О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
гр. София, 11.02.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 851 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 140 от 24.04.2012г. по в.т.д. № 142/2012г. на Окръжен съд – Благоевград, с което са потвърдени, постановените по гр.д. № 1092/2011г. на Районен съд- Благоевград, решение № 7674/ 19.10.2011г. и определение №9309/ 02.12.2012г. по чл.248 от ГПК, за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма] установителни искове по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът му дължи сумите 6438,86 лева и 5281,36 лева, представляващи неиздължена част от фактури за извършени превози, ведно с мораторна лихва в размер на 4457,17 лева върху главницата от 6438,86 лева за периода от 01.10.2005г. до 10.02.11г., мораторна лихва в размер на 3615,69 лева върху главницата от 5281,36 лева за периода от 01.11.2005г. до 10.02.11г., законна лихва върху главниците, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 11.02.2011г. до окончателното им плащане, както и направени по делото разноски в размер общо на 946,22 лева, от които 550 лева, присъдени от първоинстанционния съд по реда на чл.248 от ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, тъй като в противоречие на събраните по делото доказателства е прието, че вземанията по фактурите са погасени по давност без да се отчете прекъсването на течението на давността въз основа на направеното от длъжника признание на вземанията посредством извършени частични плащания и прихващания на сумите по фактурите, внасяне на пълния размер на ДДС по тях и извършването на счетоводни записвания на задълженията в претендираните размери, които преценяни в тяхната съвкупност, сочат на признание на задълженията по фактурите. Моли да бъде отменено, като се уважат исковете и се присъдят направените разноски във всички инстанции. Излага съображения, че допълването на съдебно решение в частта за разноските може да стане с решение, но не и с определение, поради което счита, че въззивното решение, в частта, в която е потвърдено определението по чл.248 от ГПК на първоинстанционния съд, е недопустимо, съответно неправилно.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото материалноправни въпроси: 1/ за предпоставките, при които е налице признание на длъжника на задължението му към кредитора, което прекъсва течението на срока на погасителната давност по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД; и 2/ дали плащането на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението, счетоводното записване на размера на задължението, отразяването му в годишните финансови отчети, обявени в търговския регистър, ведно с извършените частични плащания и прихващания с вземанията по конкретни фактури, представляват признание на задължението от длъжника за пълния претендиран размер. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 100/ 20.06.2011г. по т.д. № 194/2010г. на II ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, и други казуални решения на ВКС, като решение №860/ 20.10.99г. по гр.д. № 595/99г. на II ГО на ВС, обуславящи наличието на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол. Относно втория формулиран въпрос жалбоподателят се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по отношение на него не е налице практика на ВКС.
Ответникът, [фирма], не депозира отговор по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил отхвърлянето на положителните установителни искове по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника, че вземанията на ищеца по процесните две фактури са погасени по давност, тъй като към момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 11.02.2011г., е изтекъл пет годишния давностен срок по чл.110 ЗЗД. Твърдението на касатора, че е налице прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД по отношение на неизплатения остатък от дълга посредством направени от ответника частични изпълнения /плащане и прихващане/, плащане на ДДС и счетоводни записвания, е счетено за неоснователно. Решаващият състав е изходил от съображенията, че за да е налице признание на длъжника по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, не е необходима специално предвидена от закона форма, но следва да има писмено изявление от страна на длъжника или събрани доказателства за негови устни изявления или конклудентни действия, от които да може ясно и без съмнение да се направи извода, че длъжникът признава вземането изцяло – и по основание, и по размер. Според въззивния съд, признанието е едностранно волеизявление, с което длъжникът по едно облигационно правоотношение заявява недвусмислено, че е задължен към кредитора, като признанието следва да има за конкретен предмет самото вземане. При изпълнение само на част от дължимото вземане чрез плащане, респ. чрез прихващане, длъжникът признава дълга само до размера на изпълненото, тъй като само по отношение на него е налице заявена от длъжника воля, но не и относно остатъка от дълга.
С атакуваното решение окръжният съд е потвърдил осъдителното определение по чл. 248 от ГПК, мотивирайки се, че съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3 ГПК, актът, с който следва да се произнесе съдът по искане за допълване на решение в частта за разноските е определение. Прието е, че искането за допълване е направено в срока по чл.248, ал.1 ГПК, от заинтересована страна, която своевременно е представила списък на разноските по чл.80 ГПК. Счетено е, че търсените разноски са реално направени и са дължими на ответника по исковете, на основание чл.78, ал.3 ГПК, с оглед изхода на спора.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касатора въпроси са относими към предмета на делото, с оглед наведеното от ищеца във връзка с възражението на ответника за изтекла погасителна давност, твърдение за прекъсване на течението на давностния срок посредством направено от длъжника признание на вземанията на кредитора, обективирано в извършени частични плащания и прихващане. Въпросите /с изключение на въпроса за отразяването на дълга в ГФО на длъжника/ са и обуславящи изхода на спора, тъй като решаващият мотив на въззивния съд да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд е, че с направените от ответника частични изпълнения /чрез плащане и прихващане/, плащане на ДДС и счетоводните записвания не е налице прекъсване по смисъла на чл.116, б. „а” ЗЗД на погасителната давност по отношение на остатъка от дълга. Значението на отразяването на задълженията в годишните финансови отчети за течението на давностния срок не е било предмет на обсъждане от въззивната инстанция, тъй като този довод е наведен от ищеца за първи път едва с касационната жалба. Следователно, с изключение на този въпрос, по отношение на поставените от жалбоподателя въпроси е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
Задължителната практика на ВКС, на която се е позовал жалбоподателят, като основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК във връзка с първия формулиран въпрос за предпоставките, при които е налице признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД на длъжника на задълженията му към кредитора, е обективирана в решение №100/ 20.06.2011г. по т.д. № 194/2010г. на II ТО и е по въпроса дали е налице прекъсване на давността, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС е прието, че за да е налице признание на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. В настоящия случая липсва произнасяне на окръжния съд по въпроса, по който е формирана цитираната задължителна практика, тъй като прекъсването на погасителната давност не се извежда от ищеца от признание на фактическия състав, от който възникват вземанията, а от наличието на частични плащания и прихващане от страна на длъжника. Доколкото в атакувания акт няма произнасяне по въпроса, по който е постановена сочената от касатора задължителна практика на ВКС, не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въз основа на представеното с жалбата казуално решение №860/20.10.1999г. на ВКС по гр.д. № 595/1999г.,II ГО, не се доказва наличие и на второто релевирано от него допълнително основание – по чл.280, ал.1 т.2 от ГПК. Посочено от касатора решение на ВКС, постановено по отменения ГПК, не съдържа отговор на първия поставен въпрос, в посока, противна на приетото в обжалваното въззивно решение. В представеното решение е прието, че изявлението на длъжника за съществуването на задължението му към кредитора е направено пред трето случайно лице, поради което не прекъсва течението на погасителната давност. В атакуваното решение също се изхожда от виждането, че признанието на дълга от длъжника трябва да е отправено до кредитора или негов представител.
Налице е, обаче, последното посочено от жалбоподателя допълнително основание за касационно обжалване – по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, съгласно чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „Плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението, счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието – длъжник счетоводство, извършените частични плащания, съответно прихващания, с вземания по конкретни фактури, представляват ли признание на длъжника по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД за пълния размер на дълга?”.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 366,22 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 24.04.2012г. по в.т.д. № 142/2012г. на Окръжен съд – Благоевград.
УКАЗВА на касатора, [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 366,22 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.