6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
София, 06.01.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1656/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 1433 от 07.12.2012 г., постановено по т. д. № 1044/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 388 от 25.06.2012 г. по т. д. № 649/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, са отхвърлени предявените от [фирма] против [община] обективно съединени искове за заплащане на сумите 74 412 лв. – претендирано възнаграждение по сключен на 01.06.2006 г. договор за възлагане на услуга за сметосъбиране, сметоизвозване, почистване и поддържане на общинските площи, снегопочистване и зимно поддържане на територията на [община] за услугата „ръчно метене за поддържане на чистотата на общинските площи” за периода 01.01.2008 г. – 10.05.2008 г., съгласно фактури № 61628/05.02.2008 г, № 187/04.03.2008 г., № 192/01.04.2008 г., № 61997/07.05.2008 г. и № 62042/14.05.2008 г., и 34 909.74 лв. – уговорена в чл.31 на договора парична санкция за забавено плащане в размер на 1.2 % върху дължимото възнаграждение за всеки просрочен месец, и с оглед изхода на делото на ищеца [община] са присъдени разноски за двете инстанции в размер на 9 404.84 лв.
К. моли за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за присъждане на претендираните с исковете суми, ведно с разноските. Неправилността на решението е аргументирана с оплаквания, че въззивният съд : Не е преценил правилно доказателственото значение за спора на представените и неоспорени актове за установяване на извършената по договора услуга по ръчно метене, в които са отразени броя на работните дни, броя на работниците и стойността на услугата, определена на база уговорените в договора единични цени; не е взел предвид, че актовете са подписани само от изпълнителя по причина, че възложителят не е оказал необходимото съдействие във връзка с отчитане на извършената услуга; не е съобразил съдържащото се във въззивната жалба на ответника – възложител признание, че услугата по ръчно метене, по повод на която са съставени процесните актове, действително е извършвана от ищеца – изпълнител и че не е оказвано съдействие за нейното приемане и отчитане; не е обсъдил поотделно и в съвкупност писмените и гласни доказателства и заключението на съдебната експертиза, доказващи по категоричен начин изпълнението на услугата в отразения в актовете обем и стойността на претендираното възнаграждение, а се е позовал избирателно на отделни свидетелски показания, с които е мотивирал извода си за недоказаност на исковите претенции. В жалбата се поддържа и довод, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.269 ГПК като е излязъл извън заявените във въззивната жалба на [община] основания.
Допускането на касационно е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, заявено по отношение на въпросите за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила и за задължението на въззивния съд да разгледа въззивната жалба на заявените в нея основания. К. поддържа, че като не е обсъдил поотделно и в съвкупност доказателствата за възлагане и извършване на спорната услуга, а е основал извода си за недължимост на претендираното възнаграждение само на едностранно подписаните актове и на избрани свидетелски показания, въззивният съд е разрешил първия поставен въпрос в отклонение от задължителната практика в решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV г. о. За втория въпрос твърди, че в противоречие със задължителната практика в решение № 176/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., съдът е разгледал въззивната жалба на [община] извън заявените в нея основания.
Като значим за изхода на делото е посочен и въпросът дали направеното от ответника признание на определени факти и обстоятелства от предмета на спора обвързва съда при формиране на извода за основателност на иска. Според касатора, по този въпрос няма задължителна практика на ВКС, поради което същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Ответникът по касация [община] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от [фирма] против [община] обективно съединени искове за заплащане на възнаграждение за извършена работа по договор от 01.06.2006 г. за възлагане на услуга за сметосъбиране, сметоизвозване, почистване и поддържане на общинските площи, снегопочистване и зимно поддържане на територията на [община], сключен по реда на ЗОП, и на парична санкция за забава на дължимото възнаграждение, уговорена в чл.31 на договора. Претенцията за възнаграждение е заявена за една от възложените услуги – ръчно метене за поддържане чистотата на общински площи на територията на [община], извършена в периода 01.01.2008 г. – 10.05.2008 г. В исковата молба ищецът е посочил, че обемът и стойността на извършената услуга са отразени в представените като писмени доказателства 5 бр. актове, съставени от него в качеството му на изпълнител по договора; актовете, заедно с издадените въз основа на тях фактури за дължимото възнаграждение – общо 74 412 лв., били предадени на ответника – възложител, но същият отказал да плати възнаграждението.
За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на така предявените искове, Пловдивски апелативен съд е приел, че ищецът /сега касатор/, който носи тежестта да докаже твърдяното договорно изпълнение, не е представил предвидените в чл.4 от договора документи – двустранно подписани протоколи за действително извършена работа, предназначени да удостоверят извършената и подлежаща на заплащане работа и нейното приемане от възложителя като основание за заплащане на възнаграждение. Въззивният съд е изложил съображения, че тежестта на доказване предполага ищецът да проведе пълно доказване на обстоятелствата, отразени в представените с исковата молба неподписани от възложителя 5 бр. актове за установяване на извършена дейност „ръчно метене”, и конкретно – отработването на всички вписани човекодни по ръчно метене и размера на полагащото се за тях възнаграждение. След като е преценил, че свидетелските показания по делото не доказват извършването на услугата „ръчно метене” в констатирания с актовете обем, и въпреки наличието на съдебно – счетоводна експертиза е счел, че няма други доказателства, годни да установят вписаните в актовете факти /брой отработени човекодни и дължимо възнаграждение/, съдът е направил извод за недоказаност на исковите претенции.
При разглеждане на спора въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че ответникът не е оспорил твърдението на ищеца за неоказване на дължимото съдействие за изпълнение на договора чрез осигуряване на длъжностни лица от общинската администрация, които да приемат и отчитат извършената работа и да участват в съставянето на актовете по чл.4 от договора, но не е формирал изводи по повод на него. Не е придал значение и на изявлението на ответника, съдържащо се във въззивната жалба, че не се оспорва самото извършване на услугата „ръчно метене”, а възлагането й на изпълнителя, който без да е бил натоварен с нея през исковия период, е „натрапил” изпълнението й на [община].
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Първият въпрос, с който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, е формулиран непрецизно. Въпреки, че е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба за необсъждане от въззивния съд на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, въпросът е формулиран като такъв за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила. Съобразяването на научните, логическите и опитните правила е от значение за обосноваността на съдебното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Предвид съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, настоящият състав намира, че в действителност касаторът сочи като значим за изхода на делото процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти. Този въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е основал преценката си за недоказаност на исковите претенции единствено на съставените от ищеца – изпълнител и неподписани от ответника – възложител актове и на избрани свидетелски показания, без да обсъди останалите приети доказателства, в т. ч. и неоспореното заключение на назначената от първата инстанция съдебно – икономическа експертиза. По този начин въззивният съд се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 1/1953 г. и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС – т.19, и от задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на І г. о., решение № 796/02.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на І г. о., според която съдът е длъжен да формира изводите си по съществото на спора след обсъждане на всички относими по делото доказателства. Констатираното отклонение от задължителната практика съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Основателно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос в изложението – за произтичащото от чл.269 ГПК задължение на въззивния съд да разгледа въззивната жалба на заявените в нея основания. Обосновавайки неправилността на първоинстанционното решение, жалбоподателят – ответник [община] е навел доводи във въззивната си жалба /стр.4 и стр.5/, че не оспорва самото извършване на услугата „ръчно метене” от ищеца, а прави възражение, че услугата не е възлагана с договора и че е престирана против волята му. При така заявените доводи въззивният съд е отхвърлил исковете с аргумент, че не е доказано самото извършване на услугата в обема, отразен в съставените от изпълнителя актове, и така е подменил наведеното във въззивната жалба основание за неправилност на обжалваното пред него решение. Произнасянето по основания, различни от заявените във въззивната жалба, противоречи на създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика в решение № 66/26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 176/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и др., и налага допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е и третият поставен въпрос – за доказателственото значение на направеното от ответника признание на релевантен за основателността на иска факт. Въззивният съд е приел за недоказано извършването на услугата „ръчно метене”, за която ищецът е претендирал възнаграждение, без да съобрази изявлението на ответника – възложител, имащо характер на признание на неизгоден факт, че не оспорва самото извършване на услугата, а твърди, че престирането й не съставлява изпълнение на договора, тъй като тя не е възлагана на ищеца и е „натрапена” от него. По въпроса за доказателственото значение на направеното от ответника признание на неизгоден правнорелевантен факт е създадена задължителна практика по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 475/08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 117/08.07.2011 г. по т. д. № 1076/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 199/05.10.2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., и др. Въззивното решение е постановено в отклонение от тази практика и следва да се допусне до касационно обжалване по посочения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а не на поддържаното от касатора основание – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1433 от 07.12.2012 г., постановено по т. д. № 1044/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] – [населено място], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 186.43 лв. /две хиляди сто осемдесет и шест лв. и четиридесет и три ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :