О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 990
София, 14.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шести ноември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик В. гр.д. № 2860 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] чрез юрисконсулт Д. Ч. срещу решение № 580 от 12.03.2018 г. по в.гр.д. № 4081/2017 г. на Апелативен съд София, 4 състав, с което се потвърждава решение № 152 от 02.06.2017 г. по гр.д. № 567/2016 г. на Окръжен съд Перник в частта, с която са уважени предявените искове на М. А. Г. срещу А. „П. и.”, при участието на подпомагащите страни [фирма], ЕИК[ЕИК] и [фирма], ЕИК[ЕИК], за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 27.12.2014 г. в размер на сумата от 30 000 лева и за причинените имуществени вреди в размер на 3794,14 лева, ведно със законните лихви от датата на произшествието до изплащане на сумите.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е постановено при очевидна неправилност и недопустимост на мотивите, които обвързват подпомагащите страни. В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по въпроси, които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
От ответника по касационната жалба М. А. Г. чрез адвокат Г. Б. от АК-П. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в нея и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК като претендира разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
От А. „П. и.” и [фирма] не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че въззивното решение в частта, в която съдът се е произнесъл по иск за обезщетение на имуществените вреди от ПТП на 27.12.2014 г. не подлежи на касационно обжалване, тъй като предявеният иск по чл.49 ЗЗД е с цена на иска 4794 лева. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.3, т.1 ГПК (ред. ДВ, бр.86 от 2017 г.) не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела. В случая, ищецът е предявил за обективно съединени искове за имуществени и неимуществени вреди на основание чл.49 ЗЗД, но първият от тях е с цена на иска под установения минимален праг за достъп до касационно обжалване предвиден в закона и не е обусловен от първия, поради което в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима.
Касационната жалба в частта, в която съдът се е произнесъл по иск за обезщетение на неимуществените вреди от ПТП на 27.12.2014 г. е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на А. „П. и.” като възложител на обществена поръчка за поддръжка на републиканската пътна мрежа, тъй като се доказват елементите на фактическия състав на непозволено увреждане при пътнотранспортното произшествие на 27.12.2014 г., настъпило от вследствие на непочистен сняг и заледяване на пътното платно, от което са причинени вреди в причинно-следствена връзка с неизпълнение на задълженията на ответника за обезопасяване на пътя. Според мотивите на решението, причина за вредите е бездействието на длъжностни лица при А. да поддържат пътното платно при зимни условия в състояние, което позволява безопасно движение по него. Направеното възражение за съпричиняване поради несъобразяване с пътните условия е прието за неоснователно, тъй като водачът се е движил със скорост под максимално допустимата за пътния участък и не е могъл да предвиди заледяването. При тези фактически обстоятелства, според съда, справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 30 000 лева.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане. Мотивите на решението съдържат преценката на съда за установените по делото факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване при декларативното позоваване на основанието „очевидна неправилност”.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първата група въпроси се свеждат до наличието на подзаконови норми, които определят обема на „дължимата грижа” по обезопасяване на републиканската пътна мрежа от собственика на пътя и администрацията, но тези въпроси не обуславят изхода на делото и формираните крайни изводи в решението, доколкото въззивният съд изобщо не е обсъждал „дължимата грижа“, а конкретното неизпълнение на задълженията на ответника по закон да контролира непрекъснато безопасното движение по пътя през цялата година. В този смисъл, поставените въпроси не покриват изискванията за правен въпрос като обща предпоставка за достъп до касация. Съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който определя рамките, в които Върховният касационен съд да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая са повдигнати въпроси, които не са обсъждани в решението на съда, с оглед на което не обусловят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Втората група въпроси обуславят изхода на делото, но отговорът им е свързан с обсъждане и конкретна преценка на доказателствата и възприетите от въззивния съд релевантни за делото факти и обстоятелства, затова дали е доказан фактическия състав на непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД, при възлагане на работата по обезопасяване на републиканската пътна мрежа, т.е. във връзка с правилността на решението. По своята същност тези въпроси представляват оплакване срещу фактическите и правни изводи на съда, които не може да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване на решението по конкретно поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В конкретния случай, въззивната инстанция е възприела изводите на първоинстанционния съд, че причина за пътнотранспортното произшествие е бездействието на длъжностни лица при ответника да изпълнят вменените им по закон задължения да поддържат пътното платно при зимни условия в добро състояние, което не е позволило на ищеца да контролира движението на своя автомобил, независимо че се е движил със скорост под максимално допустимата за пътния участък. Съгласно указанията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, при липсата на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не може да се допусне касационно обжалване за проверка правилността на фактическите изводи във въззивното решение.
Въпросите относно критериите при определяне на конкретен размер на обезщетението съгласно чл.52 ЗЗД също обуславят изхода на делото и крайните изводи на съда, но са разрешени в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, в която се приема, че дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост, установен с нормата на чл.52 ЗЗД, се определя според установените във всеки отделен случай релевантни за спора обстоятелства. При предявен иск за обезщетение на причинените на пострадалия вреди от неизпълнение на установени със закон задължения, съдът следва да установи дали е налице фактическия състав на непозволено увреждане във всеки отделен случай, когато се твърди, че вредата е причинена от действие или бездействие на администрацията, чиято отговорност се иска да бъде ангажирана. В случая, съдът е постановил решение в съответствие с задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, с оглед на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с обективната отговорност по чл.49 ЗЗД – неизпълнението на вменени със закон задължения по чл.167, ал.3 ЗДвП, от което са настъпили вреди в причинно-следствена връзка с произшествието. Определеният от въззивния съд размер на обезщетението е в съответствие със съдебната практика обобщена в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според която критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността за непозволено увреждане, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът не е обосновал хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а след като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона във връзка с исковете за обезщетение на причинените вреди при непозволено увреждане, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
М. А. Г. чрез адвокат Г. Б. от АК-П. е поискал разноски пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в тежест на подпомагащата страна [фирма], ЕИК[ЕИК], на основание чл.78, ал.10 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба вх. № 7558 от 24.04.2018 г. на [фирма] чрез юрисконсулт Д. Ч. срещу решение № 152 от 02.06.2017 г. по гр.д. № 567/2016 г. на Окръжен съд Перник в частта, в която е уважен предявения иск за обезщетение на имуществените вреди от ПТП на 27.12.2014 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152 от 02.06.2017 г. по гр.д. № 567/2016 г. на Окръжен съд Перник в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на М. А. Г., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Г. Б. от АК-П., разноски в размер на 3000 (три хиляди) лева.
Определението в частта, в която се оставя без разглеждане касационната жалба, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.