Р Е Ш Е Н И Е
№ 980
гр. София, 23.12.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на девети декември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при секретаря Ан. Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 1891 по описа на четвърто гражданско отделение за 2008 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 218а и сл. ГПК /отм./ вр. с § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК.
С решение по гр. д. № 6589/03 г. Софийски районен съд е осъдил Б. Б. М. и Н. Т. М. да предадат на А. М. Е. С. , Н. А. С. и М. А. С. владението на апартамент със застроена площ 184 кв. м. находящ се на първи надпартерен етаж на ул. „Х” № 9 гр. С., заедно с прилежащите му таванско и избено помещения и 38/100 ид. ч. от общите части на сградата и от мястото, както и да им заплатят солидарно 3 000 лв., частичен иск от обезщетение за ползуване на имота за периода 12.09.1999 г. – 12.09.2002 г. Отхвърлил е насрещния установителен иск за собственост на имота предявен от Б. М. и Н. М. срещу А. М. С. , Н. С. и М. С.
С решение от 19.12.2007 г. по гр. д. № 873/07 г. Софийски градски съд е оставил в сила първоинстанционното решение.
Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Б. М. и Н. М. В хода на производството пред ВКС касаторът Б. М. е починал, като жалбата се поддържа от неговите наследници Б. Б. М. – син и Н. М. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано.
О. по касация Н. С. и М. С. лично, и като наследници на А. М. С. , оспорват жалбата.
Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирани лица, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК /отм./.
Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено че ищците са съсобственици по наследство на процесния апартамент. Собствеността му не била загубена с продажбата от 1971 г. тъй като тя била прогласена за нищожна, а нищожният договор не създава права на собственост за ответниците. Не било доказано и владение на имота от ответниците след 1970 г., тъй като те били държатели със знание и съгласие на собствениците.
В касационната жалба се твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ищцата А. М. С. починала на 17.10.2007 г., а последното съдебно заседание било проведено на 19.11.2007 г. Доводът е неоснователен. Смъртният акт на А. М. С. е издаден на 20.11.2007 г. и едва от този момент за наследниците и Н. С. и М. С. възниква възможността да встъпят като страна в производството като нейни наследници. От друга страна, наследниците са и ищци в производството и са били редовно призовани за насроченото съдебно заседание, т. е. производството не е проведено при нарушение на процесуалните правила, както се твърди от касатора. В тази част въззивното решение само следва да се корегира, като се обезсили по отношение на починалата страна, тъй като нейното право на собственост преминава към другите ищци, които са и нейни наследници по закон. Неоснователен е и доводът за неправилност на решението на първоинстанционния съд тъй като в него липсвала дата и номер на решението, което било задължително изискване по чл. 189 ал. 1 б. „а” ГПК /отм./. С оглед правомощията на въззивния съд като инстанция по същество на спора, ВКС извършва проверка само по отношение правилността на въззивното решение, но не и на първоинстанционното решение. Твърденията за процесуално нарушение на въззивния съд с оглед отказа му да спре производството до приключване на производството за отмяна по гр. д. № 3759/92 г. на СРС са също неоснователни. Съгласно чл. 182 ал. 1 б. “г” ГПК /отм./ съдът спира производството когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск. Отмяната не е фаза от исковия процес а извънинстанционно производство, затова подаването на молба за отмяна не е основание за спиране на настоящото производство. Текстът на чл. 182 ал. 1 б. “г” ГПК /отм./ има предвид висящо дело което се намира във фазата на редовния исков процес, а не на извънредния способ.
Касаторите твърдят, че съдът не преценил всички доказателства по делото сочещи на придобиване на имота чрез продажба и по давност. Жалбата в тази част е също неоснователна. Не се спори, че ищците са наследници на А. П. С. , починал на 20.05.1967 г. Видно от записка за вписване на договор за делба на наследствени имоти от 04.12.1943 г., Ангел С. получил в свой дял апартамент на ул. „Х” № 9 със застроена площ 184 кв. м., заемащ целия първи етаж над партера, таванско помещение със застроена площ 20 кв.м., избено помещение със застроена площ 20 кв.м. и 38/100 ид. ч. от общите части на имота. Ответниците твърдят че са собственици тъй като 130/300 ид. ч. от апартамента и от дворното място им били продадени от А. М. С. с нот. акт № 119 от 03.07.1971 г. Този довод е неоснователен, тъй като с решение от 06.06.1994 г. по гр. д. № 3759/92 г. на СРС, влязло в сила на 17.11.1995 г. договорът е прогласен за нищожен на основание чл. 26 ЗЗД вр. с чл. 76 ЗН и нотариалния акт е обезсилен. С оглед на този факт законосъобразно въззивният съд е приел че нищожният договор не легитимира ответниците като собственици на апартамента. Касаторите твърдят се позовават и на давностно владение от 1971 г. Владението, ако се приеме че е имало такова, е осъществявано при действието на чл. 29 ЗСГ /отм./. Забрана за владение при действието на ЗСГ не е имало, но това владение не е могло да доведе до придобиване на собствеността. За населените места, където ЗСГ се прилага, придобиване по давността е била допустима само между съсобственици или между роднини по права линия, братя и сестри, каквито процесните страни не са. Както е прието и в решение № 3 от 1994 г. по гр. д. № 2/94 г. на Пленума на ВС, давността при действието на ЗСГ не тече с оглед разпоредбите на чл. 29 ал. 1 т. 4 вр. чл. 15 ЗСГ. Давността може да се зачете едва след отмяна на глава І и ІІ ЗСГ с ДВ бр. 21 от 1990 г., но до 1992 г., когато ищците са предявили иска по чл. 26 ЗЗД срещу ответниците, не е изтекъл необходимия 10 годишен давностен срок съгласно чл. 79 ЗС, а с предявяване на иска тази давност е прекъсната съгласно чл. 115 б. ”ж” ЗЗД във вр.с чл. 84 ЗС. По делото не е установено и владение, с което касаторите да са отблъснали правото на собственост на ищците. Действително, от 1971 г. ищците не живеят в България, но не е доказано че са се отказали от собствеността си върху апартамента. Те са предоставили на техния съсед и роднина Б. М. /баща/ само да управлява собствеността им. В тази връзка заплащането на данъци за апартамента не може да се тълкува като доказателство сочещо за действие насочено към придобиване на имота. Същото се отнася и за деклариране на имота. Обявяването на имота като собствен пред данъчните служби не създава права на собственост, при липса на доказано друго законно придобивно основание. Затова законосъобразно е прието, че от 1971 г. касаторите живеели в апартамента, но са били допуснати за да го пазят и управляват, със знание и съгласие на собствениците т. е. били са само негови държатели.
Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, ВКС
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение от 19.12.2007 г. по гр. д. № 873/07 г. на Софийски градски съд в частта, в която решение по гр. д. № 6589/03 г. на Софийски районен съд е потвърдено по отношение на А. М. Е. С.
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 19.12.2007 г. по гр. д. № 873/07 г. на Софийски градски съд в останалата му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: