О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
София, 19.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.д.№2243/2016 година
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№3017/22.3.2016 г., подадена от адвокат В. П. – процесуален представител на ответника по исковата молба Дом за стари хора – И., област Х., против въззивно решение №58/24.02.2016 г. по гр.д.№36/2016 г. по описа на Хасковския окръжен съд, г.о., трети състав, с която е потвърдено решение №31/13.10.2015 г. по гр.д.№35/2015 г. по описа на Ивайловградския районен съд, по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 2 КТ, и е уважен искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ.
Въззивната инстанция е приела, че „Основният спор по делото е за това – намира ли приложение кратката двумесечна давност, установена с разпоредбата на чл. 194 ал. 1 КТ за системните нарушения на трудовата дисциплина. Тезата на въззивника „Дом за стари хора” – И. е за противното, като процесуалният представител на ответника счита, че е достатъчно да бъде спазен едногодишният срок по чл. 194 ал. 1 КТ, за да бъдат санкционирани извършващите се във времето дисциплинарни нарушения. Настоящият състав на въззивния съд не споделя тези доводи. Сроковете по чл. 194 ал. 1 КТ са преклузии и тяхното пропускане погасява дисциплинарната отговорност на работника или служителя. След изтичането им работодателят вече няма възможност да наложи дисциплинарно наказание. При това, разпоредбата по чл. 194 ал. 1 КТ не прави разграничение за различни видове нарушения на трудовата дисциплина, изброени в чл. 187 КТ. Следователно, установените от законодателя правила за кратки и абсолютни срокове за погасяване на дисциплинарната отговорност са относими и за нарушенията по чл. 187 т. 3 предложение първо КТ (вменените във вина на ищцата са от този вид). При това положение, дори и при множество нарушения, за всяко отделно от тях работодателят може да наложи дисциплинарно наказание не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му.
РС-Ивайловград е изложил обстойни фактически и правни изводи относно момента на узнаване от органа, който в случая е разполагал с властта да наложи наказанията – Кметът на Община-И., за всяко едно от нарушенията. ХОС възприема изцяло тези изводи, без необходимост да се преповтарят. Събраните по делото доказателства за датите и начина, по които субектът на дисциплинарната власт е узнал за конкретните действия, респ. бездействия на В. К., налагат да се приеме, че приложение намират кратките давностни срокове – двумесечни от откриване на нарушенията. Това е така, защото от съдържанието на издадените заповеди от Кмета на Община-И. и отправените до него доклади става ясно, че нарушенията са били „открити” по смисъла на чл. 194 ал. 1 предл.1-во КТ – бил е установен субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му и съществените признаци на деянието от обективна и субективна страна, които да го квалифицират като дисциплинарно нарушение, на датите както следва: за нарушение по т. 1 от заповедта – най-късно на 07.06.2015 година, за нарушението по т. 2 – на 25.04.2013 година, по т. 3 – на 02.09.2013 година. Възраженията на въззивника за неправилно изчисляване на сроковете е неоснователно, тъй като районният съд е спазил изискването на закона да приспадне времето, през което ищцата е била в законоустановен отпуск. В хода на въззивното производство въззивникът не представя нови допустими доказателства, които да рефлектират върху тези изводи и да наложи различни фактически изводи относно крайния момент, до който Кметът на Община – Д. е могъл да наложи наказанията по тези три точки.
Поставеният от въззивника „Дом за стари хора” – И. въпрос по-скоро се отнася до възможността – разпоредбата на чл. 190 т. 3 КТ да дерогира общото правило за кратките срокове за погасяване на дисциплинарната отговорност. В отговор на този въпрос ХОС намира за уместно да се позове на константна съдебна практика по тези въпроси, в т.ч. Определение № 358/14.03.2013 година на ВКС по гр.д. № 1263/2012 година, ІV г.о., ГК, в което се приема, че „…системност по смисъла на чл. 190 ал. 1 т. 3 КТ представлява извършването на три нарушения на трудовата дисциплина в сроковете по чл. 194 ал. 1 КТ, за които не е наложено дисциплинарно наказание или срокът на наложеното дисциплинарно наказание по някое от тях не е изтекъл”. В разглеждания случай субектът на дисциплинарната власт не е наложил дисциплинарни наказания за отделните нарушения, визирани в атакуваната заповед, в двумесечен срок от откриването им. Следователно, поради пропускането на срока е настъпила преклузия за по-късното ангажиране дисциплинарната отговорност на ищцата за система от същите тези нарушения. Да се приеме противното би означавало – да се санира пропуснатият срок по чл. 194 ал. 1 КТ. Както вече бе посочено по-горе, визираните в тази разпоредба срокове са преклузивни, т.е. те не могат да бъдат продължавани.
ХОС е съгласен и с извода на РС, че след отпадане на нарушенията по т.1, 2 и 3 от атакуваната заповед, остава само едно – това по т. 4. Само едно нарушение, обаче, не покрива изискването за „системност” по чл. 190 т. 3 КТ. От тук е изводът, че не е осъществено основанието, визирано в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Следователно, същото е незаконно и подлежи на отмяна.
До този краен извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение в частта за уважаване на исковете по чл. 344 ал. 1 т. 1 и 2 КТ решението е правилно – законосъобразно и обосновано и следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство е основателна, поради следните съображения: Искът с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ е за вредите и загубите, които незаконно уволненият работник или служител е претърпял с оставането си без работа. Първата предпоставка за уважаването на този иск безспорно е налице – уволнението е признато за незаконно и е отменено. Вторият елемент на фактическия състав, в аспект предявения иск – чл. 225 ал. 2 КТ, е свързан с правото на работника/служителя, който в резултат на незаконното уволнение е работил на по – нископлатена работа, да получи разликата в заплатата. Обезщетението се присъжда за времето, когато уволненият е търпял вредите (пропуснатите ползи), но не повече от 6 месеца. При това, не съществуват пречки работникът/служителят да претендира обезщетението и на двете основания, визирани в чл. 225 ал. 1 и 2 КТ. Така, например, ако през част от 6-месечния период той е бил без работа, а през другата – е започнал работа срещу по-ниско възнаграждение, то ще му се дължи обезщетение за оставане без работа за съответното време, а след това – разликата в заплащането, до края на 6-месечния период. С ТР № 6/15.07.2014 година на ВКС по тълк.дело № 6/2013 година, ОСГК е прието, че доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Макар че при приемането на ТР съдът е разгледал само хипотезата по чл. 225 ал. 1 КТ, съдът счита, че даденото разрешение има отношение и за исковете за обезщетение по чл. 225 ал. 2 КТ.
В разглеждания случай в тежест на ищцата бе да установи, че след уволнението, през целия период, визиран в разпоредбата на чл. 225 ал. 2 вр. ал. 1 КТ, е получавала възнаграждението в по-малък размер. Х. приема, че тя е провела успешно доказване на този правнорелевантен факт, а именно: От представеното по делото допълнително споразумение към трудов договор № 52/17.06.2012 година се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищцата като директор на Дома е било 600 лева, плюс по 1% за всяка прослужена година или 666 лева към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Според представения с исковата молба трудов договор, на 02.12.2013 година В.К. е започнала работа при нов работодател – [фирма] – Х., с основно трудово възнаграждение – 340 лева плюс надбавка за стаж и опит – 61,20 лева или общо 401,20 лева. При това положение се явява разлика между двете заплати в размер на 265, 80 лева месечно, а за шест месеца – 1588, 80 лева. Именно тази сума се явява претърпяната от ищцата загуба (пропусната полза) в резултат на неполучаване на част от дължимото й от първия работодател възнаграждение.
За да отхвърли иска по чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 2 вр. ал. 1 КТ, районният съд се е позовал единствено на факта, че трудовият договор на ищцата с новия й работодател е бил сключен с изпитателен срок от 6 месеца и че липсвали доказателства, че договорът се е изпълнявал през целия период, през който на ищцата е било дължимо обезщетението. ХОС не споделя изводите на РС в тази им част. Действително, трудовият договор между ищцата и [фирма] – Х. е сключен с 6-месечен срок за изпитване – до 01.06.2014 година, в полза на работодателя. По делото, обаче, липсват доказателства и дори индиции за прекратяване на новия трудов договор преди изтичането на 6-месечния изпитателен срок. Щом ответникът прави възражения в тази насока, то по общо правило по чл. 154 ал. 1 ГПК е следвало да докаже този положителен за него факт. При липса на доказателства за противното, ХОС приема, че за периода от 02.12.2013 година до 01.06.2014 година (поне) ищцата е работила във „ВиК Е. – Х. с по-ниско възнаграждение. Следователно, за нея е възникнало правото да получи обезщетение в размер на разликата между заплатата, която би получила като директор на „Дом за стари хора” и трудовото възнаграждение, което е получавала през шестмесечния изпитателен срок в [фирма] – Х..
Ето защо в частта, в която е отхвърлен искът на В. П.-К. с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 2 КТ, решението на РС – Ивайловград се явява неправилно поради нарушаване на материалния закон и следва да бъде отменено. Вместо това искът следва да бъде уважен за сумата 1588, 80 лева, представляваща разлика между заплатата, която тя е получавала преди незаконното уволнение и трудовото й възнаграждение при новия й работодател, за периода от 6 месеца, считано от датата на уволнението – 27.11.2013 година. В останалата част до пълния предявен размер 1560 лева (размерът на исковата претенция е уточнен в с.з. на 02.10.2015 година) искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.“
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол и се поставят следните въпроси: 1.При какви условия висшестоящия орган по чл.61, ал.2 КТ прилага срока за налагане на дисциплинарно наказание по чл.194, ал.1 КТ – 1 година от извършване на дисциплинарното наказание ?; 2. Следва ли да се прилага само краткия двумесечен срок от откриване на дисциплинарното нарушение с оглед задължението на работодателя, в случая органа по чл.61, ал.2 КТ да извърши необходимите проверки, да изслуша работника и да приеме писмените му обяснения и да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание, да определи вида му и да изготви и връчи заповед за налагане на дисциплинарното наказание ?; 3.Може ли да се приеме, че по време на отсъствие на носителя на дисциплинарната власт, когато узнаването е станало от други служители, че тече преклузивния срок по чл.194, ал.1 КТ за налагане на дисциплинарно наказание на работника ?; 4. След като дисциплинарното наказание е наложено сза системни нарушения на трудовата дисциплина се поставя въпроса, по който няма установена съдебна практика –Кой е началният момент, от който почва да тече срокът по чл.194, ал.1 КТ – дали така както определя РС-И., и който извод се възприема от въззивния Хасковски окръжен съд в обжалваното съдебно решение определен за всяка дисциплинарно нарушение поотделно или по последното извършено от работника или служителя ?; 5. Как се прилага чл.194, ал.3 КТ – как се определя началният момент и крайния момент при налагане на дисциплинарно наказание при системни нарушения на трудовата дисциплина – поотделно за всяко едно от тях или след последното, за което се налага дисциплинарно наказание ?; 6. Кой е началният и крайният момент на двата преклузивни срока по чл.194 КТ, когато продължителността на бездействието е трайно или постоянно и надхвърля една година, когато неизпълнението на служебните задължения не позволява да се открие точния ден и час на извършване на нарушенията, а контролирането им е възможно като краен резултат, кой е приложимия тогава срок за налагане на дисциплинарното наказание – двумесечния или едногодишния ?; 7. Кой е приложимия срок по чл.194, ал.1 КТ когато дисциплинарните нарушения са открити от орган, различен от работодателя или органа по чл.61, ал.2 КТ – в случая контролен орган на Агенцията по социално подпомагане ?; 8. За началото на едногодишния срок в решение №875/29.12.2010 г. по гр.д.№726/2010 г. е прието, че няма съдебно установена практика, поради което с оглед точното прилагане на правото следва да се допусне касационно обжалване.; 9. След като служителката е наказана за системни нарушения на трудовата дисциплина следва ли съдът да определи приема ли тази квалификация на уволнителната заповед или не ?; 10. Каква е преценката на съда за запазване на материалноправните разпоредби на чл.189, ал.1 КТ – такава дали е извършена от носителя на дисциплинарната власт тази преценка или пък е по същество – правилна ли е или не с оглед определените в правната норма критерии. Може ли в този случай съдът с решението си да замени преценката на носителя на дисциплинарната власт и оттам да формира извод за законност или незаконност на уволнението ?; 11. При сключен трудов договор със срок за изпитване следва ли да се приеме, че са налице условията за присъждане на обезщетение по чл.-344, ал.1, т.3 КТ, след като работникът е започнал работа по трудов договор при друг работодател ?, и 12. При връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, при неправилно определена пасивна легитимация изготвя ли се нова искова молба със същото съдържание, но с променен ответник или е достатъчно да се представи за връчване първоначалната искова молба само с конкретизираща молба за ответника ?
Сочи се противоречива практика и се представят съдебни решения на ВКС по чл.290 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Ответницата по касация В. И. П. – К., не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Обжалваното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по два е поставените въпроси, а именно №9: След като служителката е наказана за системни нарушения на трудовата дисциплина следва ли съдът да определи приема ли тази квалификация на уволнителната заповед или не ?, и №4: След като дисциплинарното наказание е наложено за системни нарушения на трудовата дисциплина кой е началният момент, от който почва да тече срокът по чл.194, ал.1 КТ, определен за всяко дисциплинарно нарушение поотделно или по последното извършено от работника или служителя ?
На касационният жалбоподател следва да се укаже да представи в седмичен срок от получаване на настоящото определение документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 114 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №58/24.02.2016 г. по гр.д.№36/2016 г. по описа на Хасковския окръжен съд, г.о., трети състав,
УКАЗВА на Дом за стари хора – [населено място], област Х., [улица], да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 114/сто и четиринадесет/ лева и на представи платежен документ в седмичен срок от получаване на настоящото определение.
В противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване след внасяне на държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията – докладчик, за прекратяване на производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: