994 г., когато кооперативните стопанства вече не съществуват и съответно не важи забраната на чл.86 ЗС. Изразяват също несъгласието си с разбирането на съда за доказателствената сила на акта за общинска собственост, с преценката на свидетелските показания и с квалифицирането на претенцията като петиторна, което обусловило неправилното разпределяне на доказателствената тежест между страните, при това едва с решението. Релевират оплакване и за недопустимост на решението, като постановено по опорочен процес, с превес на служебното начало.
Ответникът в производството Столична община не взема становище по касационната жалба.
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Кога въззивният съд служебно прилага императивна материалноправна норма и какви са задълженията във връзка с това.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 и чл.293 ГПК, приема следното:
Първоинстанционното дело е образувано по искова молба на В. М. П. и М. Р. М., с която срещу Столична община са предявени отрицателни установителни искове за собственост по реда на чл.124, ал.1 ГПК.
Ищците обосновават правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск с твърдението, че са носители на правото на собственост върху построената, въз основа на учредено през 1969 г. в полза на праводателя им М. П. М. от ТКЗС „Г. К.“ – Горна Баня право на строеж, в процесното дворно място двуетажна жилищна сграда, като през 1991 г., респ. – 1994 г., станали собственици на съответните сгради с нотариални актове №№ …./1991 г. и…./1994 г. Считано от придобиване на сградите (8.02.1991 г. и 17.06.1994 г.), в течение на повече от 22 години владеели непрекъснато, самостоятелно и необезпокоявано от никого дворното място, върху което са разположени собствените им и съсобствени сгради, поради което предприели действия за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост. При снабдяване с необходимите им документи установили, че за същия имот Столична община е издала акт за общинска собственост. Ищците твърдят, че липсва основание за съществуващо право на собственост на ответника. Столична община оспорва исковете, като излага, че се легитимира като собственик на имота със съставен на 21.09.2014 г. акт за общинска собственост № ….. Твърди, че е осъществен фактическият състав на чл.30 ЗСПЗЗ и безвъзмездно е придобила имуществото, останало след прекратяване на земеделското стопанство. Доколкото не разполага с доказателства за реализиране на процедурата по чл.27 и сл. ЗСПЗЗ и за висящи производства, счита, че най-късният момент, от който е придобила собствеността, е 1.01.2003 г. – в петгодишен срок след определения в закона краен момент за разпределяне на имуществото на заличените организации по §12 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Първоинстанционният съд е уважил исковете, като е приел, че ищците са доказали по делото упражняването на фактическа власт върху процесния имот през сочения от тях период, както и намерението им да го своят като техен. Заключил е, че от своя страна ответникът не е установил правото си на собственост върху дворното място, като не е доказал конкретно основание за придобиване собствеността върху имота.
След подадена въззивна жалба от страна на Столична община, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил претенциите.
За да отхвърли предявените отрицателни установителни искове, въззивният съд е приел, че ответната община е придобила собствеността върху спорния имот по силата на чл.6 ЗС (в ред. ДВ бр.31/1990 г.), тъй като след прекратяване на ТКЗС ничиите вещи стават собственост или на държавата или на общината по силата на закона. Обосновал е, че твърдяното от ответника правно основание е придобиване на правото по силата на закона и въпреки дадената неправилна правна квалификация по чл.30 ЗСПЗЗ съдът е длъжен да приложи относимите императивни правни норми, независимо от липсата на довод във въззивната жалба. Приел е за установено, че процесният урегулиран имот е бил внесен в ТКЗС при действието на Примерния устав на ТКЗС от 1958 г., според чл.11 от който внесената от членовете на кооперативното стопанство за общо ползване земя остава собственост на лицата, които са я притежавали до включването й в стопанството, но не в реалните й граници, а в границите на кооперативните блокове. Посочил е, че дори имотът да е внесен в ТКЗС при действието на Примерния устав на Т. от 1968 г., приложение намира аналогичната разпоредба на чл.10, ал.1 от същия. Заключил е, че доколкото не е установено имотът да е внесен от праводателя на ищците – М. П. М., то следва да се приеме, че е внесен от трето лице и респективно към момента на ликвидиране на ТКЗС към 1991 г. собствеността не е принадлежала на М. П. М., а действителният собственик не е заявил реституционна претенция. Въззивният съд е разяснил, че общината е частно проявление на държавата и е ирелевантно обстоятелството дали имотът е държавна или общинска собственост в светлината на тълкуването на ЕКЗПЧОС. Доколкото общината извежда правото си от отрицателен факт, то същият не подлежи на доказване и посочването на общото придобивно основание по чл.2, ал.1, т.7 ЗОбС, констатиращо вече настъпило придобиване на права на основание чл.2 ЗОбС (в ред. ДВ бр.44/1996 г.) е достатъчно. Съгласно въззивното решение ищците е следвало да установят, че не са били налице предпоставките за придобиване на имота от ответника, а именно, че същият е имал друг собственик. Прието е, с оглед доказателствата за липса на реституционни претенции, че към 1996 г. общината е била собственик на имота, а ищците не са установили това право да е отпаднало поради извършено разпореждане или придобиване от тях по давност. Ангажираните свидетелски показания установявали владение на имота, но не и периода на изтекла придобивна давност. Въззивният съд е посочил и че ищците не могат да придобият по давност имот, който е внесен в кооперативно стопанство, по аргумент от чл.86 ЗС.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, разпоредбата на чл.4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл.5 от действащия ГПК, вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Ограниченията в обсега на въззивната дейност, уредени в ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса (например в производството за поставяне под запрещение) или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.
Същевременно съдебната практика по чл.290 ГПК приема (в този смисъл са решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. дело № 2293/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 145/1.12.2017 г. по търг. дело № 2587/2016 г. на ВКС, І т.о. и визираните в тях съдебни актове), че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл.269 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Служебно, и без оплаквания и доводи на страните, въззивният съд проверява само допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, а също и спазени ли са императивните правни норми. Въззивният съд, също така, служебно извършва проверка за правилност на обжалваното пред него решение и в случаите, когато това се следва изрично от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане (напр. закон разпорежда на съда служебно да събира доказателства, служебно да се самосезира или служебно да следи за интереса на децата). Служебно известните на съда факти, за да се приеме, че не подлежат на доказване, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива, като съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт, което тълкуване на чл.155 ГПК съответства точно на правната норма и е съобразено с основни принципи на гражданския процес – за диспозитивното и служебното начало, равенство на страните и установяване на обективната истина. В тази връзка въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доказателства и доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си и давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях, да ги постави в процесуална изненада. При констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата или по прилагането на нормата, както и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест.
В решение № 221/8.02.2016 г. по гр. дело № 1453/2015 г. на ВКС, І г.о. е възприето, че е недопустимо съдът да постанови осъдително решение по установителен иск или да разгледа иска на основание, което не е посочено от ищеца; той може само да даде различна от посочената от ищеца правна квалификация, изведена от неговите фактически твърдения.
Съгласно определение № 161/18.02.2016 г. по търг. дело № 1107/2015 г. на ВКС, І т.о., субсумирането на фактите под приложимата повелителна материалноправна норма се извършва от съда, само ако те са установени, а за тяхното установяване е необходимо страната да е навела конкретните обстоятелства, от които може да се изведе приложението на повелителното правило.
Въз основа на така визираната съдебна практика, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС дава следния отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:
При проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд следва служебно да приложи императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, когато субсумира наведените от страните факти под приложимата материалноправна норма; когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, както и когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. При констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата или по прилагането на нормата, както и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест.
По основателността на касационната жалба и с оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съдът намира следното:
Както бе отразено по-горе, за да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че същите са неоснователни, тъй като ответникът е придобил спорния имот на основание чл.6 ЗС (в ред. ДВ бр.31 от 1990 г.), което от своя страна е възпрепятствало придобиването му по давност от ищците, предвид забраната на закона. Така постановеното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно, тъй като в случая въззивният съд е действал в противоречие с дадения по-горе отговор на поставения въпрос.
При предявен отрицателен установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният следва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Видно от отговора на исковата молба, ответникът Столична община, обосновавайки собствените си права върху имота, се е позовал не на разпоредбата на чл.6 ЗС в горепосочената редакция, а на придобиване по реда на чл.30, ал.2 ЗСПЗЗ, като е изложил и съответните обстоятелства за това. Става дума за две съвършено различни основания за придобиване право на собственост върху имущество, изискващи наличието на определени, различни предпоставки. В случая Столична община не е навела доводи, даващи основание на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл.6 ЗС.
Същевременно за въззивния съд в случая не съществува законово задължение, с оглед обществения интерес или с оглед интереса на Столична община, служебно да приложи разпоредбата на чл.6 ЗС, на каквото придобивно основание общината не се е позовала по делото.
Изложеното обуславя разглеждането на иска по същество от настоящата съдебна инстанция, съобразно доводите на страните по делото.
С нотариален акт за учредяване правото на строеж (суперфиция) № …/5.04.1969 г., том…., дело № …./1969 г. ТКЗС „Г. К.“ е отстъпило право на строеж на М. П. М. върху внесеното в стопанството дворно място от 631кв.м, съставляващи парцел …-… от кв…. по плана на [населено място], Б., зона за малоетажно строителство с вилообразен характер, при съседи: от две страни улици, парцел ….-…. и парцел …-….
От нотариален акт за дарение на недвижим имот № …, том…., дело № …../1994 г. е видно, че с него М. П. М. е дарил на дъщеря си В. М. П. следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място],[жк], ул. „….“ № 39, състоящ се от дневна, кухня, баня-клозет и сервизни помещения на първи етаж, и две стаи, тоалетна и сервизно помещение на втори етаж, като всеки етаж е със застроена площ от 50 кв.м, като двата етажа се съединяват с вътрешна стълба, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху парцел …-…. от кв…., с обща квадратура от 631 кв.м, при съседи: от две страни: улици, парцел …-…, …-…. и …..-…., заедно с целия гараж, застроен до жилищната сграда.
С нотариален акт за замяна на недвижим имот № …, том …., дело № ……/1991 г. М. П. М. е прехвърлил останалата 1/2 ид.ч. от визираната по-горе сграда (без гаража), заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху парцела, на М. Р. М..
С молба-декларация от 14.01.2014 г., подадена чрез район „В.“ при СО, В. М. П. и М. Р. М. са поискали от нотариус при РС – [населено място] извършването на обстоятелствена проверка по отношения на процесния имот и признаване правото им на собственост по давностно владение.
По делото е приет акт за частна общинска собственост № ………/1.09.2014 г. за следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ……….., с площ от 569 кв.м, по ПУП ………..-………., кв….., м. „кв. „Б.“, при граници на имота: имот с идентификатор ……………., имот с идентификатор ………….., имот с идентификатор …………… Като правно основание за актуването на имота е записано: чл.2, ал.1. т.7 от ЗОбС и чл.59 ЗОбС.
Приложено е удостоверение изх.№ ВС-30-2006/10.12.2014 г., издадено от ОСЗ „О. к.“ за поземлен имот с идентификатор ……….., от което се установява, че за имота не може да се посочи конкретен заявител или собственик по ЗСПЗЗ и не са известни реституционни претенции по същия закон.
Съгласно удостоверение изх.№ ПО-07-165/15.12.2014 г. на министерството на земеделието и храните, Областна дирекция „Земеделие“ – С. град поземлен имот с идентификатор ……….. с площ от 569 кв.м, с адрес: [населено място], район „В.“, [улица], не попада на територията на стопански двор и за същия няма съставен акт за държавна собственост по искане на Областна дирекция „Земеделие“ – С. град.
От удостоверение № 94-ВВ/1221/14 от 9.01.2015 г. на областния управител на област С. се установява, че за поземлен имот с идентификатор …………… няма съставен акт за държавна собственост по реда на ЗДС.
По делото са представени скица № ……../13.02.2014 г. на АГКК, скица №…………./14.11.2014 г. на АГКК за имот с идентификатор ……….., скица № …/13.02.2014 г. на АГКК за имот с идентификатор …………. и скица № ………../13.02.2014 г. на АГКК за имот с идентификатор ……………
Приложена е комбинирана скица за пълна или частична идентичност.
Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Б. Р.. Последният твърди, че познава М. М. от 2000 г. по работа. Двамата станали приятели, а оттам свидетелят се запознал и с майката на М.. Заявява, че знае имота в [жк], където живее М.. Имотът представлява малка къща на три етажа или на два етажа и половина. Имотът е ограден, като по преценка на свидетеля дворното място е под 1 дка. При ограждането М. М. отстъпил 30-40 см на съседа си, за да няма разправии с него. Твърди, че не е чувал някой да оспорва собствеността, нито за проблеми с общината.
Въз основа на така изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира предявения отрицателен установителен иск за собственост за основателен. Съображенията му за това са следните:
Съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни права върху един и същ обект, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. С тълкувателното решение е прието и че ищецът по отрицателен установителен иск за собственост следва да докаже и фактите, от които произтича този правен интерес.
С оглед представените доказателства за започнато от В. М. П. и М. Р. М. производство за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, както и за издаден по същото време акт за частна общинска собственост за същия имот, следва да се приеме, че ищците по делото имат правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Същевременно същите са доказали по делото осъществявано от тях владение по смисъла на чл.68 ЗС върху имота, продължило в срока по чл.79, ал.1 ЗС. Фактът на упражнявано владение не е и оспорено от СО по делото, която е навела единствено възражения за наличието на законова забрана имотът да бъде придобит по давност.
От друга страна, съобразно доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК, ответникът не е доказал соченото от него придобивно основание. Не са налице събрани доказателства относно наличието на хипотезата на чл.30, ал.2 ЗСПЗЗ, и по-конкретно – за предоставянето на спорния имот на СО по реда на чл.30, ал.1 ЗСПЗЗ.
Представеният акт за общинска собственост № ………../1.09.2014 г., в който е възпроизведена обща законова разпоредба като основание за актуване на имота като общински, не е в състояние да легитимира СО като собственик. По силата на чл.5 ЗОбС актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на общината. Съгласно наложилата се непротиворечива съдебна практика това е така, само когато той удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличието на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Ето защо в случая представеният акт за общинска собственост не може да обуслови извод за установеност правото на СО на соченото от нея правно основание, при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, на които същата се позовава по делото.
Изложеното обуславя отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго за уважаване на иска, както и за присъждане на ищците на направените във всички съдебни инстанции разноски.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 2196 от 5.04.2018 г., постановено по гр. дело № 7798/2017 г. на Софийски градски съд, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.124, ал.1 ГПК по иска на В. М. П., ЕГН …………., М. С. М., ЕГН ………… и М. М. М., ЕГН …………., тримата от [населено място],[жк], [улица], предявен срещу Столична община, [населено място], [улица], че Столична община не е собственик на недвижим имот с идентификатор…………….., с площ от 569 кв.м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], при съседи: имот с идентификатор……………., имот с идентификатор ………….., имот с идентификатор ……………….
ОСЪЖДА Столична община да заплати на В. М. П., М. С. М. и М. М. М. разноски в размер на 3 275.81 лв. Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: