7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 982
София, 31.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2092 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор инж. Б. К., приподписана от адв. Н. Г., против въззивното решение № 629 от 31 октомври 2014 г., постановено по в.гр.д. № 253 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2013 г., с което е потвърдено решение № 79 от 11 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 2197 по описа на окръжния съд в [населено място] за 1999 г., с което за неоснователно ползване в периода 1 октомври 1993 г. – 9 февруари 1998 г. на собствения им по реституция и наследство производствен корпус на два етажа в [населено място] дружеството е осъдено да заплати обезщетение на В. А. П.-К. сумата от 15558,93, суми от по 5186,31 за М. П. К. и Д. С. П., и сумите от по 2593,15 за Д. Д. П. и Ж. П. П. – всички с адрес в [населено място], ведно със законната лихва върху всяко от присъдените обезщетения, считано от 4 ноември 1998 г., оставено е без уважение и възражението на дружеството за нищожност на решение № 975 от 7 април 2010г. на ВКС по к.гр.дело №262/08 г., в частта, с която е оставено в сила решението по в.гр.д. №621/04г. на апелативния съд в [населено място], и на решение № 1809 от 12 ноември 1997г. на ВКС по гр.дело №798/97 г., и в тежест на дружеството са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че ако изобщо следва да се плати обезщетение, то следва да бъде съобразено с наемите за подобни сгради с производствено предназначение, а и неправилно е определено заплащане на наем за площ, без да са приспаднати частите от сградата, които по естеството си са неизползваеми и конструктивно обслужват цялата постройка като външни оградни зидове, преградни стени. Сочи се липсата на съобразяване, че дружеството е лице, различно от Държавата и няма ангажименти към нея, включително задължение да плаща обезщетение за наем към частни лица. Подчертано е, че привличането на дружеството по делото е насилствено и без негово съгласие. Заявява се, че обжалваното решение не почива на конкретни доказателства, че не са тълкувани правилно представените такива, че имотът е фалшив и несъществуващ (не е бил отразен като самостоятелен в плановете), че съдът не е отстранил нередовност на исковата молба, в която има много сенки и неясноти, че посоченият в констативен нотариален акт от 1992 г. имот никога не е одържавяван и не е възможно по реда на ЗВСОНИ да се възстанови собственост. Подробно се излагат твърденията на касатора за липсата или наличието на включени в баланс на ДИП „Вретено” имоти. Твърди се за безспорно обстоятелството, че фабричната сграда е държавен имот още отпреди национализацията. Според касатора е ясно, че в района на С. няма пазар на подобни на процесния имоти, като се оспорват данните за наемни цени в изготвените експертизи. Не е съобразено, че комплексната експертиза не е дала данни кога двата процесни имота са включени в дълготрайните материални активи на държавното предприятие, а това е така, защото по делото такива доказателства няма. Сочи се, че в диспозитивите на решенията на ВКС няма посочено конкретно основание на собствеността, тези решения са материалноправно нищожни и грубо противоречат на всички реституционни закони, като подробно се излагат вижданията на касатора за пороците на решенията, като се твърди, че наследството на П. З. С. не е установено и правоприемство от [фирма] ищците не могат да имат. Преповтаря се твърдението за несъществуването на процесния имот. Сочи се отказ на въззивния съд да събере относими доказателства и несъобразяване на обстоятелството, че касаторът е изпълнил всички задължения към Държавата и частни лица. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В отделно изложение, наречено „отговор”, подадено лично от изпълнителния директор на касатора, се твърди наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответниците В. А. П. от [населено място], Ж. П. П. от [населено място] и Д. Д. П. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. В. Д., в отговор на касационната жалба излагат доводи за нейната неоснователност, както и за липсата на основание за допускане на касационното обжалване. Останалите ответници не вземат становище по касационната жалба.
Въззивният съд приема предявените искове по чл. 59 ЗЗД за основателни, а за неоснователно възражението на дружеството, че ищците не са собственици на имотите, за които търсят присъждане на обезщетение, основано на виждането, че постановеното в производството по чл. 108 ЗС съдебно решение не следва да се зачита, когато с него на ищците са създадени права, каквито не притежават, и поради нищожността на решението. Като неоснователно е възприето и възражението за материалноправна нищожност на решенията на ВКС, поради противоречието им с всички реституционни закони, и заради което те не могат да произведат сила на пресъдено нещо между страните по въпроса за собствеността върху процесния за делото имот. Счетено е, че оспорените влезли в сила съдебни актове са валидни и правилно първата инстанция е зачела материалноправната им сила. За неоснователно е прието оплакването, че съдът не е обсъдил доводи, свързани с правилността на извършената национализация на предприятието на наследодателите на ищците, тъй като този вид спорове не е от компетентността на общите съдилища. Въззивният съд е приел за правилно частичното уважаване на предявените искове по чл. 59 ЗЗД до датата 31 октомври 1998 г., след която дата дружеството е освободило имота, както и за определяне на обезщетението само за сградата на производствения корпус, без присъждане на обезщетение за ползването на терена и двуетажна сграда. Неоснователно е счетено възражението за ползване на имота от дружеството за периода м. октомври 1993 г. – 9 февруари 1998 г., тъй като в началото на 1998 г. дружеството е заявило готовност да предаде реституираните сгради на ищците.
Касационният съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване, тъй като касаторът не е изпълнил задължението си да посочи общото основание за допускане на касационното обжалване.
Независимо от изключително подробната касационна жалба, изложението към нея и допълнителното изложени на изпълнителния директор, касаторът в огромната част на съображенията си не е поставил обусловил изхода на спора правен въпрос съгласно критериите, задължително определени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. ВКС в посоченото тълкувателно решение приема, че при действието на ГПК от 2007 г. допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Касационният съд постановява, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе за преценката на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
От текста на пределно подробната касационна жалба е видно, че правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът не поставя в нея. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът е посочил между пункт 3 и пункт 21 от него (с изключение на пункт 13) единствено и само вече въведените в касационната жалба оплаквания, имащи характера на основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК: съдът не е направил анализ на относимите съдебни актове с оглед приетото от него за наличие на сила на пресъдено нещо между страните (пункт 6); не е обсъден доводът на дружеството, че никое от представените от ищците съдебни решения не формира сила на пресъдено нещо, особено предвид обстоятелството, че в постановените диспозитиви не е посочено основанието, на което се приема да е възникнало защитеното субективно право (пункт 7); същото по предходния пункт се сочи и за други решения (пункт 8); няма доказателства, че дружеството, от което ищците твърдят да черпят права, преди национализацията от 1947 г. да е било собственик на спорните имоти (пункт 9); исковата молба не отговаря на изискванията на ГПК /отм./ (пункт 10); неизпълнено задължение по ТР № 1/2001 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГК във връзка с нередовната искова молба, което води до неточно прилагане на нормите на чл. 297-299 ГПК, респ. 220-224 ГПК /отм./ (пункт 11); нередовността на исковата молба не може да се санира с уточнението, че спорната собственост се основава на „решение на ВКС” (пункт 12); неправилно е разгледано и разрешено възражението на дружеството за материалноправна нищожност на съдебния акт на ВКС, ако той е правопораждащ за правата на ищците (пункт 14); дружеството не е поддържало тезата за процесуална нищожност на който и да е съдебен акт, а съдилищата са изложили съображения само в тази светлина (пункт 15); пропускът на съда да разгледа възражението за нищожността на решенията на ВКС обуславя наличие на основание за касационно обжалване (пункт 16); по разглеждания въпрос е установена практика само за съдебни актове с конститутивен характер, но не и за такива с установителен характер, които за пръв път признават осъществяване на правопораждащи собствеността фактически състави (пункт 17); по този въпрос липсвала и позитивноправна уредба, което било основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (пункт 18); в разрез с текста на чл. 59 ЗЗД съдът е приел да е осъществен съставът на неоснователното обогатяване въпреки липсата на доказателства и на твърдения ищците да са претърпели обедняване (пункт 19); простото неползване на собствен имот не означава задължително обедняване, а то трябва да се докаже (пункт 20); съдът не е обсъдил липсата на твърдения в тази насока, а не е зачел наличните доказателства за липса на сключени реални сделки в района и относно подобни процесни имоти (пункт 21). Както е явно, правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение не е поставен, а такива например биха могли да бъдат въпросите кога един съдебен акт е материалноправно нищожен, и има ли значение за този вид нищожност вида на съответното съдебно решение – конститутивно или установително; по задължението на въззивния съд да съобрази (като конкретно се посочат) представените по делото доказателства и доводите на страните, свързани с тях; допуснал ли е съдът съществено процесуално нарушение в случаите, когато се е произнесъл по ненаведено от страната възражение в процеса; какъв е порокът на съдебния акт, ако в диспозитива му не е посочено основанието, на което съдът приема да е възникнало защитеното субективно право, и пр.
В пункт 4 на изложението касаторът сочи, че с обжалваното решение са решени редица материалноправни въпроси (нищожност на съдебния акт, с който се признават възстановени по силата на закона права, неоснователно обогатяване при липса на обедняване на носителя на правата) и процесуалноправни въпроси (надлежно упражняване на правото на иск и редовност на исковата молба, обективни предели на силата на пресъдено нещо, доказване и доказателствена тежест, преценка на доказателствения материал), като се твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в нарушение на постоянната практика на ВКС досежно приложението на нормите на чл. 12 ГПК, респ. чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, чл. 299 ГПК, респ. чл. 224 ГПК /отм./, чл. 236 ГПК, респ. чл. 189 ГПК /отм./, чл. 59 ЗЗД, като същевременно са засегнати и проблеми, разрешени противоречиво от съдилищата, и се сочат решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Заявени по този начин, въпросите на касатора обозначават области на правна проблематика, без да е ясно по кое конкретно разрешение на въззивния съд се отнасят, което изключва възможността касационният съд в процедурата по чл. 288 ГПК да ги уточни или конкретизира. Касаторът поставя въпроса възможно ли е като правопораждащ спорното право факт да се сочи постановен съдебен акт по установителен/осъдителен иск, без уточняване на конкретните обстоятелства, които съставляват конкретния фактически състав, довел до възникването на субективното материално право. Този въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като не е ясно какво се твърди от касатора – неуточняване на основанията за правото на собственост, или неуточняване на състава на претенцията по чл. 59 ЗЗД. В пункт 13 от изложението пък касаторът твърди, че с твърдението за това, че спорната собственост се основава на „решение на ВКС”, с което ревандикационният иск за собственост срещу дружеството е уважен, и след като съдебният акт има установителен, а не конститутивен характер, са нарушени нормите на чл. 98, ал. 1, б. „г” ГПК /отм./, респ. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Извън обстоятелството, че и тук изричен правен въпрос не се поставя, ако дори в нарушение на посоченото по-горе задължение на касационния съд да не допуска касационното обжалване при непоставен правен въпрос, и касационният състав предприеме някакво уточняване на проблема, то не е ясно дали се пита дали исковата молба е нередовна в случаите, когато установително съдебно решение се сочи от ищеца като правопораждащ факт за претенцията му, или се търси разграничението между случаите, когато такова основание представляват решенията, имащи конститутивен характер, и решенията, имащи установителен характер.
Следва още да се посочи, че е невярно твърдението на касатора в пункт 16, че въззивният съд е пропуснал да разгледа възражението за материалноправна нищожност на решенията на касационния съд, тъй като въззивният съд е приел, че влезлите в сила решения не могат да бъдат пререшавани, и са задължителни за страните, наследниците и правоприемниците им, за съдилищата и за всички държавни органи и учреждения в страната. Несъгласието на касатора с това тълкуване на въззивния съд не дава основание да се приеме, че съдът не се е произнесъл по проблема, тъй като произнасяне има, а дали е сторено в контекста на поставения правен проблем, следва да се адресира с друг правен въпрос. Относно силата на пресъдено нещо на съдебните решения и възможните хипотези за тяхната нищожност е постановена достатъчно по обем и непротиворечива съдебна практика, поради което не може да се сподели виждането на касатора в пункт 18 от изложението, че тъй като липсвала позитивноправна уредба, се налага допускането на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Отделно приложеният „отговор” от изпълнителния директор на касатора, имащ характера на допълнително изложение на основанията за касационно обжалване, макар формално да сочи основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, също не съдържа формулирани правни въпроси, представляващи общото основание за допускане на касационното обжалване. Видно от отговора, представляващият касатора излага своите виждания за правилното разрешаване на спора между страните и преповтаря подробно твърденията за порок на ревандикационните решения. С този „отговор” се цели пререшаването на спора, без да се взема предвид съществуващият правен ред за достъп до касационно обжалване.
При този изход на спора е основателно искането на ответниците В. П., Ж. П. и Д. П. за присъждане на сторени за касационното производство разноски в общ размер на 1335 лева, заплатени за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 629 от 31 октомври 2014 г., постановено по в.гр.д. № 253 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2013 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на В. А. П., с адрес в [населено място], [улица], ап. 12, Ж. П. П., с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] и Д. Д. П., с адрес в [населено място], [улица], вх. Б, ап. 4, сумата от 1335,00 (хиляда триста тридесет и пет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: