Р Е Ш Е Н И Е
№ 1009
София, 29.12.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети декември две хиляди и девета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря Анжела Богданова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2042 /2008 г.:
Производството е по §2,ал.3 от ПЗР на ГПК вр. чл.218а,ал.1,б.”а” и сл. и чл.218и от ГПК (от 1952 г.).
Образувано е по касационни жалби на Д. Т. Б., С. Д. Д. и Ж. Р. Х., тримата от Пловдив, срещу решение от 17.05.2007 г. по гр.д. № 3072 /2006 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., VІІ с-в., с което е отменено решение от 06.04.2004 г. по гр.д. № 3158 /2002 г. на Пловдивски районен съд, г.о., ХVІІ с-в., в частта, с която са отхвърлени искове на тримата жалбоподатели срещу община П. за признаване за установено, че тримата са собственици на съответни (посочени) идеални части от правото на собственост върху девет помещения с номера 30, 15а и 16а на три отделни етажа – първи, втори и трети надпартерни етажи в четириетажна масивна сграда – Съпритежателски дом „В”, построен в УПИ *, в кв. 29 (105 –стар) по плана на гр. П., ЦГЧ и вместо това е постановил друго, с което е отхвърлил искове на тримата жалбоподатели срещу община П. за осъждане да им предаде владението на собствените им идеални части върху същите помещения.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон: след поредица от правилни изводи, че първите двама жалбоподатели са собственици на самостоятелни помещения и на идеални части от всички общи части, включително и на процесните помещения, които са собственост на етажните собственици, и че за община П. не са възникнали самостоятелни права; въззивният съд неправилно приема, че като не е доказан точният размер на идеалните части на ищците от сградата, на който съответства и размерът на идеалните части от процесните помещения, както и като при преминаването от установителни към осъдителни искове не е доказано, че към настоящия момент ответникът упражнява фактическата власт върху процесните помещения, исковете са неоснователни. Жалбоподателите твърдят, че всеки собственик на общата вещ може да иска ревандикацията и от трето лице, а общината оспорва исковете, не е заявила изрично, че не владее и е отдавала под наем процесните помещения, поради което исковете са основателни и следва да бъдат уважени, тъй като делото е напълно изяснено.
Ответникът община П. не изразява становище.
По основателността на доводите за неправилност настоящият състав намира следното :
Обжалваното решение е постановено след като делото е върнато от Върховния касационен съд за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания, след прекратяване на част от производството и след преминаване от установителни към осъдителни искове за собственост по чл.108 ЗС.
Въззивният съд е постановил решение след като е изпълнил указанията на ВКС за събиране и обсъждане на доказателства. Той е отхвърлил исковете поради изтъкнатите в касационната жалба съображения.
Ответникът – община П. оспорва исковете от завеждането на делото, актувал е процесните помещения с представени по делото актове за общинска собственост (установено е със заключения на вещи лица, че актуваните и процесните помещения са едни и същи и това не се оспорва) и са представени доказателства за това, че ответникът е отдавал процесните помещения под наем (последният документ за това е представен повторно във второто въззивно производство).
Настоящият състав намира, че всеки съсобственик на обща вещ може да иска ревандикацията и от трето лице, което я владее или държи без правно основани, и че след като общината оспорва исковете с твърдения, че е собственик и не оспорва доказателствата за това, че е отдавала под наем отделни помещения, следва да се приеме, че ги владее.
Това налага спорът да бъде разгледан по същество.
Настоящият състав намира за установено следното:
Настоящият състав възприема за обосновани и правилни изводите на въззивния съд за това, че : По отношение на праводателите на първите двама ищци – Б. за Б. и Д. за Д. е настъпил реституционният ефект за отчуждени техни обекти от сградата, в правата им се включват идеални части от общите части на сградата, с правни сделки Б. е прехвърлила своите права на Б. , а Д. на Д. ;
Ищецът Х. , който е представил нотариални актове за придобиването на обекти в сградата, съставени през 1994 г. и следващите, не е изпълнил указанията на ВКС да представи доказателства за това, че неговите праводатели – родителите му съпрузите Р. Х. М. и Б. К. М. са реституирани собственици – не е представен техен титул за собственост, нито доказателства за това, че са били членове на съпритежателския дом, нито за идентичност на имената Г. Х. Р. и Б. К. М. , поради което следва да се приеме, че не са събрани доказателства за това, че съпрузите М. са били собственици, от които да са отчуждени прехвърлените с двете сделки обекти, за които в тяхно или лицето на наследниците им да е настъпил реституционен ефект и вещнотранслативно действие на договорите, поради което и ищецът Х не би могъл да се легитимира като етажен собственик и в качеството му на такъв да е придобил права върху новообразуваните обекти.
О. е изкупила обектите в сградата от собствениците на административната сграда – съпритежателски дом „В” с договор от 14.12.1974 г. (л.223 и сл.) на основание чл.26 ЗСГ, след което е извършила строителството на процесните помещения.
От приетите заключения на СТЕ за извършеното строителство, тричленна (л.213 по делото на Пл. РС) и единична на арх. В. Х. (л.59 по второто въззивно дело), и на представени проекти, настоящият състав възприема изводите, че процесните помещения са създадени въз основа на проектиране от 1974 г., за което вещите лица от тричленната СТЕ са намерили всички необходими строителни книжа и считат, че строителството не е незаконно. Строителството е извършено като пристройка към сграда, осъществена като местоположение във вътрешния и двор, построените помещения представляват нов обем на сградата, защото вътрешният двор никога не е бил покрит на кота корниз, за да се третира това ново строителство само като вътрешно преустройство, което да променя само площи и вътрешни пространства. С извършеното пристрояване се обособяват нови самостоятелни помещения на втори, трети и четвърти етажи при минимално засягане на част от общите части (за да се изгради новата носеща конструкция), при което се образуват нови такива от пристройката, които ги компенсират.
Поради това и настоящият състав приема за обосновани и правилни изводите на въззивния съд за това, че: Построеното представлява пристройка на сграда, процесните помещения са обособени в резултат на отнемане на част от въздушния обем в хоризонтално и вертикално отношение на пасажа, който е част от архитектурата на сградата, така са възникнали нови самостоятелни помещения без функционална връзка със съществувалите дотогава самостоятелни обекти на собственост, а единствено свързани с общите за сградата (части) – стълбище, коридори, сервизни помещения, поради което и предвид административното предназначение на цялата сграда и на обособените в нея обекти и помещения, помещенията не са общи части, а отделните самостоятелни обекти в сградата и като такива са актувани като общинска собственост с два представени по делото акта (идентичността на актуваните помещения с процесните е установена със заключение на вещи лица).
От заключенията на вещите лица е видно, че новопостроените имоти не са възникнали в резултат на преустройство на имотите на праводателите на ищците. Отделните отчуждени самостоятелни обекти в сградата не са засегнати от обособяването на новите (процесни) помещения, извършено преди реституцията, които представляват приращение по смисъла на чл.97 ЗС.
Затова след възстановяване на правата на собственост на бившите собственици и техните наследници – праводатели на ищците в техния обем не са включени права върху процесните имоти.
Ищците не твърдят да са придобили права върху процесните имоти на друго основание.
От изложеното следва, че ищците не са доказали правото си на собственост върху процесните помещения, поради което исковете им по чл.108 от ЗС са неоснователни..
На основание чл.218и ГПК (от 1952 г.) въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода от спора жалбоподателите нямат право на разноски, ответникът не претендира разноски и такива не следва да му се присъждат.
Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 17.05.2007 г. по гр.д. № 3072 /2006 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., VІІ с-в.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
`ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.