О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 920
гр.София, 11.07.2014година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 1207/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение №1653 на Пловдивски окръжен съд, постановено на 15.10.2013год. по в.гр.дело №1978/2013год. С това решение е потвърдено решение №708 от 23.01.2013г., постановено по гр. д. № 1888/2012г. по описа на Районен съд – [населено място], с което с което са отхвърлени предявените от К. Д. Ц. против П. Г. П. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20000 лв., дължима на отпаднало основание – поради разваляне на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 21.04.2008 г., и частичен иск по чл.92 от ЗЗД за сумата от 5000 лв., представляваща част от общото вземане за неустойка, уговорена в чл.9, ал.2 от договора, възлизаща в размер на 40 000 лв., равняваща се на двойния размер на платените по договора суми, ведно със законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане и присъдени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена от К. Д. Ц. чрез адв. М. Г.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението поради неправилно приложение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, в което се сочи наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация П. Г. П. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта на произнасянето по частичния иск по чл.92 ЗЗД за сумата от 5 000 лв., е недопустима. Съгласно нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК в тази му част въззивното решение е изключено от касационен контрол по този критерий. Обстоятелството, че спорното право, въведено като предмет на делото, представлява част от по-голяма сума в размер на 40 000 лв., е ирелевантно относно преценката на допустимостта на касационното обжалване към момента на подаване на касационната жалба, тъй като при частичния иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право и по този предмет се формира сила на присъдено нещо. В случая частичният иск е с цена в размер на 5 000 лв., т. е. попада в категорията на необжалваемите по предвидения в закона критерий. В този смисъл са и разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС относно предявяването на частичен иск и ирелевантността на това обстоятелство при преценката за необжалваемост при приетия в процесуалния закон критерий, приложими на общо основание и към предвидения такъв в чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради изложеното в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати.
Касационната жалба в останалата й част е процесуално допустима. Подадена е в срок от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допустимостта на касацонното обжалване ВКС съобрази следното :
К. Д. Ц. е предявил против П. Г. П. иск по чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД за заплащане на сумата от 20000 лв., дължима на отпаднало основание- поради разваляне на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 21.04.2008 г., и частичен иск по чл.92 ЗЗД, за сумата от 5000 лв., представляваща част от общото вземане за неустойка, уговорена в чл.9, ал.2 от договора, възлизаща в размер на 40 000 лв., равняваща се на двойния размер на платените по договора суми, ведно със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба до окончателното им плащане. Ищецът е поддържал в исковата молба и в хода на производството, че в качеството на потенциален купувач сключил с ответника – продавач, предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.04.2008г.; че ответникът не е изпълнил поето по договора задължение да му предостави необходимите по договора документи с цел осигуряване на финансови средства чрез банков кредит за заплащане на пълния размер на договорената цена на имота. В тази насока формулирал доводи за недобросъвестност от страна на продавача, тъй като последният е знаел начина на плащане на остатъка от цената на имота , че следва да бъде реализирано чрез банков кредит, поради което не е изпълнил задължението за оказване на дължимо съдействие на кредитор и с това съответно е поставил в невъзможност изпълнението на задължението му като купувач за заплащане на цялата цена по договора за закупуване на недвижимия имот, респ. условие за прехвърляне собствеността на последния. Въз основа на това реализирал правата си за разваляне на сключения предварителен договор, поради което и поддържал заявените претенции за връщане на даденото по договора – сумата от 20 000 лева, сумата 5 000 лева – претендирана като част от общия размер от 40 000 лева неустойка по чл.9, ал.2 от договора, ведно със законните лихви върху главниците. С първоинстанционното решение исковете са отхвърлени като неоснователни, тъй като според съда писменото съглашение не съдържа изрично поето от продавача задължение за осигуряване на документи за отпускане на банков кредит, а само такива, необходими за нотариалното прехвърляне на имота към момента на изповядване на сделката. Счел е, че твърдението за наличие на поето задължение за предоставяне на необходими документи за отпускане на банков кредит на купувача не се установява да включва и снабдяването с актове обр.15 и 16 за завършеност на реализирания строеж на процесния недвижим имот.
В обжалваното решение Пловдивски окръжен съд /ПОС/ е изложил съображения, че фактическите и правни изводи на районния съд са обосновани и в съответствие със събрания доказателствен материал по делото, поради което се възприемат от него и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Приел е изрично, че представеният по делото предварителен договор, въз основа на клаузите на който се претендира наличието на основание в полза на купувача да упражни правото по чл.87 , ал.1 ЗЗД да развали двустранния договор, а с оглед на това и да предяви настоящите обективно съединени претенции, не съдържа посочените в тежест на продавача задължения, а именно да предостави необходими документи, вкл. актовете обр. 15 и 16 , с цел осигуряване на средства от купувача за заплащане на окончателната цена по договора за прехвърляне на собствеността. Аналогично задължение е поето от продавача в клаузата на чл.5 от договора , но с цел окончателното прехвърляне на имота по нотариален ред. Приел е също, че решаването на правния спор е обусловено от анализ и тълкуване на обективираната от страните воля в писмения договор, поради което съжденията за наличие на знание у продавача с оглед начина на плащане чрез банков кредит и необходимостта на купувача от допълнителни документи с цел осигуряване на тези средства, се явяват извън сферата на интерпретацията на конкретния доказателствен материал, вкл. с оглед удостовереното от страните в чл.1, ал.2 от договора състояние на имота към момента на сключване на договора. Посочил е, че намерението на ищеца за поемане от страна на ответника на посочените задължения е следвало да намери обективна проява в писменото оформяне на договорната воля. С оглед на това е обосновал извод, че не е изпълнен фактическият състав на чл.87, ал.1 ЗЗД за разваляне на сключения предварителен договор между страните поради неизпълнение от страна на ответника на договорно задължение в качеството на продавач, респективно, че липсва правно основание за ищеца да реализира правото на разваляне на договора и съответно произтичащите от това правни последици – да претендира договорена неустойка в двоен размер и връщане на даденото по договора.
В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, касаторът поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК с твърдението, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по обуславящия изхода на спора въпрос : “Какви са способите и възможните опорни факти при тълкуването на клаузите на един договор и действителната обща воля на страните – допустимо ли е при тълкуване да се разглеждат не само писмените уговорки в договора, но и преддоговорните отношения на страните, отношения по повод изменение на клаузи от писмения договор, поведение на страните по време на изпълнението на договора или договорът се тълкува само на база вписаните в него уговорки?”. Счита, че правното разрешение на въззивния съд, според което само обективираната писмена воля на страните определя съдържанието на договора и допълнителните доказателства, касаещи уговорките между страните, преддоговорните им отношения и прочие, нямат значение, е в противоречие с правните разрешения, дадени с Решение № 504 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 420/2009 г., IV г. о., ГК, в което е прието: „Спорът относно точния смисъл на договорни клаузи се разрешава при тълкуване действителната обща воля на страните. При това тълкуване отделните уговорки се преценяват във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му”; с решение Решение № 502 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 222/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията С. Ц., с което е прието :„При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. Целта на предварителния договор е да се породи задължение за прехвърляне правото на собственост, което при неизпълнението му поражда потестативно право да се иска обявяването на договора за окончателен. Всички допълнителни уговорки по предварителния договор са подчинени на тази основна цел – прехвърляне правото на собственост и следва да бъдат тълкувани с оглед тази цел”; с Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, ВКС възприема, следното: „При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните”; – постановени по реда на чл.290 ГПК, както и с Решение № 432/22.05.2009г. на ВКС по гр.д. № 5864/2007г., IVг.o., постановено по реда на ГПК/отм./ в което е прието, че с оглед “разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договора трябва да се търси действителната воля на страните, че при издирването на вътрешното съдържание на волята на страните и установяването на точния смисъл на уговореното са допустими всички доказателствени средства и ограничението по чл. 133, ал. 1, б. „в“ ГПК (отм.) е неприложимо.”
Във връзка с поставения въпрос съдът намира, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпросът е обуславящ крайния изход на спора. Във въззивното решение при констатираното наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът при тълкуване на договора и издирване на действителната обща воля на страните се е ограничил единствено до съдържанието на писменото съглашение като необосновано е игнорирал гласните доказателства, съдържащи данни относно обстоятелствата, при които е сключен договора, поведението на страните преди и след сключването му и пр. По този начин съдът е дал правно разрешение на въпроса, което противоречи на приложените съдебни актове, постановени в производство по чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика.
При констатирано наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не може да се обоснове извод и за наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК във връзка със същия въпрос.
В изложението си касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос : “Когато в предварителен договор за продажба на недвижим имот е уговорено, че имотът се предава във вида му при сключването на този договор и към този момент имотът – апартамент, не е въведен в експлоатация, то за продавача възниква ли задължението да въведе имота в експлоатация към момента на изповядване на окончателната сделка?”. Счита, че въззивният съд като е приел, че щом страните са уговорили в чл. 1, ал. 2 от договора, че имотът се предава във вида, в който се намира при сключване на договора, това не означава, че продавачът е поел задължението да довърши обекта и го въведе в експлотация, е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, формирана по отменения ГПК и обективирана в Решение № 75 от 09.03.2010г. на ВКС по гр.д. № 2043/2008г. на IV г.о., според което: „Дори когато в договор за покупко-продажба на имот в недовършена сграда, липсва изрична уговорка за окончателно завършване на цялата жилищна сграда и въвеждането й в експлоатация, изискването за добросъвестност при тълкуването по чл. 20 ЗЗД изключва възможността да се приеме, че смисълът на такъв договор е продадените имоти никога да не могат да се използват по предназначението си поради невъвеждане в експлоатация на жилищната сграда. Ето защо и без наличие на изрична клауза в договора е ясно, че смисълът на целия договор е прехвърляне на право на собственост върху имота, който макар и да се намира в сграда, която не е въведена в експлоатация, то в един разумен срок да е възможно да се ползва по предназначението си. Това обаче е невъзможно да стане без въвеждане на цялата сграда в експлоатация”.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира, че с поставянето на този въпрос е обосновано наличието на обща предпоставка за достъп до касация. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд , а правното разрешение, дадено с обжалваното решение противоречи на разрешението в приложената каузална практика. Предвид това следва да се допусне касационно обжалване и във връзка с този въпрос на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
В своето изложение касаторът поставя и въпроса : “Когато в даден предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот има различни по съдържание клаузи, уреждащи начина на плащане на продажната цена на недвижимия имот, при тълкуването на волята на страните за начина на окончателното плащане коя разпоредба има превес – клаузата, уреждаща общо задължението за плащане на продажната цена или клаузата, уреждаща плащането при окончателната сделка, ако между двете клаузи има съществени различия по начина на плащане, както и как се определя коя клауза е валидна като задължение на продавача за вида, в който следва да предаде имота – тази, определяща предмета на договора или клаузата, уговаряща задължението за неговото прехвърляне чрез окончателната сделка? Кратко казано въпросът е – при противоречие в съдържанието и оттам неяснота за това как следва да се плаща и върху какво следва да се прехвърли собствеността като вещ – кой е меродавният текст – този, който касае общите договорки между страните или текстът, който се отнася до окончателната сделка – цел на предварителния договор?”. Счита, че и този въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, както и, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, поради противоречие на правното разрешение на ПОС с даденото такова в Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията С. Ц. и Решение № 502 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 222/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията С. Ц.. Доколкото посочените съдебни актове са такива, постановени по реда на чл.290 ГПК, ВКС намира, че поддържаното във връзка с този въпрос основание е чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Във връзка с този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е давал правно разрешение по този въпрос и същият не обуславя решаващите му изводи. Предвид това не е налице обща предпоставка за достъп до касация, а при нейно отсъствие, не се дължи произнасяне по въпроса за специфичната такава, поддържана от касатора.
На последно място в изложението си касаторът се позовава и на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Счита за такъв въпроса: ”След като предварителният договор за своята действителност трябва да съдържа основните характеристики на окончателния договор, а другите задължения, способстващи постигането на окончателния договор са негова незадължителна част, то може ли такива задължения, без които окончателния договор не може да се сключи (нужните документи от продавача, за да се стигне до плащането на цената/въвеждането на имота в експлоатация, за да се продаде като жилище-апартамент, а не като право на строеж), да се извеждат чрез тълкуване или същите следва само и единствено да са изрично уговорени в договора в писмена форма?”. Обосновава наличието на основанието с твърдението, че “доколкото подобен казус не е разглеждан в практиката, а и правилата на чл. 20 във вр. с чл. 19 от ЗЗД не дават достатъчна яснота” , е налице основание по този въпрос да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК, тъй като правилното решение на този материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и съдържанието на задълженията по предварителния договор, извън основните такива, е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Изразява и собственото си разбиране по въпроса в смисъл, че извън основните клаузи на предварителния договор, без които същия не може да произведе валидно действие, останалите клаузи няма пречка да се извеждат по тълкувателен път и без да са вписани в договора и те обвързват страните, щом без тяхното изпълнение не може да се постигне целта на договора – сключването на окончателен договор за продажба на недвижим имот – апартамент ( а не само на право на строеж на такъв).
С оглед мотивите на въззивния съд с поставянето на този въпрос не се обосновава извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като липсва правно разрешение на съда по такъв въпрос, което да обуславя решаващите му изводи.
В обобщение, съобразявайки изложеното, съдът намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по два от поставените правни въпроса на осн. чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК. Правният въпрос : ““Какви са способите и възможните опорни факти при тълкуването на клаузите на един договор и действителната обща воля на страните – допустимо ли е при тълкуване да се разглеждат не само писмените уговорки в договора, но и преддоговорните отношения на страните, отношения по повод изменение на клаузи от писмения договор, поведение на страните по време на изпълнението на договора или договорът се тълкува само на база вписаните в него уговорки?” е обуславящ изхода на спора. Представените с изложението съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, удостоверяват противоречие на въззивното решение с разрешаването на правния въпрос, дадено с цитираната по-горе задължителна съдебна практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Обуславящ изхода на спора е и правният въпрос :” Когато в предварителен договор за продажба на недвижим имот е уговорено, че имотът се предава във вида му при сключването на този договор и към този момент имотът – апартамент, не е въведен в експлоатация, то за продавача възниква ли задължението да въведе имота в експлоатация към момента на изповядване на окончателната сделка?”. Представеният с изложението съдебен акт на ВКС, постановен по реда на отменения ГПК, удостоверява противоречие на въззивното решение с разрешаването на правния въпрос, дадено с каузалната практика.
Във връзка с останалите въпроси на касатора не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба, подадена от К. Д. Ц. чрез адв. М. Г., против въззивно решение №1653 на Пловдивски окръжен съд, постановено на 15.10.2013год. по в.гр.дело №1978/2013год. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №708 от 23.01.2013г., постановено по гр. д. № 1888/2012г. по описа на Районен съд – [населено място], В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от К. Д. Ц. против П. Г. П. частичен иск по чл.92 от ЗЗД за сумата от 5000 лв., представляваща част от общото вземане за неустойка, уговорена в чл.9, ал.2 от договора, възлизаща в размер на 40 000 лв., равняваща се на двойния размер на платените по договора суми, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№1207/2014г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, в тази част.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1653 на Пловдивски окръжен съд, постановено на 15.10.2013год. по в.гр.дело №1978/2013год. в останалата му част.
УКАЗВА на касатора К. Д. Ц. в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 400лв., както и, че при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено.
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба и се прекратява производството по делото, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: