14 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 102
гр. София, 08.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3249/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 12767 от 21.04.2016 г., уточнена с касационна жалба вх. № 15240 от 16.05.2016 г. на А. А. К., подадена чрез адвокат М. В. Г., по касационна жалба вх. № 14550 от 11.05.2016 г. на Регионален инспекторат по образованието – П. и по касационна жалба вх. № 14967 от 13.05.2016 г. на Общински детски комплекс – П., подадена чрез адвокат Т. Д. срещу решение № 507 от 21.03.2016 г. по гр. дело № 357/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, 14 граждански състав.
Регионален инспекторат по образованието – П. и Общински детски комплекс – П. поддържат становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по жалбата на А. А. К., а последният поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по жалбите на Регионален инспекторат по образованието – П. и Общински детски комплекс – П..
По касационната жалба на А. А. К.:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Пловдивски окръжен съд /ПОС/ е потвърдил решение № 3746 от 12.11.2015 година по гр. дело № 1665/2015 г. на Пловдивски районен съд /ПРС/, 8 граждански състав в частта, с която е отхвърлен иска на А. А. К. по чл. 225, ал. 1 КТ за присъждане на обезщетение за оставане без работа, поради незаконно уволнение за сумата 7979.37 лв. за периода 16.12.2014 г. – 12.06.2015 г. За да постанови този резултат ПОС е приел, че след уволнението К. е постъпил на работа във фирма [фирма], [населено място] по трудов договор със срок на действие от 12.12.2014 г. до 18.12.2014 г., който поради липсата на писмено съгласие на К. за сключване на договора за срок по – малък от една година, съгласно чл. 68, ал. 4 КТ, се счита сключен за неопределено време по силата на чл. 68, ал. 5 КТ. Въззивният съд е приел, че след като последващият трудов договор на ищеца, сключен в 6 – месечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ не е срочен, искът по чл. 225, ал. 1 КТ е неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси: „Допустимо ли е въззивният съд да разглежда възражение срещу искова претенция наведено за пръв път едва с отговор на въззивна жалба? ; „Преклузията на процесуалните права на ответника, въведена в чл. 131 от ГПК и чл. 146, ал. 2 от ГПК, засяга ли възраженията на ответника за нищожност на клаузи от договори, на които клаузи ищецът обосновава претенцията си, респ. допустимо ли е такова възражение за недействителност на клауза “срок“ в трудово правоотношение с последващ работодател, да се прави от работодателя, срещу когото е предявен иск за обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за период, следващ прекратяването на срочното правоотношение при последващия работодател?” ; „Допустимо ли е въззивният съд да се занимава с възражение, което не е посочил като предмет на въззивното производство в доклада по делото?” ; „При срочно Т. с последващия работодател, което е прекратено в рамките на срока за обезщетението при незаконно уволнение по чл. 225, ал. 1 от КТ, допустимо ли е да се претендира такова обезщетение спрямо предходния работодател?” ; „Допустимо ли е въззивният съд да разглежда възражение за недействителност на клаузата „срок“ от трудов договор с последващ работодател в производство по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 от КТ, водено между предходния работодател и работника / служителя?” ; „Извън горното – допуснато е още едно, съществено, опорочаващо решението нарушение на съдопроизводствените правила, което не само е причинило осезаемо забавяне на производството, което иначе и по закон е „бързо”, но и е довело до нарушаване на правото на защита на доверителя ми, който вместо срещу едно лице – ответника, е следвало да се защитава срещу още едно лице – трето лице – помагач Р. П., което напълно незаконосъобразно е включено в производството по делото, при все, че изрично съгласно чл. 314, ал. 2 от ГПК е посочено, че в бързите производства /като настоящето/ е недопустимо да встъпват и да се привличат трети лица, като същевременно не е предвидена възможност поради участието на трети лица производството да мине по общия ред”.
Първият от въпросите, изложени по реда на цитирането им по – горе е поставен в хипотеза, която не съответства на реализираните процесуални действия в предходните съдебни инстанции. В случая ответникът, както и третото лице помагач са оспорили иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ в първоинстанционното производство, като в тежест на ищеца е било доказването на предпоставките за основателност на иска. Във връзка с представените за първи път доказателства относно постъпването на ищеца на работа в [фирма], ответникът и третото лице помагач са изложили доводи относно приемането на тези доказателства и са релевирали съображения за приложението на чл. 68, ал. 5 КТ. Доводите, които страната прави във връзка с доказателствата, представени във въззивното производство от насрещната страна, не са процесуално недопустими. По своята същност тези доводи на посочените страни формират отговор на възражение, направено от ищеца във въззивната му жалба и не са процесуално недопустими. Въззивният съд е следвало да се произнесе по тях, както е и процедирал в случая, поради което решението му не е процесуално недопустимо, както неправилно счита касатора. Позоваването на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е необосновано. Проверката, която ВКС е задължен да проведе за валидност и допустимост на въззивното решение няма предвид доводите, които страната е направила във връзка с доказателствени искания на противната страна, а основанията за нищожност на съдебното решение и липсата на предпоставки за надлежно упражняване на правото на иск или правото на въззивна жалба, които в случая не са налице. Ето защо следва да се приеме, че с посочения въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
С въвеждането на втория по реда на цитирането по – горе въпрос също така не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както се посочи по – горе в случая доводите на ответника съставляват отговор във връзка с доказателствено искане на ищеца, чието разглеждане във въззивното производство не води до процесуална недопустимост на въззивното решение. В случая липсва и допълнително основание за допускане на касационен контрол, тъй като ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, на което се позовава страната съдържа правни разрешения, нямащи относимост към поставения въпрос.
По третият въпрос в изложението страната не е мотивирала предпоставки за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е задължен да направи доклад по делото, когато констатира, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения изрично посочени във въззивната жалба. Настоящият случай не е такъв. Решенията, на което се позовава касатора – решение по гр. дело № 4741/2015 г. на състав на ІІ г.о., решение по гр. дело № 2460/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и решение по гр. дело № 304/2010 г. на ВКС визират хипотеза, при която въззивният съд не е извършил процесуални действия по констатирани във връзка с оплаквания във въззивната жалба процесуални нарушения на първоинстанционния съд. Касаторът във въззивната си жалба не е поддържал такива оплаквания за процесуални нарушения, а е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционния акт, поради което въззивният съд, като не е направил доклад, не се е отклонил от посочената практика. В този смисъл липсва противоречие, както с разрешенията в цитираните касационни решения, така и с разрешенията в ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГКТК на ВКС. Твърденията, че ПРС не бил изпълнил изискванията за изясняване на фактите по делото, както и че ПОС нарушил процесуалните правила, като не извършил доклад по делото, не са обосновани, както поради вече изложеното, така и предвид реализираните от ПРС действия по извършения доклад и изясняване на фактите. Указанията на съда за изясняването на делото не се извършват служебно, а в рамките на въведените от ищеца твърдения. В тази връзка следва да се приеме, че ПОС не се отклонил от тълкувателната практика по чл. 290 ГПК. Необосновано е и твърдението, че ПОС се е произнесъл по правен въпрос, за който „не е дал индикация на страните”. Въпросът за наличието на предпоставки по чл. 225, ал. 1 КТ обхваща всички обстоятелства, засягащи оставането на ищеца без работа през процесния период, включително постъпването на работа при друг работодател, като в тежест на ищеца е да установи оставането си без работа след процесното уволнение. В този смисъл ПОС не се произнесъл по въпроси, които са извън въведените по делото спорни въпроси, както и по въпроси, по които ПРС не е дал указания за представяне на доказателства. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доводите за отклонение на ПОС от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС са необосновани, тъй като разрешенията по цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС са неотносими към поставения въпрос.
Следващият въпрос не релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /погрешно квалифицирано от страната по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Въззивният съд не е приел посочените от касатора разрешения във връзка, с които е формулиран този въпрос, поради което и хипотезата, в която е въведен, не отговаря на приетата от решаващия състав хипотеза. ПОС е обосновал разбирането, че договорът на ищеца с [фирма], [населено място] поради противоречие с чл. 68, ал. 4 КТ се е трансформирал в трудов договор за неопределено време по реда на чл. 68, ал. 5 КТ. В тази връзка ПОС е приел, че обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ може да се търси от [фирма], [населено място], като последица от уважен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Това разрешение не противоречи на тълкувателната практика, на която се е позовал касатора / решения по гр. дело № 4468/2014 г., по гр. дело № 1974/2009 г. на състави на ІV г.о. и др., подробно изброени в изложението/. Съгласно разрешенията, приети с нея, ако за част от периода по чл. 225 КТ работникът е бил на по – ниско платена работа, за периода на безработица се дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение, а за следващия период – разликата в заплатите. Освен това съгласно разрешенията в цитираната практика, когато следващото трудово правоотношение е прекратено преди изтичане на срока по чл. 225, ал. 1 КТ, работодателят дължи обезщетение в пълен размер до сключването на последващия договор, разлика в заплатите за времето на действие на последващия договор и пълно обезщетение за времето след прекратяване на последващия договор до изтичане на 6 – месечния срок. В случая ПОС е приел, че трансформираното по чл. 68, ал. 5 КТ срочно трудово правоотношение в безсрочно трудово правоотношение не обуславя вреди по смисъла на чл.225, ал. 1 КТ. С тези изводи въззивният съд не се е отклонил от посочената практика.
Следващият пети по реда на изложението въпрос /1.5./ съвпада по съдържание с първия въпрос. В ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС не са приети разрешения за недопустимост на въззивното решение, произтичаща от разглеждането на възражение за недействителност на клаузата „срок“ от трудов договор с последващ работодател в производство по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, водено между предходния работодател и работника / служителя?”. Неправилно е и виждането на касатора, че съдът бил разгледал възражение, което страната не била легитимирана за предяви. При изследване на предпоставките по чл. 225, ал. 1 КТ съдът следва да прецени, налице ли са вреди от оставането на ищеца без работа през исковия период, което включва и възникването и развитието на правоотношение с друг работодател през периода визиран в чл. 225, ал. 1 КТ. Произнасянето по този въпрос не води до процесуална недопустимост на въззивното решение. Поради това в случая не е налице противоречие с ТР на ОСГКТК на което се позовава страната. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос касаторът не е обосновал предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Последният по реда на цитирането въпрос по съществото съставлява оплакване за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК и поради това не релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се има предвид, че довода за допуснато нарушение на процесуалните правила не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК и не формира основание за процесуална недопустимост на въззивното решение.
Други основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не са посочени.
Доводите за неправилност на мотивите на въззивното решение в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ не подлежат на разглеждане в настоящето производство.
С оглед на всичко изложено по- горе следва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по касационната жалба на ищеца.
По касационната жалба на Регионален инспекторат по образованието /Р./ – П.:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която ПОС се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, като е потвърдил решение № 3746 от 12.11.2015 г. по гр. дело № 1665/2015 г. на ПРС, 8 граждански състав в същата част. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че заповедта по чл. 188, т. 3 КТ не е мотивирана. За част от извършените от ищеца нарушения на трудовата дисциплина при изпълнение на трудовите функции, като директор на О. – П. съдът е приел, че е налице препращане към съответната страница от констативния протокол, където е описано нарушението. ПОС е констатирал, че като цяло заповедта за нарушения по чл. 187, т. 3, предложение първо и т. 10 КТ, както и по чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ се явява немотивирана, което е пречка за нейното разглеждане по същество.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроси, за които твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК същият е формулирал следния въпрос: „дали са спазени изискванията за мотивиране на заповед за дисциплинарно уволнение, когато в нея са описани нарушенията на трудовата дисциплина и изрично се препраща към друг документ – констативен протокол от извършена проверка с приложения, в който нарушенията са индивидуализирани и с който протокол служителят е запознат срещу подпис и е заведен в дневника за входяща кореспонденция на обслужващото звено?” Жалбоподателят се позовава на следната практика на ВКС: решение № 171 от 23.02.2010 г. по гр. дело № 68/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 376 от 11.06.2010 г. по гр. дело № 264/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 432 от 07.112011 г. по гр. дело № 65/2011 г. на ІV г.о., решение № 642 от 12.10.2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ІV г.о., решение № 460 от 17.06.2010 г. по гр. дело № 465/2009 г. на ІІІ г.о., решение № 3 от 02.02.2011г. по гр. дело № 1000/2010 г. на ІV г.о., решение № 363 от 10.01.2012 г. по гр. дело № 354/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 339 от 19.11.2012 г. по гр. дело № 1688/2011 г. на ІІІ г.о. и решение № 349 от 04.11.2014 г. по гр. дело № 1106/2014 г. на ІV г.о. С цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Същият въпрос не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като е формулиран в хипотеза, при която за всички вписани в заповедта нарушения се препраща към друг документ, с който наказания работник или служител е запознат. Когато правният въпрос не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд и не произтича от тях, какъвто е настоящия случай, не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание за допускане на касационен контрол има за правна последица недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Ето защо по посочения въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Следващият въпрос е формулиран, както следва: „Когато в уволнителната заповед е вписано, че се издава въз основа на извършена проверка и че уволнението се налага заради констатациите от тази проверка, за която е съставен документ – констативен протокол, с който служителят е запознат срещу подпис преди уволнението, обстоятелството, че не за всички вписани в заповедта нарушения се препраща изрично към съответната страница от протокола, прави ли заповедта немотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 от КТ?“. Въпросът не е съобразен с конкретната хипотеза, по която са обосновани мотиви от ПОС. Приетите от решаващия състав правни разрешения засягат хипотезата, при която за част от описаните в заповедта по чл. 188, т. 3 КТ нарушения работодателят не само е препратил към друг документ, с който ищеца е запознат, но и ги е описал в този документ. Съгласно разрешенията във въззивното решение и приложената задължителна практика по чл. 290 ГПК не препращането в уволнителната заповед относно част от нарушенията само по себе си обуславя правомерност на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ, а описанието на нарушенията в съответния документ. Когато правният въпрос не е формулиран, съобразно разрешенията във въззивното решение, както е в настоящия случай, не е налице основание за допускане на касационен контрол. Касаторът не е мотивирал доводи за отклонение на въззивния съд от приложената съдебна практика по чл. 290 ГПК, както и не е съобразил, че основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не може да се формира при наличие на задължителна съдебна практика, по въпроси по които ПОС се е произнесъл.
Поставени са и следните въпроси: „Следва ли в уволнителната заповед да се посочи точният момент на извършване на нарушенията и дали това законово изискване е изпълнено в случай, че нарушенията се изразяват в бездействие, или пък когато времето на дължимото от служителя действие е регламентирано в нормативен акт, изрично посочен в заповедта за уволнение и в документа, към който се препраща – констативен протокол, с който служителят е запознат срещу подпис преди уволнението? Изпълнено ли е законовото изискване за посочване на момента на извършване на нарушението, когато поради характера на извършваната работа в заповедта за уволнение и в препращащия документ – констативен протокол, е посочен само период като това не препятства конкретизиране на нарушенията в достатъчна степен с оглед защитата на служителя и съдебния контрол за законност на наложеното наказание?“. Тези въпроси, както и предходните не са съобразени с мотивите на ПОС, обусловили изхода на делото, в които нарушенията, описани в заповедта по чл. 188, т. 3 КТ не се разглеждат по същество, респективно не е обсъден въпросът за времето на извършване на нарушенията, като реквизит на заповедта по чл. 195, ал. 1 КТ и начина, по който същият следва да бъде отразен от работодателя. Поради въвеждането на въпросите, без съобразяване с решаващите мотиви на въззивния съд, касаторът не е релевирал основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е поставен въпросът: „Разумен и достатъчен ли е определеният срок за даване на писмени обяснения от служителя, когато в този срок служителят представи освен обясненията си, но и подробни възражения по констативен протокол, в който нарушенията на трудовата дисциплина са установени и подробно описани, но и от всички възражения и обяснения е видно, че служителят добре е организирал защитата си и не възнамерява да представя допълнителни такива, нито да сочи и представя доказателства в подкрепа на обясненията си в своя защита?“. Цитираният въпрос е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по него ПОС е приел разрешения в отклонение от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК / решение по гр. дело № 1008/2011 г. на състав на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 1342/2010 г. на състав на ІІІ г.о./, съгласно която не е необходимо спазването на определена процедура от работодателя по чл. 193 КТ, както и че работодателят не е длъжен да съобразява определен от него срок, да изчаква изтичането му, ако от поведението на работника или служителя може да се направи еднозначен извод, че той не възнамерява да представи допълнителни обяснения. Поради това по този въпрос са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице допълнително основание, тъй като основание по същата норма не може да възникне при наличието на задължителна съдебна практика, която формира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по цитирания въпрос.
По касационна жалба на Общински детски комплекс /О./– П.:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
ВКС, за да се произнесе по допускането на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Пловдивския окръжен съд /ПОС/ се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, като е потвърдил решение № 3746 от 12.11.2015 г. по гр. дело №1665/2015 г. на Пловдивски районен съд, 8 граждански състав в частите, с които посочените искове са уважени, имуществената претенция по чл. 225, ал. 2 КТ до размер на сумата 137.79 лв. със законните последици. За да постанови този резултат ПОС е приел мотиви, изложени вече по предходната жалба.
По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ Следва ли да се счита за достатъчен ли е дадения срок за даване на писмени обяснения от служителя, когато в този срок той представи обясненията си, без да поиска удължаване на срока и/или без да представи допълнителни обяснения, независимо че е имал тази възможност, тъй като уволнителната заповед не е връчена незабавно след изтичане на срока, даден от работодателя по чл. 193 КТ, а няколко дни по-късно.“; „Срокът, даден в поканата на работодателя по чл. 193 от КТ, преклузивен ли е, или след изтичането му, но преди връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, работникът/служителят може да допълни обясненията си и длъжен ли е работодателят да приеме допълнителните обяснения на лицето във всеки момент до връчването на заповедта за наказание, когато допълнителното обяснение бъде дадено след изтичане на дадения от работодателя срок.“; „Срокът, даден в поканата на работодателя по чл. 193 от КТ подлежи ли на удължаване при поискване от страна на работника/служителя.“; „При преценка дали дадения от работодателя срок е разумен и достатъчен, съдът би ли следвало да се съобрази с обстоятелството дали работникът/служителят познава документацията, която ще послужи за основа на обясненията му, или не я познава и ще следва най-напред да я издири и да се запознае с нея“. Страната сочи следната противоречива практика на ВКС: решение № 117 от 05.04.2012 г. по гр. дело № 1306/2011 г. на ІV г.о.
Първия въпрос, цитиран по – горе е формулиран в хипотеза, различна от хипотезата, разгледана от въззивният съд, чрез въвеждане на обстоятелства /депозиране на обяснения, без искане за удължаване на срока и/или без представяне на допълнителни обяснения/, които произтичат от становище на страната, а не от разрешения на съда и поради това не могат да релевират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Дори и поставеният въпрос да се приеме за релевантен / в частта, в която е прието, че срокът по чл. 193, ал. 1 ГПК с оглед големия обем нарушения е недостатъчен / по него касаторът не е обосновал допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касационно решение по гр. дело № 1306/2011 г. на ВКС, състав на ІV г.о., на което се е позовал, съдържа разрешения по правен въпрос, който не е идентичен с формулирания в изложението. Касационният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос за това, дали при извършване на пет нарушения на трудовата дисциплина за кратък период от време, независимо от относителната тежест на всяко едно от тях, наложеното най – тежко дисциплинарно наказание, съответства на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. При липса на идентичност на въпросите, разгледани от въззивния съд и от касационния съд, съгласно задължителната тълкувателна практика / ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС / не се формират предпоставки за допускане на касационен контрол. Ето защо следва да се приеме, че с цитирания въпрос страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационен контрол.
Вторият по реда на цитирането по – горе въпрос е поставен изцяло с оглед становище на касатора и е въведен извън решаващите мотиви на ПОС, в които хипотези, засягащи наличието или липсата на удължаване на срока и/или представяне на допълнителни обяснения не са разгледани, не са развити мотиви и съответно не е разрешен въпрос, който страната поставя. Поради това липсва общо основание за допускане на касационно обжалване, респективно липсват предпоставки за допускане на касационен контрол.
Третият по реда на цитирането по- горе въпрос е формулиран, подобно на предходните, без съобразяване с разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, изискващи правните въпроси, да произтичат от разрешения на въззивния съд, а не от субективното становище на страната – в случая за удължаване на срока по чл. 193, ал. 1 КТ при определени обстоятелства / искане на работника или служителя за удължаване на срока/. Поради това и с тези въпроси не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и по него ПОС е приел разрешения в отклонение от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК / решение по гр. дело № 1008/2011 г. на състав на ІІІ г.о., решение по гр. дело № 1342/2010 г. на състав на ІІІ г.о./, съгласно която не е необходимо спазването на определена процедура от работодателя по чл. 193 КТ, както и че работодателят не е длъжен да съобразява определен от него срок, да изчаква изтичането му, ако от поведението на работника или служителя може да се направи еднозначен извод, че той не възнамерява да представи допълнителни обяснения. Поради това по този въпрос са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В следващата част от изложението са поставени следните въпроси: „По смисъла на чл. 195 ал. 1 от КТ допустимо ли е мотивите на заповед за дисциплинарно наказание да препраща към друг документ, надлежно връчен на наказваното лице.“ ; „Когато в една заповед са визирани многобройни нарушения на трудовата дисциплина и има обща препратка от заповедта към друг документ, връчен на наказваното лице, в който всички нарушения са детайлно описани, нужно ли е към всяко конкретно нарушение препратката да се повтаря.“ ; „При дисциплинарната заповед, в която са изброени многобройни нарушения на трудовата дисциплина и съществува обща препратка към друг документ, връчен на наказваното лице и когато някои от нарушенията са описани изцяло от обективна и субективна страна, следва ли съдът да ги приеме като такива при липсата на изрична препратка.“. Цитирани са решения на ВКС, както следва: решение № 363/2012 г. по гр. дело № 354/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 213 от 08.10.2015 г. по гр. дело № 7372/2014 г. на ІІІ г.о., решение № 128 от 28.05.2013 г. по гр. дело № 726/2012 г. на ІV г.о., решение № 339 от 19.11.2012 г. по гр. дело № 1688/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 377 от 26.10.2011 г. по гр. дело № 1962/2010 г. на ІV г.о., решение № 322 от 07.11.2012 г. по гр. дело № 278/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 676 от 12.10.2010 г. по гр. дело № 999/2009 г. на ІV г.о., решение № 30 от 08.02.2012 г. по гр. дело № 388/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 69 от 07.05.2013 г. по гр. дело № 372/2012 г. на ІV г.о.
По приложението на чл. 195, ал. 1 КТ касаторът е поставил цитираните по- горе въпроси, съвпадащи по съдържание, които засягат мотивирането на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ, в частност конкретен начин на мотивиране на дисциплинарните нарушения – чрез препращане към друг документ, „надлежно връчен на наказваното лице”. По тези въпроси жалбоподателят се позовава на посочените касационни решения, от чиито разрешения въззивният съд не се е отклонил, тъй като в съответствие с приетите в същите съдебни актове изводи е развил съображения за мотивиране на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ, чрез препращане към документ, връчен на наказания работник или служител по надлежния ред. За това по тези въпроси не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Ангажирането на отговорността на ищеца, съдът е аргументирал с прилагане на тази начин за мотивиране на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ само за част от дисциплинарните нарушения, което разбиране е в противоречие с правните разрешения на ВКС, но не по цитираните по – горе въпроси, а по друг въпрос, въведен в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и формулиран, както следва: „Когато в една заповед за дисциплинарно наказание са визирани многобройни нарушения на трудовата дисциплина и съдът приеме, че една част от нарушенията не са достатъчно конкретизирани, но друга част от нарушенията са достатъчно конкретизирани, той следва ли да разгледа по същество нарушенията, за които е приел, че са достатъчно конкретизирани по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ“. Следователно предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са обосновани относно цитирания правен въпрос. По него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешенията, мотивирани в решение по гр. дело № 242/2012 г. на състав на ІІІ г.о., в което касационният съд е приел следното тълкуване на чл. 195, ал. 1 КТ – дисциплинарното уволнение е законно и когато е спазена процедурата по чл. 193 – 195 КТ само за част или са установени само част от нарушенията, за които е наложено, стига наказанието да им съответства по тежест. Същите правни разрешения са приети и в решение по гр. дело № 1528/2009 г. на състав на ІV г.о., с тълкуването в което ПОС не се е съобразил, като е обосновал разбирането си за спазването на срока по чл. 193, ал. 1 КТ, въз основа на преценка по критерий за недостатъчност „с оглед на големия обем на сочените нарушения по 67 пункта”. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по останалите въпроси, формулирани, както следва: „Когато в една заповед за дисциплинарно наказание са визирани многобройни – повече от 10, нарушения на трудовата дисциплина, които не са квалифицирани като системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ, съдът следва ли да промени правната квалификация и да приеме нарушенията за системни.“; „Наличието на 14 или повече нарушения следва ли да се квалифицира като системни нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190 ал. 1 т. 3 от КТ, след като за наличието на това нарушение е съставомерна както съвкупността на три и повече еднородни нарушения на трудовата дисциплина, така и съвкупността на три или повече разнородни нарушения, стига служителят да не е бил санкциониран за тях или да не е бил санкциониран поне за едно от тях, а наказанието за останалите да не е заличено по описания ред.“ ; „Когато в съдебен спор се преценява тежестта на повече от три нарушения на трудовата дисциплина, как следва същите да се преценяват – самостоятелно едно от друго или като съвкупност, ако формално работодателят не се е позовал на основанието „системни нарушения на трудовата дисциплина“ по чл. 190 ал. 1 т. 3 от КТ“. Страната се позовава на следната практика на ВКС: решение № 77 от 13.03.2014 г. по гр. дело № 3229/2013 г. на ІV г.о., решение № 117 от 05.04.2012 г. по гр. дело № 1306/2011 г. на ІV г.о., решение № 29 от 10.03.2015 г. по гр. дело № 3149/2014 г. на ІІІ г.о., решение № 55 от 01.03.2011 г. по гр. дело № 1972/2009 г. на ІV г.о., решение № 318 от 21.06.2010 г. по гр. дело № 120/2009 г. на ІІІ г.о., както и решенията по гр. дело № 1528/2009 г. на ІV г.о., по гр. дело № 1040/2009 г. на ІV г.о., гр. дело № 4336/2008 г. на ІV г.о. Цит