Р Е Ш Е Н И Е
№ 92
гр. София, 05.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2031/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия П. Г. М. и на частните обвинители М. П. П., Н. А. П., Ц. М. П., действаща лично за себе си и като майка и законен представител на малолетните М. И. П. и М. И. П., чрез повереника им адв. М. Б., срещу решение № 239 от 07.11.2014 г. на Великотърновския апелативен съд (ВТАС), постановено по ВНОХД № 262/2014 г. по описа на същия съд.
В жалбата на подсъдимия П. М. е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода. Жалбоподателят е изложил съображения, че не бил личност с висока степен на обществена опасност, не бил осъждан към датата на извършване на деянието, бил млад човек, семеен, имал две малолетни деца, за които полагал грижи. Към ВКС е отправено искане да измени атакуваното решение на ВТАС, като намали размера на наложеното му наказание лишаване от свобода и отложи изпълнението му на основание чл. 66, ал. 1 от НК.
В касационната жалба на частните обвинители, подадена чрез повереника им адв. Б., са развити доводи за несправедливост на постановеното от въззивния съд решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда в частта относно наложеното на подсъдимия П. М. наказание три години и четири месеца лишаване от свобода. Твърди се, че наказание в такъв размер било занижено и не би допринесло за превъзпитанието на подсъдимия, поради което към ВКС е отправено искане да завиши наложеното наказание към предвидения от закона максимум за извършеното престъпление. Оспорва се изводът на съдебните инстанции за превес на смекчаващите над отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, като към последните следвало да се включат фактите, че следствие деянието са загинали две лица, чиито малолетни деца останали сираци.
По реда на чл. 351, ал. 3 от НПК частният обвинител М. П. е представил допълнение към касационната жалба (озаглавено „жалба”) с идентично съдържание.
В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят подсъдим П. М. и неговият защитник адв. Сп., редовно призовани, не се явяват.
Жалбоподателите частни обвинители М. П., Н. П., Ц. П., действаща лично за себе си и като майка и законен представител на малолетните М. П. и М. П., редовно призовани, не се явяват. Техният повереник адв. Б. моли да бъде уважена подадената от тях жалба, а по отношение на жалбата на подсъдимия изразява становище, че е неоснователна. Представени са писмени бележки, в които са възпроизведени залегналите в касационната жалба и в допълнението към нея доводи.
Частните обвинители (необжалвали въззивното решение) А. Г., Е. Г., Д. Г., действаща със съгласието на майка си З. Г., З. Г., действаща като законен представител на малолетните си деца Е., Т. и М. Г., редовно призовани, не се явяват. По делото е представено писмено становище от техния повереник адв. Ч., с което е подкрепена касационната жалба на частните обвинители, а жалбата на подсъдимия е преценена като неоснователна. Изразено е несъгласие с приетата от съда като смекчаващо обстоятелство критичност на подсъдимия към деянието, за която свидетелствало направеното от него самопризнание. Повереникът счита, че това обстоятелство не следвало да се отчита, тъй като било предпоставка за наказването му по реда на чл. 58а от НК. Отговорността на подсъдимия не трябвало да се смекчава и с оглед младата му възраст, тъй като той бил 32-годишен, имал предишно наказание, наложено му за нарушение на правилата за движение, и управлявал автомобила с невалидно свидетелство за управление, за издаването на което си послужил с измама.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение на ВТАС.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 51 от 12.08.2014 г., постановена по НОХД № 466/2014 г., Плевенският окръжен съд (ПОС) е признал подсъдимия П. Г. М. за виновен в това, че на 13.05.2011 г. на третокласен път ІІІ-3004, км. 9+487, гр. Д. М. – гр. Тр., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Ф. П.”, рег. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице: И. М. П. и Г. Е. Г., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. ”в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски.
По жалби на подсъдимия М. и на всички частни обвинители чрез поверениците им адв. Б. и адв. Ч. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 262/2014 г. по описа на ВТАС, като с решение № 239 от 07.11.2014 г. въззивният съд е изменил присъдата на ПОС, като е оправдал частично подсъдимия П. М. по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, а в останалите части е потвърдил атакувания съдебен акт.
По реда на чл. 340, ал. 2 от НПК решението на ВТАС е съобщено на подсъдимия М. на 13.11.2014 г., а на всички частни обвинители – на 12.11.2014 г. Касационната жалба на подсъдимия е изпратена по пощата на 28.11.2014 г. (видно от положеното пощенско клеймо върху приложения плик), а жалбата на частните обвинители П. чрез адв. Б. е подадена на 24.11.2014 г. С оглед на това ВКС намира, че жалбите са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т.1 от НПК.
По същество, касационните жалби на подсъдимия П. Г. М. и на частните обвинители М. П. П., Н. А. П., Ц. М. П., действаща лично за себе си и като майка и законен представител на малолетните М. И. П. и М. И. П., са неоснователни.
І. Относно касационната жалба на подсъдимия М.:
Първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, като съдебните инстанции законосъобразно са определили наказанието на подсъдимия съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК, според която разпоредба при постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373, ал. 2 от НПК съдът отмерва наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК (чл. 54 от НК) и намалява така определеното наказание с една трета. Следвайки посочените правила, ПОС е определил по отношение на подсъдимия М. съгласно чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода в размер на пет години, под средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК, намалил го е на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета, като е фиксирал окончателния размер на наказанието на три години и четири месеца.
ВТАС изцяло е възприел становището на първоинстанционния съд, като се е задоволил механично и безкритично да възпроизведе в съдебния си акт (стр. 8 и стр. 9) констатациите на първоинстанционния съд, залегнали съответно на стр. 5 – стр. 6 от мотивите на присъдата. Такъв подход търпи упрек, защото не допринася в пълнота за постигане на целите на въззивната проверка, чието предназначение е да отстрани пропуските на контролираната инстанция чрез пълноценна самостоятелна аналитична дейност на въззивния съд. Така, инстанциите по фактите с основание са оценили като смекчаващи обстоятелства проявената от подсъдимия критичност към деянието и семейното му положение – полагането на грижи за двете му малолетни деца. Въззивният съд обаче не е коригирал неправилната оценка на ПОС по отношение на приетия като смекчаващо обстоятелство факт, че подсъдимият извършил деянието поради „младежко лекомислие, недооценявайки възможните тежки последици, които в случая са настъпили”. В становището на повереника на частните обвинители Г. адв. Ч. с основание е изтъкнато, че към момента на деянието подсъдимият М. (род. на 01.06.1979 г.) е бил почти на 32 години. Тази възраст не се характеризира с младежка импулсивност, понижен самоконтрол и лекомислие. Макар и млад човек, подсъдимият е притежавал достатъчно житейски опит, изградени интелектуални способности и емоционално-волева стабилност, за да взема адекватни решения и да преценява разумно конкретната обстановка и последствията от постъпките си. Поради това настоящият съдебен състав не се съгласява с приетото от ВТАС смекчаващо обстоятелство, че деянието е било извършено поради младежко лекомислие.
В съвкупността смекчаващи обстоятелства неправилно пък не са включени обстоятелствата във връзка с чистото съдебно минало на подсъдимия към момента на извършване на престъплението, трудовата му ангажираност, относително продължителния ход на наказателното производство (около четири години), формата на вината – небрежност, частичното му оправдаване от въззивния съд за нарушения на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1 от НК, които факти обективно имат отражение върху конкретния размер на наказанието, което той ще следва да понесе.
Въпреки внесените от настоящата инстанция корекции при формирането на съвкупността от смекчаващи обстоятелства, ВКС намери претенцията на жалбоподателя М. за намаляване на наложеното му наказание и прилагане на института на условното осъждане за неоснователна. При проверката на атакуваното въззивно решение не се констатира наличието на релевираното от касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи явна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от очевидно несъответна и едностранчива преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разглеждания казус подобен извод не може да бъде направен.
При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия няма как да бъдат игнорирани отегчаващите обстоятелства, които разкрива фактическата специфика на казуса. Те са изчерпателно идентифицирани и адекватно оценени от въззивния съд (л. 9 от въззивното решение) – значителното превишаване на скоростта над разрешената за съответния участък на пътя, наказването му по административен ред за допуснати нарушения на ЗДвП, обстоятелството, че към момента на извършване на деянието е управлявал автомобила със свидетелство за управление на МПС, за придобиването на което е използвал неистински официален документ – свидетелство за завършено основно образование. От посочените отегчаващи обстоятелства най-съществено значение има тежестта на допуснатото, макар и едно на брой, но много грубо нарушение на важно правило за движение по чл. 21, ал. 1 от НК. Пределно допустимата скорост на движение в района на произшествието от 90 км/ч. е била сериозно надвишена от водача, който е управлявал превозното средство със скорост от 130 км/ч. с опасна зона за спиране от порядъка на 157 м. Тъкмо поради движението с толкова висока скорост водачът загубил контрол върху управлението, автомобилът се отклонил вляво от праволинейното си движение, достигнал банкета, придвижил се по ската след него и се блъснал в крайпътно дърво. Ударът е бил толкова силен, че тялото на пострадалия Г. Г. се озовало в багажника на колата, тялото на пострадалия изпаднало от предната дясна врата, а автомобилът бил деформиран до неузнаваемост. Тези характеристики на деянието го очертават като тежко, а обрисуват в негативен план и личността на извършителя, който се е проявил като рисков и безотговорен водач.
В крайна сметка, при съпоставката между отегчаващите и смекчаващите обстоятелства, решаващият извод на ВТОС – че наказанието на подсъдимия М. преди редукцията му по чл. 58а, ал. 1 от НК следва да се индивидуализира при превес на смекчаващите обстоятелства под средния размер на предвидената в чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК на ПОС – не се налага да бъде променян. По-съществената относителна тежест на отегчаващите обстоятелства се компенсира от значително по-обширната съвкупност от смекчаващи обстоятелства. Поради това определеният съгласно чл. 54 от НК конкретен размер на наказанието лишаване от свобода – пет години, намален на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета и окончателно фиксиран на три години и четири месеца, е справедлив и съответства на действителната обществена опасност на деянието и дееца. Допълнително смекчаване на наказанието, без реално обуславящи го основания, не би допринесло за осъществяването на нито една от целите на чл. 36 от НК. Отмереният размер на наказанието лишаване от свобода изключва възможността за приложение на института на условното осъждане, поради което е безпредметно да се обсъжда искането на касатора за отлагане изпълнението на наказанието му на основание чл. 66, ал. 1 от НК.
ІІ. Относно касационната жалба на частните обвинители П.:
С оглед застъпеното по-горе становище на настоящия съдебен състав за справедливост на наложената на подсъдимия М. санкция за извършеното престъпление, доводите на касаторите частни обвинители за необходимост от утежняване на отговорността му също се явяват неоснователни. Нито едно от посочените в касационната им жалба отегчаващи обстоятелства не е убягнало от вниманието на въззивната инстанция. Както бе отбелязано, тези релевантни за отговорността на дееца факти, обуславящи съгласно чл. 54, ал. 2 от НК налагането на по-тежка санкция, са разкрити изчерпателно, в обем, необходим и достатъчен за правилната индивидуализация на наказанието.
Адекватно е оценено действителното значение на самопризнанието на подсъдимия М., като ПОС и ВТАС напълно обективно са отчели, че същото не е подпомогнало реално доказването на престъпното деяние и установяването на неговия извършител, поради което съгласно т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС, при определяне на наказанието по реда на чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК то не е третирано като допълнително смекчаващо обстоятелство. Изводът на съдебните инстанции да отчетат като смекчаващо обстоятелство критичността на подсъдимия към извършеното деяние не се осланя единствено на самопризнанието му, както неправилно счита повереникът на касаторите частни обвинители. Дадената от самия деец отрицателна оценка на собственото му поведение е обективирана преди всичко в изразеното в последната му дума пред първоинстанционния съд съжаление за случилото се (л. 79 от НОХД № 466/2014 г. на ПОС). Това обстоятелство обичайно се приема за смекчаващо, тъй като разкрива променено, положително отношение на дееца към обществените интереси.
ВКС не приема залегналите в жалбата съображения, че необходимостта от увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание се налага с оглед тежкия съставомерен резултат – смъртта на двамата пострадали И. П. и Г. Г.. Този признак е намерил законодателно отражение в нормата на чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. „б”, пр. 1 от НК, очертаваща квалифициран състав на транспортно престъпление, поради което на основание чл. 56 от НК не може да се отчита повторно и като отделно отегчаващо обстоятелство.
Не е основателно искането на повереника адв. Б. да бъде отчетено като отегчаващо обстоятелството, че следствие деянието двете малолетни деца на починалия И. П. са останали без баща, при положение, че полаганите от подсъдимия грижи за неговите малолетни деца са приети като смекчаващо обстоятелство. Данните за семейното положение не се съотнасят механично и реципрочно като смекчаващи или отегчаващи обстоятелства в зависимост от това дали се отнасят към личността на подсъдимия или към личността на пострадалия. Семейното положение на дееца е задължителен елемент от предмета на доказване по чл. 102, т. 3 от НПК, тъй като има пряко значение за определянето на обществената му опасност. Добрата семейна среда, полагането на грижи за отглеждане и възпитание на децата неизменно се преценяват като смекчаващо обстоятелство, защото разкриват положителни черти на личността на дееца, които занижават персоналната му обществена опасност и, съответно, сочат на необходимост от прилагане на по-нисък интензитет на репресия за превъзпитанието и поправянето му.
Доколкото влияят върху степента на обществената опасност на извършеното, несъставомерните особености и последствия на конкретното деяние, несвързани с квалификацията му като престъпление, могат да имат значение при диференциацията на наказанието, но само ако са съзнавани от дееца. При небрежността деецът въобще не предвижда общественоопасните последици (в конкретния случай – причиняването на смърт на пострадалите И. П. и Г. Г.), поради което данните за личността на пострадалите, здравословното им състояние, семейното им и материално положение и др. не се отчитат като смекчаващи, респ. отегчаващи обстоятелства (Р № 445/79 г. на ВС, ІІІ н.о.). На още по-силно основание деецът не би могъл да предвиди като последица, че следствие деянието си ще увреди малолетните наследници на пострадалите. Моралните страдания на техните деца, останали лишени от бащина грижа, могат да бъдат компенсирани чрез ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия, но не и да се отразят върху наказателната му отговорност, като я утежнят.
На последно място, явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. наказание не произтича от високата обществена опасност на инкриминираното му престъпление. Ръстът на престъпленията по транспорта и високата им обществена опасност са намерили законодателно отражение в предвидените санкции за съответните престъпления. При индивидуализацията на наказанието трябва да се постигне баланс между посочените в чл. 36 цели, като не се допуска подценяване или приоритет на която и да е от функциите на наказанието. Съдът е длъжен да отчита всички индивидуализиращи особености на разглеждания случай, защото отговорността на дееца е насочена не само към общопревантивния ефект, но следва да съответства и на степента на персоналната му обществена опасност и на конкретната обществена опасност на извършеното деяние. Щом е направен обоснован извод за превес на смекчаващите обстоятелства, недопустимо е наказанието на подсъдимия да се завишава единствено по съображения за генерална превенция. Съображения в такъв смисъл са залегнали във въззивното решение (стр. 9), като настоящата инстанция изцяло ги споделя.
По изложените дотук доводи настоящият състав на ВКС прие, че атакуваният съдебен акт не страда от претендирания от частните обвинители порок. При това конкретното им искане – да се измени въззивното решение на ВТАС, като наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода бъде увеличено към законовия максимум от десет години, поначало е недопустимо, тъй като касационният съд не разполага с такива правомощия, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, каквато в случая не е налице. (При наличие на съответните основания ВКС би могъл на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК да отмени изцяло или отчасти въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция).
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 239 от 07.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 262/2014 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, НО.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.