Р Е Ш Е Н И Е
№ 270
гр. София, 19.03.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Биляна Чочева
2. Жанина Начева
при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Иванов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 827 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба защитника на подсъдимия М. А. Г. и жалба на частните обвинители и граждански ищци – Р. К. С. и Ж. М. С., чрез техния повереник, против решение № 203 от 4.05.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 117/2017 г.
В жалбата на защитника са изложени доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. Посочва се, че решението в частта, с която е потвърдена гражданско-осъдителната част на присъдата е незаконосъобразно. Гражданските ищци не успели да докажат предявените искове нито по основание, нито по размер. Присъденото обезщетение било определено в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Направено е искане за отмяна в тази част на решението.
Жалбата на частните обвинители и граждански ищци съдържа твърденията, че с неправилната квалификация на деянието като престъпление по чл. 122 НК материалният закон е бил нарушен, което е повлякло несправедливо намалено наказание и обезщетение за неимуществените вреди. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и присъждане на разноските в касационното производство.
В откритото съдебно заседание както повереникът на частните обвинители (адв. В.), така и защитникът на подсъдимия (адв. К.) поддържат съответната жалба по изложените в нея съображения.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и решението следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното:
С присъда № 276 от 11.11.2016 г. на Софийския градски съд по н. о. х. д. № 3400/2016 г. подсъдимият М. А. Г. е признат за виновен в това, на 1.11.2014 г. [населено място] да е причинил по непредпазливост смъртта на М. Р. С. вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда, поради което и на основание чл. 124, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 4 НК е наложено наказание от една година лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Подсъдимият е осъден да заплати обезщетение на гражданските ищци – Р. К. С. и Ж. М. С. сумата от тридесет хиляди лева за всеки един поотделно, а за разликата до пълния предявен размер гражданските искове са отхвърлени. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото.
С решение № 203 от 4.05.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 117/2017 г. присъдата е частично изменена – деянието е преквалифицирано от престъпление по чл. 124, ал. 1 НК в престъпление по чл. 122, ал. 1 НК, наказанието е намалено по размер на шест месеца лишаване от свобода, а обезщетението – на сума от двадесет хиляди лева, поотделно, респ. и размерът на държавната такса върху уважената част на предявените искове от гражданските ищци. В останалата част присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена.
Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
На първо място следва да бъде разгледана жалбата на частните обвинители, с която е атакувано решението на въззивния съд да измени наказателната част на присъдата, постановена от първоинстанционния съд.
На фактите, приети по делото за установени, след проведена диференцирана процедура по гл. ХХVІ НПК пред първоинстанционния съд (чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК), Софийският апелативен съд е дал друга правна оценка, считайки че деянието покрива по-леко наказуем състав на престъпление – по чл. 122, ал. 1 НК.
Преквалификацията на деянието поражда преимуществена част от възраженията на жалбоподателите.
Изтъкват, че съдът е приел отсъствието на причинна връзка между деянието на подсъдимия и смъртния резултат в противоречие с експертните заключения; допълнил е закона с признак – „междинно състояние”, за да направи извод, че липсва умисъл за причиняване на телесна повреда; позовавал се е на правната теория, която обаче изяснявала, в различие от позицията на Софийския апелативен съд, че за наличието на обективните признаци по чл. 124 НК е без значение дали между по-тежкия и по-лекия резултат съществува по-голяма или по-малка отдалеченост; множество от съжденията на съда, общо непоследователни и вътрешно противоречиви, водели по-скоро до квалификация на деянието като престъпление по чл. 115 НК, извършено с евентуален умисъл от подсъдимия.
Така формулираните оплаквания като цяло на частните обвинители не могат да бъдат възприети. По същината си те очевидно са насочени да опровергаят разрешението на въпроси от фактическо естество (по същество на делото), които по правило не могат да бъдат пререшавани от Върховния касационен съд.
Прегледът на мотивите показва, че в рамките на фактологията, приета по делото за установена и разглеждайки повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 124, ал. 1 НК (непредпазливо убийство), въззивният съд без непълноти и противоречия се е аргументирал защо счита, че причинната връзка между деянието на подсъдимия Г. и настъпилата смърт на пострадалия С. не е била опосредена от телесна повреда, която на свой ред да е обусловила престъпния резултат, респективно, в конкретния случай телесната повреда да е поставила началото на един негативен процес на усложнения в здравословното състояние на пострадалия, който обективно да е довел и до неговата смърт.
За да направи заключението, че причинната връзка не разкрива онази специфична особеност, която се изисква по чл. 124 НК, Софийският апелативен съд внимателно е анализирал цялата съвкупност от установени по делото фактически обстоятелства, очертаващи престъпното посегателство на подсъдимия Г. (признати от подсъдимия и описани в обстоятелствената част на обвинителния акт). При проверка на доказателствената обезпеченост на присъдата е обсъждал и специализираните изводи на съдебно-медицинските експерти. В крайна сметка въззивният съд е приел, че деянието на подсъдимия, изразило се нанесения еднократен удар с юмрук в областта на шията на пострадалия, пряко и непосредствено е причинило биологичната смърт на С.. Ето защо мотивите не оправдават твърдението на жалбоподателите, че съдът бил констатирал отсъствието на причинна връзка между настъпилия смъртен резултат и деянието на подсъдимия Г.. Напълно неоснователен е и отправеният упрек, че допълнил закона, въвеждайки „измисления” признак – „междинно състояние”. В случая е била използвана формулировката за обозначаване на телесната повреда, която е залегнала в теоретичните постановки от практиката на Върховния касационен съд при изясняване на признаците от състава на престъплението по чл. 124 НК (Решение № 621/91 г. на ВКС, на което съдът изрично се е позовал като ориентир и в подкрепа на пространно аргументираната теза за неправилна квалификация на деянието, дадена от първоинстанционния съд). Отделно взети изрази, срещу които жалбоподателите също се противопоставят – за изключителна бързина на развилия се причинно–следствен процес и изминал твърде кратък интервал от време (секунди до минути) между нанесения удар и смъртта, са били изложени в контекста на конкретните обстоятелства по делото с оглед заключението и на съдебно-медицинските експерти. На посоченото обстоятелство обаче съдът не е отдал самостоятелно значение.
Въззивното решение съдържа подробни, ясни и задълбочени мотиви и относно субективната страна на престъплението, извлечени от фактическите обстоятелства по делото. Въз основа на тях съдът е счел за установено, че в разглежданата ситуация на протеклото събитие подсъдимият Г. не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици (еднократно действие чрез стандартно нанесен удар с ръка, отсъствието на прецизна насоченост предвид отправянето му в момент на извършвано въртеливо движение от страна на пострадалия), но е бил длъжен и е могъл да предвиди съобразно индивидуалните си качества, че нанасяйки удар с достатъчна сила към жизненоважна част от човешкото тяло, каквато е областта на главата, е възможно да настъпи смъртта на пострадалия С.. Върховният касационен съд не установи и съображения за извършено убийство по чл. 115 НК при евентуален умисъл. Софийският апелативен съд е използвал единствено похвата на съпоставка, аргументирайки се по въпроса за психическото отношение на подсъдимия Г. към настъпилите общественоопасни последици – смъртта на М. Р. С..
При положение че Софийският апелативен съд е извел всички съставомерни признаци на престъплението по чл. 122, ал. 1 НК в обективно и субективно отношение, от гледна точка на материалния закон не е допуснато нарушение. В рамките на установените факти правната квалификация на деянието е законосъобразна.
Липсва и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Поначало оплакването в жалбата на частните обвинители е обвързано с преквалификацията на деянието. Не се изтъкват конкретни доводи за игнорирани или неправилно оценени обстоятелства с влияние върху справедливостта на наказанието. Върховният касационен съд не открива очевидно несъответствие с тежестта на извършеното престъпление, личността на дееца и целите по чл. 36 НК, което да налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наказанието.
Разумно присъденото обезщетение за виновно причинените неимуществени вреди от подсъдимия Г. адекватно държи сметка за обема от болки и страдания на гражданските ищци и в пълна степен отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Искането за намаляване, съответно за увеличаване на размера на обезщетението следва да бъде оставено без уважение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 203 от 4.05.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 117/2017 г.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: