О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 216/ 11.05.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на тридесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Геника Михайлова ч. гр. д. № 1988 по описа за 2015 г.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от Гражданско процесуалния кодекс (ГПК).
Обжалвано е определение № 622/ 10.02.2015 г. по ч. гр. д. № 43/ 2015г., с което Окръжен съд – Благоевград е оставил без уважение жалбата на В. И. Г. срещу определение от 10.11.2014 г, с което Районен съд – Петрич е прекратил производството по гр. д. № 408/ 2014 г. поради липса на компетентност.Въззивният съд е квалифицирал спора, с който е сезиран, по чл. 127а СК; приел е, че делото е свързано с родителска отговорност за дете по смисъла на чл. 8 от Регламент ЕО № 2201/ 2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност (Регламент (ЕО) № 2201/ 2003) и е прекратил производството по делото, защото детето има обичайно местопребиваване в Италия. Не е приел пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003, въпреки че ответникът не е оспорил компетентността на българския съд по делото. Мотивирал се е с това, че ответникът се представлява от особен представител, назначен от първостепенния съд при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК.
Определението се обжалва от В. И. Г. с искане да бъде допуснато от Върховния касационен съд на Република България (ВКС) до касационен контрол по следните процесуалноправни въпроси: 1. Дали разногласието между родители за пътуване на детето-български гражданин, което чл. 127а, ал. 2 СК поставя за разрешаване на гражданския съд, покрива терминът „родителска отговорност” по чл. 2, т. 7 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 и 2. Прилагат ли се основанията за учредяване на международна компетентност по Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 за решението по чл. 127а СК, което следва да се представи пред органите на Министерство на вътрешните работи, за да се разреши на детето да пътува в чужбина и за да е възможно издаването на необходимия му документ за самоличност (чл. 76, ал. 1, т. 9 и по чл. 45 ЗБЛД). К. счита, че тези въпроси са включени в предмета на делото, обуславят крайните изводи на въззивния съд и се решава противоречиво от съдилищата (чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК). Позовава се на определения на въззивни съдилища, които прилага. В определение № 330/ 23.01.2015 г. по частно гражданско дело № 37/ 2015 г. на Окръжен съд – Благоевград, определение № 744/10.07.2014 г. по ч. гр. д. № 573/2014 г. на Окръжен съд – Хасково и определение от 31.05.2013 г. по в. ч. гр. д. № 231/ 2013 г. на Окръжен съд – Ямбол първият процесуалноправен въпрос е решен отрицателно и компетентността на българския съд да разгледа делото е обоснована, въпреки че обичайното местопребиваване на детето е в държава-член на Европейския съюз (ЕС), различна от България . Съдилищата са приели, че отговорът се налага поради обстоятелството, че решението на съда, което замества липсващото съгласие на родителя, следва да се представи пред органите на Министерство на вътрешните работи, за да се разреши на детето-български гражданин да напусне страната и да му бъде издаден необходимия български личен документ за това. В определение от 19.04.2011 г. по ч. гр. д. № 248/ 2011 г. на Окръжен съд – Враца и определение № 3635/ 29.12.2010 г. по гр. д. № 4822/ 2010 г. на Районен съд – Стара Загора, първият въпрос е решен положително и е била отречена компетентността на българския съд да разгледа съответното дело, защото детето има обичайно местопребиваване в държава-член на ЕС, различна от България и Д.. В тези определения не са обсъждани разпоредбите на чл. 45 и чл. 76, ал. 1, т. 9 ЗБЛД.
Ответникът И. Д. И. не възразява по частната касационна жалба.
Настоящият състав на ВКС намира, че жалбата е с допустим предмет. Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, на обжалване подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на производството. Обжалваното определение попада в тази група. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв. Обжалваното определение е постановено в производството по чл. 127а СК, то е по спорна съдебна администрация, а това означава, че предметът му е неоценяем. Частната жалба е подадена от легитимирана страна – ищцата, чието право на иск въззивният съд е отрекъл. Това обосновава интересът от частната касационна жалба. Спазен е и законният срок за подаването (чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК). Осъществени са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба.
І. По искането за допускането й до разглеждане настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
1. Повдигнатите от касатора въпроси са включени в предмета на делото и обуславят изводите на въззивния съд за липсващата компетентност на българския съд по спора по чл. 127а СК. Изложеното осъществява първото (общо) основание, за да бъде допусната до разглеждане частната касационна жалба (чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК).
2. Първите три определения по въззивни граждански дела, които касаторът е приложил, възпроизвеждат резултата по определение № 689/ 01.12.2010 г. по ч. гр. д. № 660/ 2010 г. на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, ІV-то отделение. Това определение е постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Касационното обжалване е било допуснато и е било отменено определение, с което въззивният съд е потвърдил определение за прекратяване на сходно дело поради недопустимост, обоснована с чл. 8, ал. 1 от Регламент (ЕО) 2201/ 2003. Съставът на ВКС е приел, че обичайното местопребиваване на детето е в И., но компетентността на българския съд е обоснована. Изложил е две групи мотиви. Първо, Регламент (ЕО) 2201/ 2003 г. се прилага само при признаването и изпълнението на решения по брачни дела и дела, свързани с родителска отговорност, т. е. на спорът по чл. 127а СК не попада в приложното му поле, включително на чл. 8, ал. 1 от Регламент (ЕО) 2201/ 2003 г. Второ, решението на съда по чл. 127а СК, което замества липсващото съгласие на родителя, се представя пред органите на Министерство на вътрешните работи, за да се разреши на детето-български гражданин да напусне страната и да му бъде издаден необходимия български личен документ за това (чл. 76, ал. 1, т. 9 и чл. 45 ЗБЛД). При това положение настоящият състав на ВКС намира, че действителната (точна) квалификация на второто (допълнително) основание за допускане на обжалваното определение до касационен контрол е в чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в обжалваното определение въззивният съд е решил процесуалноправните въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.Различен аргумент не следва от това, че спорът по това дело е бил квалифициран по чл. 123, ал. 2 СК. Определение № 689/ 01.12.2010 г. по ч. гр. д. № 660/ 2010 г. ВКС, ГК, ІV-то ГО е постановено преди в обективното ни право да бъде въведена разпоредба на чл. 127а СК от 2009 г. (изменение на СК с Държавен вестник, брой 100 от 21.12.2010 г). До нея спорът при разногласие между родителите за пътуване на детето в чужбина и за издаването на необходимите лични документи за това е съотнасян в приложното поле на чл. 123, ал. 2 СК. След нея съотношението между чл. 123, ал. 2 СК и чл. 127а СК е на обща към специална правна норма (чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове).
3. Четвъртото и петото определения по граждански дела, които касаторът е приложил, възпроизвеждат, резултата по определение № 7/ 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 6366/ 2013 г. на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, І-во отделение. Това определение също е постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Касационното обжалване е било допуснато и е потвърдено определението на въззивния съд за прекратяване на сходно дело на основание чл. 8, ал. 1 от Регламент (ЕО) 2201/ 2003. Съставът на ВКС е приел, че за този извод значение има само това, че обичайното местопребиваване на детето е в Гърция. Не е обсъждано значението на чл. 45 ЗБЛД и чл. 76, ал. 1, т. 9 ЗБЛД.
4. Следователно поставените от касатора процесуалноправни въпроси са разрешавани в двете определения на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК, по които касационното обжалване е било допуснато. Изложеното покрива условията на чл. 292 ГПК. Те изискват съставът да спре производството по делото и да предложи на общото събрание на гражданска колегия на Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение (в този смисъл Тълкувателно решение № 2/ 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/ 2010 г ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт. След приемането на тълкувателно решение от съответната колегия на ВКС спряното производство по чл. 292 ГПК се възобновява и решението на състава се съобразява с него. Извършеното от колегията на ВКС нормативно тълкуване се инкорпорира в съдържанието на правната норма и се счита, че тя е имала такова съдържание от датата, на която е влязла в сила.
5. Противоречието в двете определения на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК обаче е по процесуалноправни въпроси по тълкуването на чл. 2, т. 7 , който легално дефинира термина „родителска отговорност” и определя материално приложното поле на Регламент (ЕО) 2201/ 2003. Конкретният спор, с който е сезиран ВКС, не може да бъде решен без тълкуване на същия нормативен акт на ЕС. Когато такива въпроси се повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз (С.) – арг. от чл. 267, ал. 1, б. „б”, вр. ал. 3 от Договора за функциониране на европейския съюз. Отговорът на въпросите не произтича ясно и недвусмислено от предишни решения на С., а противоречието, формирано в практиката на ВКС с двете определения по чл. 274, ал. 3 ГПК, по които касационното обжалване е било допуснато, както и съдебните актове на долните инстанции, изключва за настоящия състав извода, че значението и смисълът на разпоредбата на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 е толкова ясна, че не буди никакво съмнение по повдигнатите от касатора въпроси. Изложеното поглъща основанието за спиране на касационното производство по чл. 292 ГПК и задължава настоящия състав на Върховния касационен съд, в качеството на юрисдикция и последна инстанция по същество по спора за допустимото сезиране на българския съд по искането по чл. 127а СК, да отправи преюдициално запитване до С. (чл. 267 от ДФЕС, съответно чл. 629, ал. 3 ГПК), като съобрази спецификата на изискванията за допустимо сезиране на Съда на ЕС и да спре производството по делото (чл. 631, ал. 1 ГПК).
ІІ. По преюдициалното запитване до Съда на ЕС:
1. Страни в главното производство и представителство.
Ищец е В. И. Г., ЕГН [ЕГН], с българско гражданство. Адвокат А. З. от [населено място], пл. „В.” № 2, ет. 1 е упълномощен от ищцата неин процесуален представител, която е посочена и за съдебен адресат (лице в седалището на първоинстанционния съд, на което да се връчват съобщенията).
Ответник е И. Д. И. ЕГН [ЕГН], с българско гражданство. Адвокат М. П. от [населено място], [улица] назначена от съда за негов процесуален представител.
2. Особености в представителството на страните.
Представителната власт на адвоката на ищцата е възникнала доброволно (по нейна воля) в резултат на упълномощителна сделка.
Представителната власт на адвоката на ответника е възникнала с охранителен акт на съда. Актът е постановен, след като първостепенният съд е преценил, че по отношение на ответника са били осъществени предпоставките на чл. 47, ал. 6 ГПК, определеното от съда възнаграждение за особен представител е платено от ищцата и адвокатският съвет от колегията в района на действие на съда е определил адвокат за представителството на И. Д. И.. Разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК фингира връчване на преписи от исковата молба и доказателствата, без това действително да е извършено. Охранително производство по назначаване на особен представител на ответника е предвидено в ГПК и обезпечава неговото право на защита във висящия исков процес. Правото на защита на гражданите и юридическите лица в процеса е конституционно закрепено и е предоставено за провеждане от обикновения законодател (чл. 122 от Конституцията на Република България (К.)). Чл. 47 ГПК зачита и правото на защита на ищеца, чийто достъп до правосъдие не следва да бъде възпрепятстван само поради затруднения в призоваването на ответника, за които е самият ответник е допринесъл (не може да бъде намерен на адреса, на който е административната му регистрация и въпреки залепеното съобщение на този адрес ответникът не се е явил, за да получи съдебните книжа). Правото му на защита в настоящия процес се осъществява от особен представител, който винаги е адвокат (изискване от Закона за правната помощ).
3. Предмет на спора.
В исковата молба, оправена до Районен съд, [населено място], В. И. Г. твърди, че с ответника са живели заедно няколко години в Република Италия и от съвместното им съжителство на 02.11.2004 г. се ражда детето Г. И. с ЕГН [ЕГН]. Майката на детето е ищцата и негов баща е ответникът (дубликат от удостоверение за раждане на Г. И., издаден на 23.04.2014 г. от длъжностното лице по гражданското състояние). На детето, което е български гражданин, е бил издаден паспорт, който е необходимият личен документ за преминаване на държавната граница на Република България и за пребиваване извън страната, валиден до 05.04.2012 г. Към датата на предявяване на исковата молба (10.05.2014г.) този срок е изтекъл. Бащата не оказва необходимото съдействие, за да е възможно след 05.04.2012 г. детето да пътува в чужбина и да му бъде издаден нов паспорт от органите на Министерство на вътрешните работи. Ищцата не живее с ответника. Тя има постоянна работа в [населено място], Италия и се е установила там заедно с дъщеря си. Детето е ученичка в 4-ти клас. Ответникът също има постоянна работа в Италия и живее там. Вижда се с дъщеря си през две-три седмици. Липсата на неговото съгласие за пътуването на детето и за издаване на необходимия документ за това осуетява пътуванията на детето, включително пребиваването му в Република България. Така и ищцата, която полага грижите за своята дъщеря, не може да се завръща в Република България по официалните празници и почивки. Това отчуждава майката и дъщерята от техните роднини, които са в България. Липсата на валиден документ за самоличност на детето е административна пречка то да посещава лекар или зъболекар в Република Италия. При тези обстоятелства е отправено искането българският съд да разреши разногласието между родителите, като реши спора за пътуването на детето в чужбина и за издаването на необходимия личен документ за това (нов паспорт) Може да се допусне, че липсата на валиден документ за самоличност може би влияе върху законността на пребиваването на детето в Италия.
Ответникът чрез назначения от съда особен представител не е оспорил компетентността на българския съд по спора и е заявил, че спорът следва да се реши според интереса на детето.
С определение по гр. д. № 408/ 2014 г. по описа на Районен съд – [населено място] първоинстанционният състав е приел, че е сезиран с искане по чл. 127а СК да разреши разногласието между родителите на детето Г. И., български гражданин, за пътуването му в чужбина и за издаването на необходимите документи за това (нов български паспорт), като замести липсващото съгласие на ответника за това. Според твърденията на самата ищца (неоспорени от особения представител на ответника) първостепенният съд е приел, че обичайното местопребиваване на детето е в Република Италия по времето, когато е сезиран, а делото е свързано с родителска отговорност за детето по смисъла на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003. Така е изключил своята компетентност да го разгледа (задължение съгласно чл. 17 от същия регламент съдът служебно да следи за нея) и е прекратил производството.
Ищцата е подала частна жалба срещу това определение до втората (въззивна) инстанция. По образуваното ч. гр. д. № 43/ 2015 г. Окръжен съд – Благоевград е приел, че определението е правилно и го е потвърдил. Въззивната инстанция е посочила допълнително, че въпреки липсата на изрично процесуално възражение (отвод) по компетентността на съда по спора по чл. 127а СК, пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12, параграф 1, б. „б” от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 няма. Това е така, защото в производството участва особеният представител на ответника, назначен от съда.
Ищцата е подала частна жалба срещу определението на въззивния съд до касационната инстанция. Тази частна жалба е предмет на главното производство.
4. Приложими нормативни разпоредби.
А. Национално право.
А. 1. По правния спор, отнесен до съда.
Съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията на република България (обнародван ДВ. бр.56 от 13 Ю. 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.18 от 25 Февруари 2005г., изм. ДВ. бр.27 от 31 Март 2006г., изм. ДВ. бр.78 от 26 Септември 2006г., изм. ДВ. бр.12 от 6 Февруари 2007г.), отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от българската държава.
Габриелла И. е български гражданин, родена е на 02.11.2004 г. и е дете по смисъла на българското право.
Съгласно чл. 2 от Конвенцията за правата на детето, дете е всяко човешко същество на възраст под 18 години, освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано. Конвенцията за правата на детето е ратифицирана по конституционния ред, обнародвана е в Държавен вестник бр. 55/ 12.07.1991 г. Съгласно чл. 5, ал. 4 К.(обнародван ДВ. бр.56 от 13 Ю. 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.18 от 25 Февруари 2005г., изм. ДВ. бр.27 от 31 Март 2006г., изм. ДВ. бр.78 от 26 Септември 2006г., изм. ДВ. бр.12 от 6 Февруари 2007г.), международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.
Съгласно чл. 2 от Закона за лицата и семейството (обнародван ДВ. бр.182 от 9 Август 1949г., попр. ДВ. бр.193 от 22 Август 1949г., изм. ДВ. бр.12 от 9 Февруари 1951г., изм. ДВ. бр.12 от 8 Февруари 1952г., изм. ДВ. бр.92 от 7 Ноември 1952г., изм. ДВ. бр.15 от 20 Февруари 1953г., попр. ДВ. бр.16 от 24 Февруари 1953г., изм. ДВ. бр.89 от 6 Ноември 1953г., изм. ДВ. бр.90 от 8 Ноември 1955г., изм. ДВ. бр.90 от 9 Ноември 1956г., изм. ДВ. бр.50 от 23 Юни 1961г., изм. ДВ. бр.23 от 22 Март 1968г., изм. ДВ. бр.36 от 8 Май 1979г., изм. ДВ. бр.41 от 28 Май 1985г., изм. ДВ. бр.46 от 16 Юни 1989г., изм. ДВ. бр.20 от 9 Март 1990г., изм. ДВ. бр.15 от 18 Февруари 1994г., изм. ДВ. бр.67 от 27 Ю. 1999г., изм. ДВ. бр.81 от 6 Октомври 2000г, изм. ДВ бр. 120 от 29.12.2002 г). с навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно свободни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават.
Г. И. е дете с установен произход. Негова майка е ищцата, а ответникът е негов баща. Родителите са български граждани. Семейният кодекс (Обн. ДВ. бр.47 от 23 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.74 от 15 Септември 2009г., изм. ДВ. бр.82 от 16 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.98 от 14 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.100 от 21 Декември 2010г., изм. и доп. ДВ. бр.82 от 26 Октомври 2012г., изм. ДВ бр. 68 от 02.08.2013 г.) е общият закон, който урежда семейните отношения, включително родителските права и задължения. Съгласно чл. 123, ал. 1 СК, родителските права и задължения се упражняват от двамата родители заедно и поотделно по общо съгласие и в интерес на детето. Обективното българско право предвижда родителски права и задължения, които двамата родители са длъжни да упражняват само съвместно, като законът презумира, че такъв е интересът на детето. В тази група попада правото на родителите да съдействат за пътуване на детето зад граница и за издаване на личен документ за тази цел. Чл. 123, ал. 1 от Семейния кодекс изисква тези въпроси да се решават по общо съгласие на родителите.
Министърът на правосъдието или оправомощено от него лице имат право да не разрешат детето да напусне Република България, ако не бъде представено нотариално заверено писмено съгласие за пътуването на детето в чужбина от неговите родители (чл. 78, ал. 1, във връзка с чл. 76, т. 9 от Закона за българските документи за самоличност (Обн. ДВ. бр.93 от 11 Август 1998г., изм. ДВ. бр.53 от 11 Юни 1999г., изм. ДВ. бр.67 от 27 Ю. 1999г., изм. ДВ. бр.70 от 6 Август 1999г., изм. ДВ. бр.113 от 28 Декември 1999г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2000г., изм. ДВ. бр.42 от 27 Април 2001г., изм. ДВ. бр.45 от 30 Април 2002г., изм. ДВ. бр.54 от 31 Май 2002г., изм. ДВ. бр.29 от 31 Март 2003г., доп. ДВ. бр.63 от 15 Ю. 2003г., изм. ДВ. бр.96 от 29 Октомври 2004г., изм. ДВ. бр.103 от 23 Ноември 2004г., изм. ДВ. бр.111 от 21 Декември 2004г., изм. ДВ. бр.43 от 20 Май 2005г., изм. ДВ. бр.71 от 30 Август 2005г., изм. ДВ. бр.86 от 28 Октомври 2005г., изм. ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.105 от 29 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.82 от 10 Октомври 2006г., изм. ДВ. бр.105 от 22 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.29 от 6 Април 2007г., изм. ДВ. бр.46 от 12 Юни 2007г., изм. ДВ. бр.52 от 29 Юни 2007г., изм. ДВ. бр.66 от 25 Ю. 2008г., изм. ДВ. бр.88 от 10 Октомври 2008г., изм. ДВ. бр.110 от 30 Декември 2008г., изм. ДВ. бр.35 от 12 Май 2009г., изм. ДВ. бр.47 от 23 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.82 от 16 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.102 от 22 Декември 2009г., изм. ДВ. бр.26 от 6 Април 2010г., изм. ДВ. бр.100 от 21 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.9 от 28 Януари 2011г., изм. ДВ. бр.23 от 22 Март 2011г., изм. ДВ. бр.32 от 19 Април 2011г., изм. ДВ. бр.55 от 19 Ю. 2011г., изм. и доп. ДВ. бр.21 от 13 Март 2012г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2012г., изм. и доп. ДВ. бр.75 от 2 Октомври 2012г., доп. ДВ. бр.23 от 8 Март 2013г., доп. ДВ. бр.70 от 9 Август 2013г., изм. ДВ. бр.53 от 27 Юни 2014г., изм. ДВ. бр.14 от 20 Февруари 2015г). Чл. 45, ал. 1 ЗБЛД (Доп. – ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 31.10.2007 г., предишен текст на чл. 1 – ДВ, бр. 82 от 2009 г.) предвижда, че заявлението за издаване на паспорт на малолетни и непълнолетни се подава лично и от техните родители. Чл. 4, ал. 1 ЗБЛД предвижда, че всеки български гражданин има право на документ за самоличност. Паспортът е документ за преминаване на държавната граница на Република България и за пребиваване извън страната (чл. 34, ал. 1 ЗБЛД) и се съхранява от родителите (чл. 8, ал. 1, т. 2 ЗБЛД- И.. – ДВ, бр. 82 от 2009 г.)).
Конституцията поставя децата в особена социална група, която е под закрила на държавата и обществото (чл. 14) и делегира на обикновения законодател да предприеме такива решения (мерки за закрила), за да ги равнопостави с останалите граждани, навършили необходимата възраст и които са в състояние сами да се грижат за себе си и за своите дела. В мерките, които обикновеният законодател предвижда като акт на дължима закрила към децата, значение имат конституционните принципи на социалната и правовата държава, които се съчетават с принципа на висшите интереси на детето. Висшият интерес на детето е първостепенното съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо от какъв субектсе предприемат (чл. 3 § 1 от Конвенцията за правата на детето). Българската държава има задължение и по Конституция (чл. 14), и по К. (чл. 3, § 2) да осигури на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние. Висшият интерес на детето е в основата на всяка мярка за закрила на детето, която обикновеният законодател провежда. Такава мярка представляват и разпоредбите на чл. 127а, ал. 2 – 4 СК(Нов – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.).
Спор при разногласие между родители за пътуване на дете в чужбина
Чл. 127а. (Нов – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) (1) Въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, се решават по общо съгласие на родителите.
(2) Когато родителите не постигнат съгласие по ал. 1, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето.
(3) Производството започва по молба на единия от родителите. Съдът изслушва другия родител, освен ако не се яви без уважителни причини. Съдът може и по своя инициатива да събира доказателства.
(4) Съдът може да допусне предварително изпълнение на постановеното решение.
Преди изменението на СК този спор е бил подвеждан и решаван под хипотезиса на чл. 123 СК.
Упражняване на родителските права и задължения
Чл. 123. (1) Родителските права и задължения се упражняват в интерес на детето от двамата родители заедно и поотделно. Когато родителят е действал сам, той е длъжен да уведоми другия родител.
(2) Упражняването на родителските права и задължения се извършва по общо съгласие на родителите. При разногласие те могат да се обърнат към медиатор или да предявят иск пред районния съд по настоящия адрес на детето, който решава спора след изслушване на родителите, а при необходимост – и на детето. Решението на съда може да се обжалва по общия ред.
Производството по чл. 127а СК, а преди това – по чл. 123 СК, е на спорна съдебна администрация. То се разглежда от гражданския съд по реда на общото исково производство. Съдът разрешава разногласието на родителите, като производството има за цел съдебното решение да замести липсващото съгласие на единия родител за пътуването на детето в чужбина и за издаване на необходимите документи за това. В него съдът съблюдава висшия интерес на детето. Юридическият факт (съвместното упражняване на правото от двамата родители, респективно съдебното решение, заместващо липсващото съгласие на родителя) има значение за административни процедури: 1) за производството по налагане на принудителна административна мярка по отношение на детето (чл. 78, ал. 1ЗБЛД (Доп. – ДВ, бр. 42 от 2001 г., в сила от 27.04.2001 г., предишен текст на чл. 78 – ДВ, бр. 45 от 2002 г.), вр. чл. 76, т. 9 ЗБЛД(нова – ДВ, бр. 67 от 1999 г., доп. – ДВ, бр. 47 от 2009 г., в сила от 01.10.2009 г., изм. – ДВ, бр. 82 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) и 2) за производството по издаване на необходимия за това документ за самоличност (чл. 45, ал. 1 ЗБЛД(Доп. – ДВ, бр. 105 от 2006 г., в сила от 31.10.2007 г., предишен текст на чл. 1 – ДВ, бр. 82 от 2009 г.).
А. 2. Приложимо национално право в производството по частната касационна жалба.
Граждански процесуален кодекс(В сила от 01.03.2008 г.Обн. ДВ. бр.59 от 20 Ю. 2007г., изм. ДВ. бр.50 от 30 Май 2008г., изм. ДВ. бр.63 от 15 Ю. 2008г., изм. ДВ. бр.69 от 5 Август 2008г., изм. ДВ. бр.12 от 13 Февруари 2009г., изм. ДВ. бр.19 от 13 Март 2009г., изм. ДВ. бр.32 от 28 Април 2009г., изм. ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.47 от 23 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.82 от 16 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.13 от 16 Февруари 2010г., изм. ДВ. бр.100 от 21 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.5 от 14 Януари 2011г., изм. ДВ. бр.45 от 15 Юни 2012г., изм. и доп. ДВ. бр.49 от 29 Юни 2012г., доп. ДВ. бр.99 от 14 Декември 2012г., изм. и доп. ДВ. бр.15 от 15 Февруари 2013г., изм. ДВ. бр.66 от 26 Ю. 2013г., изм. ДВ. бр.53 от 27 Юни 2014г., изм. ДВ. бр.98 от 28 Ноември 2014г.)
Проверка за допустимост на иска
Чл. 130. Когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба. Против връщането на исковата молба може да се подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.
Обжалване с частна жалба
Чл. 274. (1) Срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби:
1. когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото, и
2. в случаите, изрично посочени в закона.
(2) Когато определенията по ал. 1 са постановени от въззивна инстанция, те подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Определенията по ал. 1, постановени от състав на Върховния касационен съд, подлежат на обжалване пред друг състав на същия съд.
(3) Когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат:
1. определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото;
2. определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие.
(4) (И.. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) Не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване.
Срок за обжалване и съдържание на частната жалба
Чл. 275. (1) Частните жалби се подават в едноседмичен срок от съобщаване на определението. Ако се обжалва определение, постановено в съдебно заседание, за страната, която е присъствала, този срок тече от деня на заседанието.
(2) (И.. – ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01.03.2008 г.) По отношение на частните жалби се прилагат съответно разпоредбите на чл. 259, ал. 2 – 4, чл. 260, 261, 262 и 273.
Отговор на частната жалба
Чл. 276. (1) След като приеме жалбата, съдът изпраща препис на другата страна, която в едноседмичен срок от получаването му може да подаде отговор.
(2) След изтичане на срока по ал. 1 жалбата заедно с отговора и неговите приложения, ако такива са подадени, се изпраща на горестоящия съд. Съдът прилага препис от обжалваното определение.
Спиране на производството
Чл. 277. Частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението на обжалваното определение, освен ако в закон е предвидено друго. Съдът по жалбата може да спре производството или изпълнението на обжалваното определение до решаването на частната жалба, ако прецени това за необходимо.
Разглеждане и решаване на частната жалба
Чл. 278. (1) Частните жалби се разглеждат в закрито заседание. Съдът, ако прецени за необходимо, може да разгледа жалбата в открито заседание.
(2) Ако отмени обжалваното определение, съдът сам решава въпроса по жалбата. Той може да събира и доказателства, ако прецени това за необходимо.
(3) Постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд.
(4) Доколкото в този раздел няма особени правила, за производството по частните жалби се прилагат съответно правилата за обжалване на решенията.
Пред вид препращащата разпоредба на чл. 274, ал. 3 ГПК:
Глава двадесет и втора.
КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ
Приложно поле
Чл. 280. (1) (Обявена за противоконституционна в частта относно думата „съществен“ с Р. № 4 от 2009 г. – ДВ, бр. 47 от 2009 г.) На касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:
1. решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд;
2. решаван противоречиво от съдилищата;
3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
(2) (И.. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) Не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела.
Допускане на касационното обжалване
Чл. 288. Върховният касационен съд се произнася по допускане на касационното обжалване с определение в закрито заседание в състав от трима съдии.
А. 3. Приложимо национално право по третия въпрос, който настоящият състав на ВКС намира, че следва да бъде въведен като предмет на преюдициалното запитване (т. ІІ.5.3).
Конституция на Република България(Обн. ДВ. бр.56 от 13 Ю. 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.18 от 25 Февруари 2005г., изм. ДВ. бр.27 от 31 Март 2006г., изм. ДВ. бр.78 от 26 Септември 2006г., изм. ДВ. бр.12 от 6 Февруари 2007г.
Чл. 122. (1) Гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса.
(2) Редът з