7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 102
гр. София, 13.02.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2385 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на [фирма], [населено място], подадени чрез адвокат Г. Н. П. и адвокат А. Г. М. – съответно жалба с вх. № 16500/08.02.2017 г. против решение № 9432 от 29.12.2016 г. по гр. дело № 7526/2016 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ – Д въззивен състав и жалба с вх. № 46227/06.04.2017 г. против решение № 1074 от 20.02.2017 г. по същото дело на Софийски градски съд.
Ответникът – Я. В. К., чрез адвокат Я. К. С. – А. е подал отговори по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК и по двете жалби, в които поддържа становище за недопускане касационното обжалване на цитираните решения.
По касационната жалба с вх. № 16500/08.02.2017 г.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване приема следното:
Състав на Софийски градски съд /СГС/ се е произнесъл по предявения от Я. В. К. иск против касатора за заплащане на сумата 25500 лв., неизплатено допълнително трудово възнаграждение, който иск частично е уважил, за сумата 16700 лв., след като е отменил първоинстанционното решение № ІІ – 75 – 84 от 06.04.2016 г. по гр. дело № 38336/2013 г. на Софийски районен съд /СРС/, ІІ гражданско отделение, 75 състав за отхвърляне на иска до размер на сумата 16700 лв., включително в частта за разноските за разликата между 517.65 лв. и 1500 лв. и е присъдил разноски за двете инстанции, както и държавна такса. СГС е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част.
Предмет на жалбата е въззивното решение в частта, с която искът е уважен и са присъдени разноски за двете инстанции и държавна такса.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, за които се твърди, че формират предпоставки за допускане на касационно обжалване. Първия въпрос е формулиран, както следва:
„Подведомствен ли е на съда разгледаният спор? Преценката по целесъобразност на работодателя за плащанията по Програмата изключва ли контрола за законосъобразност от съда ?”.
Развити са доводи за процесуална недопустимост на иска, като страната се позовава на решение по гр. дело № 1412/2009 г. на състав на ІV г.о. на ВКС. С касационното решение е прието, че допълнителното материално стимулиране под формата на годишно премиране за 2006 г. на съдии и прокурори не подлежи на съдебен контрол. Настоящият случай е друг. Спорът е за дължимостта на допълнително трудово възнаграждение на служител на ответното по претенцията дружество, чието трудово правоотношение е прекратено, поради съкращаване на щата, като за периода 2010 г. – 2012 г. не му е било изплатено допълнително трудово възнаграждение по „Програма за стимулиране и задържане на ключови служители” при [фирма]. Поставеният в изложението въпрос не е идентичен с въпросите, с които е бил сезиран касационния съд /”Кой е работодател на магистратите ?” и „Какъв е характера на ежегодно практикуваното допълнително материално стимулиране на съдии и прокурори ?”/, тъй като произтича от правоотношение, различно от правоотношението на магистратите, последното регулирано от специална правна уредба. Предявеният иск не е процесуално недопустим. Претенцията има за предмет правен спор за дължимост на допълнително трудово възнаграждение. Въпросът, какъв е неговия характер и присъства ли като елемент на брутното трудово възнаграждение е въпрос, засягащ основателността на иска, а не неговата процесуална допустимост. Като е приел, че производството по делото не се явява недопустимо, както и че спорът е подведомствен на съда, а дадената от състава правна квалификация на иска е правилна, СГС не е постановил процесуално недопустимо решение, тъй като се е произнесъл по трудов спор по смисъла на чл. 357 КТ, който е от компетентност на съдилищата и е разгледал делото, съобразно правомощията си по чл. 258 и сл. ГПК. Следователно не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на вероятна недопустимост на въззивното решение, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, респективно не следва да се допусне касационен контрол на това основание.
Втората част от въпроса – „Преценката по целесъобразност на работодателя за плащанията по Програмата изключва ли контрола за законосъобразност от съда ?”, дотолкова доколкото е относима към основателността на иска не е разгледана от СГС и в тази връзка не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че Програмата за стимулиране и задържане на ключови служители на ответната банка съдържа ясни правила – тригодишен период на действие, избиране на участниците в началото на периода, всяка година преразглеждане на участието им, въз основа на критериите за първоначално включване в програмата, потвърждаване на участието в случай на успешно представяне през съответния период, заплащане на процент от годишната брутна заплата за съответната година, в края на тригодишния цикъл. Съдът е констатирал, че ищецът е включен и е участвал в програмата през 2010 г. и 2011 г. и изключен от 11.12.2012 г. със заповед на главния изпълнителен директор на банката. След тълкуване на разпоредбите на чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, чл. 12 от Вътрешните правила за работна заплата, СГС е мотивирал извод за характера на претендираното вземане, като допълнително трудово възнаграждение. По въпроса, дали преценката за плащанията по процесната програма, извършвана от работодателя изключва разглеждането й от съда не са формирани мотиви. При липсата на правни разрешения по същия въпрос не е налице основание за допускане на касационен контрол. Не са мотивирани допълнителни основания по цитирания въпрос, чрез позоваване на съдебна практика – задължителна или казуална и обосноваване на отклонение от разрешенията й, допуснати от СГС. Ето защо следва да се приеме, че с поставеният въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е със следното съдържание:
„Налице ли са предпоставките за заплащане на финансова награда на ищеца за 2010 г. и 2011 г. по Програмата за задържане на ключови служители на работодателя?”.
Въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разгледаният от въззивния съд правен въпрос, обусловил решаващите му изводи. Извън кръга на въпросите, притежаващи посочената характеристика са разгледаните от въззивния съд въпроси, имащи значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка, за обсъждане на събраните по делото доказателства и обосноваване на изводите в решението, какъвто е и цитираният въпрос. Установяването на предпоставките за заплащане на финансова награда на ищеца за 2010 г. и 2011 г. по Програмата за задържане на ключови служители на работодателя засяга факти по спора, релевантни за доказване на обстоятелства, формиращи основанието за заплащане на процесната сума. Въпросът е фактически и има значение за проверка правилността на въззивното решение, ако бъде допуснат касационен контрол, поради което не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – в случая решение по гр. дело № 8817/2015 г. на СГС. Това решение е било предмет на производство по чл. 288 ГПК, приключило с определение по гр. дело № 2387/2016 г. на състав на ІІІ г.о., с което касационният съд не е констатирал предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която проверка включва и служебния контрол за процесуална допустимост на иска, включително за процесуална допустимост на решението на въззивния съд. В допълнение към изложеното следва да се посочи още и необосноваността на доводите в изложението за неотчитане от въззивния съд на допълнителната преценка за работата на ищеца след включването му в процесната програма. СГС е обсъдил този въпрос, изложил е мотиви, като несъгласието на касатора със съображенията на въззивната инстанция и изложените доводи не формират допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като съставляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Последният въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва:
„Различни ли са критериите за включването в Програмата от критериите за изплащането на сумите по нея или казано с думите на решението на СГС от Решение № 692 от 22.01.2016 г. по гр.д. № 8817/2015 г. на СГС, ГО, ІІІ Г въззивен състав – има ли „първоначално включване в Програмата, в резултата на покриването на определени критерии по представяне и оценката на потенциала на служителя, но и следваща преценка на поведението и на резултатите на работата на включения в програмата служител” ? Необходима ли е била допълнителна преценка за работата на служителя след включването му в програмата, за да се дължи плащането на сумите по Програмата?”.
Цитираният въпрос има същата характеристика, както предходния – въвеждането му има значение за обосноваността на изводите на въззивния съд и по – конкретно установяването на предпоставките за плащане на претендираното вземане от ищеца за 2010 г. и 2011 г. по Програмата за задържане на ключови служители на работодателя. Както се посочи и по – горе въпроси от такова естество са фактически и по обосноваността на съдебния акт, а значението им е по отношение на проверката за правилност на въззивното решение, т.е. това не са въпроси, третиращи правни разрешения на въззивния съд, от които касаторът е следвало да изведе правни въпроси в изложението си. И по отношение на тази част от изложението следва да се имат предвид съображенията на настоящата инстанция, развити по предходния въпрос за липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК – общо основание и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – допълнителни основания, които имат за правна последица недопускането на касационен контрол.
Касаторът се позовава и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да посочва с кой от въпросите свързва допълнителното основание. Лаконично в изложението е посочено, че казусът бил специфичен, „не е налице изрична правна уредба по въпроса” и произнасянето на ВКС „би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. Несвързването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с конкретен въпрос има за последица недопускане на касационно обжалване, тъй като допълнителните основания са изчерпателно посочени в закона хипотези, при които се проявява общото основание. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Дори и да се приеме, че това основание се поддържа спрямо въпросите в изложението, в последното не са мотивирани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретни разпоредби и необходимостта от тяхното тълкуване. Касаторът не е съобразил разрешенията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, относно тълкуване нормата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Предвид всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на цитираното въззивно решение в обжалваната част по касационната жалба с вх. № 16500/08.02.2017 г.
По касационна жалба с вх. № 46227/06.04.2017 г.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване приема следното:
Жалбата има за предмет въззивно решение № 1074 от 20.02.2017 г., с което състав на СГС се е произнесъл по реда на чл. 247 ГПК на основание констатации, съдържащи се в определение по ч. гр. дело № 584/2017 г. на състав на ВКС, ІV г.о., като е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 9432 от 29.12.2016 г. по гр. дело № 7526/2016 г. на СГС, постановявайки осъдителен диспозитив, за заплащане на сумата 16700 лв., неизплатено допълнително трудово възнаграждение по иска, предявен от Я. В. К. против настоящия касатор. В решението по чл. 247 ГПК са изложени констатации за формирани мотиви в първоначалното въззивно решение, относно доказаността на иска до размер на сумата 16700 лв., както и за пропуск на съда да постанови диспозитив, с който да присъди сумата на ищеца. С оглед на тези мотиви е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са възпроизведени въпросите, формулирани в изложението към разгледаната по – горе касационна жалба на същата страна с вх. № 16500/08.02.2017 г. Тези въпроси са разгледани от настоящата инстанция и по тях е формиран правен резултат, имащ за предмет първоначалното решение № 9432 от 29.12.2016 г. по гр. дело № 7526/2016 г. на СГС. Решение № 1074 от 20.02.2017 г. по същото въззивно дело на СГС, постановено по чл. 247 ГПК има конкретен предмет – допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 9432 от 29.12.2016 г. по гр. дело № 7526/2016 г. на СГС. Както вече се посочи по – горе по предмета на делото по чл. 247 ГПК са изложени съображения, относно формирани мотиви в първоначалното въззивно решение за доказаност на предявения иск до размер на сумата 16700 лв., както и за пропуск на съда да постанови диспозитив, с който да присъди сумата на ищеца. По тези мотиви не са поставени правни въпроси, съответно не са мотивирани допълнителни основания за допускане на касационен контрол. Въпросите в настоящото изложение и доводите към тях възпроизвеждат изцяло и текстуално изложението, представено към касационна жалба с вх. № 16500/08.02.2017 г. При тези обстоятелства следва да се приеме, че касаторът не е поставил правни въпроси по предмета на спора по чл. 247 ГПК, съответно по изводите на СГС по предмета на делото, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение № 1074 от 20.02.2017 г. по гр. дело № 7526/2016 г. на СГС. Липсват общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК в изложението на касатора, което има за правна последица недопускането на касационно обжалване на решението по чл. 247 ГПК, постановено от СГС.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9432 от 29.12.2016 г. в обжалваната част и на решение № 1074 от 20.02.2017 г. и двете постановени по гр. дело № 7526/2016 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ – Д въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: