Решение №232 от 27.2.2020 по гр. дело №1046/1046 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 232

гр. София, 27.02.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1046/2019 година.

Л. М. А. e обжалвала решение № 249 от 19.11.2018 година по гр. дело № 444/2018 г. на Ловешки окръжен съд.
Ответниците по касация – И. М. А. и М. И. А. не са заявили становище.
Третото лице помагач на ответниците – „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, гр. София поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.
ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Ловешки окръжен съд е отменил постановеното от Районен съд – Троян решение № 106 от 19.04.2018 година по гр. дело № 509/2017 г. и по същество е отхвърлил предявения от Л. А. против И. А. и М. А. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожност на договор за дарение на недвижим имот, сключен на 04.07.2007 година и обективиран в нотариален акт № …, т. …, дело № 435/2007 г., поправен с нотариален акт № … т. …, дело № 444/2007 г. на нотариус Д. К.. Въззивният съд е разгледал претенцията, като се е произнесъл само по един от спорните въпроси, по който лаконично е посочил, че за да бъде прекратено упълномощаването с неговото оттегляне от упълномощителя, то трябва да бъде изразено по начин, че да достигне до волята на преупълномощения и до третите лица, а в случая ипотекарният кредитор – „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по аргумент на чл. 41, ал. 2 ЗЗД не е могъл да узнае за прекратяване на упълномощаването и същото не е настъпило. Друго правни изводи не са изложени.
С определение № 594 от 22.07.2019 г. по настоящето дело, съставът на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросът – „Липсата на мотиви относно релевантни за спора факти, които водят до обуславящите изводи на съда, води ли до неправилност на съдебното решение?“.
По този въпрос, настоящата инстанция споделя разбирането, възприето в константната практика на ВКС /решение по гр. дело № 572/2011 г. на състав на ІV г.о., решение по гр. дело № 35/2012 г. на състав на І г.о., решение по гр. дело № 2634/2016 г. на състав на ІІІ г.о. и др./, съгласно която разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК задължава съда в мотивите си да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти. В тази връзка следва да се имат предвид и разрешенията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, актуални по отношение и на сега приложимата процесуалноправна уредба, съгласно които въззивният съд достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Съгласно цитираните разрешения, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, съответно да обективират самостоятелна преценка на доказателствата. Посоченото тълкуване на закона обуславя задължението на съда да изложи мотиви относно твърденията, наведени с исковата молба и третирани с отговора на ответниците и другите страни в процеса /в случая третото лице помагач/.
Това тълкуване на закона, формирано в цитираната тълкувателна практика на ОСГК на ВКС и на състави на ВКС по чл. 290 ГПК и възприето от настоящия състав на касационната инстанция обуславя следните съображения по съществото на касационната жалба:
Лаконичните изводи на въззивния съд не са съобразени с подробно релевираните факти по спора, въведени с исковата молба и третирани с отговорите на ответниците и третото лице помагач. От обстоятелствата по делото е обсъдено единствено изложеното във въззивната жалба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД възражение, като е прието, че за да бъде прекратено упълномощаването с неговото оттегляне от упълномощителя, то трябва да бъде изразено по начин, че да достигне до волята на преупълномощения и до третите лица, а в случая ипотекарният кредитор. Съдът не е мотивирал връзката между формата за оттегляне на пълномощното /в мотивите е посочено, че е следвало да стане с нотариална заверка/, съществуващото според изложеното от него разбиране за непротивопоставимост на прекратяване на пълномощното на трето лице /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ и последиците за валидността на пълномощното. Не е обоснована и връзката между приложението на чл. 41, ал. 2 ЗЗД и качеството на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД като трето лице по смисъла на разпоредбата, при положение, че дружеството не е страна по придобивна правна сделка, а е страна по договора за ипотека.
Не са обсъдени релевантни за спора обстоятелства, имащи обуславящо значение за изхода на делото. Искът по чл. 26, ал. 2, пр. 2 вр. ал.1, пр. 4 ЗЗД се основава на твърдението на ищцата, че с пълномощно, рег. № 3028 от 23.05.2007 г., с нотариална заверка на подписът си, е упълномощила своя брат – ответника И. А. да извърши всякакви действия във връзка с притежаваната от нея идеална част от процесния имот /апартамент в [населено място]/, който ще получи по наследство от майка си, включително да договаря сам със себе си, както и на твърденията, че майка й Г. А. е починала на 06.06.2007 г., нейни наследници са ответниците – М. А., притежавал като преживял съпруг 4/6 идеални части и И. А., неин брат притежавал 1/6 иделна част от имота. Ищцата поддържа, че е отеглила пълномощното с писмо от 20.06.2007 г., преди процесния договор за дарение, предмет на нотариален акт № 149, т. ІІІ, дело № 435/2007 г. на нотариус Д. К., поправен с нотариален акт № …, т. …, дело № 444/2007 г. на същия нотариус. Тези обстоятелства са доказани по делото, както и е установено, че ответниците в становищата си пред първата инстанция признават твърденията на ищцата, а именно И. А. признава, че се е възползвал от даденото му пълномощно, въпреки че сестра му го е помолила да й го върне и е сключил договора за дарение, като не е уедомил баща си – М. А. за оттеглянето на пълномощното, а последният в отговора на исковата молба е посочил, че не би прехвърлил своите идеална части на първия ответник, ако е знаел, че дъщеря му не е дала съгласието си за сделката и е оттеглила процесното пълномощно. Установено е по делото и твърдението на ищцата за учредена договорна ипотека между ипотекарния кредитор /„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/, кредитополучателя Н. А. и ипотекарния длъжник И. А. с предмет на ипотеката – процесния апартамент.
Така установените факти не са разгледани от въззивния съд, който не е преценил и извършените в първоинстанционното производство процесуални действия и по – конкретно констатациите на районния съд в определение № 92/21.02.2018 г. по отговора на исковата молба, представен от „Райфайзенбанк /България“/ ЕАД за липсата на правен интерес ищцата да иска прогласяване нищожност на процесния договор за дарение извън наследствената й 1/6 част. Следвало е да се извърши проверка на процесуалната допустимост на иска извън наследствената част на ищцата, поради твърдението на третото лице помагач за липсата на правен интерес от позоваване на порока, относно чужди права. При извършването на тази проверка е било необходимо въззивният съд да съобрази, че 1/6 част от процесния имот към момента на сключването на договора за дарение е преминала в патримониума на И. А. по силата на наследствено правоприемство и по отношение на тази част нито се твърди, нито се установява, че е предмет на придобивна правна сделка. Преди да се произнесе по съществото на спора, съдът има задължението служебно да провери процесуалната допустимост на иска. Проверка по посочения въпрос не е направена от окръжия съд, който не е взел отношение по тази част от спора. Ищцата е заявила становище по отговора на исковата молба, депозиран от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, и е изложила своето разбиране за правния интерес от иска, като не е обосновала наличието му по отношение прогласяване нищожност на целия договор. Този резултат е вследствие неразграничаване на правни категории – клаузи на договор и наследствени части. Л. А. е поддържала, че становището на баща й, като ответник по делото, че не би сключил сделката, ако са му били предварително известни обстоятелствата за липсата на съгласие за сключването й между децата му, доказвало презумпцията по чл. 26, ал. 4 ЗЗД. В становището не е съобразено, че презумпцията по тази норма има предвид клаузи на договора, а не изявления на съсобствениците за потвърждаване или противопоставяне на сделката. Страната е посочила още, че дори и да не е установен правния интерес за водене на производството за обявяване нищожността на договора за дарение за 5/6 идеална части, е налице правен интерес за водене на производството до размер на 1/6 идеална част, която е притежаваната от нея идеална част. Въззивният съд не е извършил проверка за процесуалната допустимост на иска, като с оглед на неуточнената позиция на ищцата – дали поддържа иска по чл. 26, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожност на процесния договор за дарение или за прогласяване нищожност на договора за дарение в рамките на своята наследствена част, се е произнесъл по съществото на спора. Следвало е да се съобрази допустимостта на иска, като се даде възможност на ищцата да обоснове правният си интерес за предявяване на иска, извън наследствената й част, с оглед значението му на абсолютна процесуална предпоставка за предявяване и надлежно упражняване на правото на иск.
По съществото на спора, въззивният съд е следвало да обсъди приложението на чл. 26, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 4 ЗЗД и по – конкретно последиците от установената по делото недействителност на процесния договор за дарение, сключен от пълномощник – ответника И. А. въз основа на упълномощаване, учредено върху неоткрито наследство по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 4 – последно предложение ЗЗД. Въззивният съд не е обсъдил вида недействителност, който се формира при наличието на елементи от фактическия състав на чл. 26, ал. 1, пр. 4 – последно предложение ЗЗД по отношение на процесното упълномощаване и неговото отражение върху сключения договор за дарение на процесния апартамент. Съдът не е мотивирал съображения по посочените правни въпроси, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост на мотивите и нарушение на материалния закон. Затова оплакванията в касационната жалба във връзка с посочените нарушения са основателни. Предвид изложеното и в заключение на така обоснованата преценка за неправилност на въззивното решение, настоящата инстанция намира, че горните пороци съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, налагащи отмяна на въззивното решение. Доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция, предвид необходимостта от извършването на процесуални действия по уточняване на правния интерес от предявяване на иска за нищожност на договора, извън наследствената част на ищцата, а след конкретизиране становището й по този въпрос и произнасяне на въззивния съд по приложението на чл. 26, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 4 ЗЗД и по – конкретно последиците от установената по делото недействителност на пълномощното върху валидността на сключения договор за дарение на процесния апартамент, решението следва да се отмени и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК. Необходимостта за изпълнение на процесуалното правило, обективирано в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК се налага още и с оглед осигуряването на възможност правилността на въззивното решение да бъде проверена от касационната инстанция. При новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да съобрази изложените по – горе съображения за допуснати нарушения, да обсъди събраните доказателства и надлежно релевираните доводи и възражения на страните и въз основа на съвкупната преценка на доказателствия материал, да формира своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като мотивира съображения за това.
Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд е допуснал нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които включват и трите категории основания, регламентирани в нормата – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допуснатите нарушения са основания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК. При посочения изход на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, съдът на който е изпратено делото следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС.
По тези мотиви Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 249 от 19.11.2018 година по гр. дело № 444/2018 г. на Ловешки окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Ловешки окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: