4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
106
гр. София,12.02.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2998 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. А. А., А. А. А., С. Р. А., Р. А. А. и Сердар А. А. срещу решение № 484 от 14.03.2013г. по гр.д. № 3742/2012г. на Софийски апелативен съд, с което се потвърждава решение от 14.08.2012г. по гр.д. № 13873/2010г. на Софийски градски съд, I-8 състав, в частта, с която предявените от касаторите при условията на частичност искове по чл.266, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата до пълния претендиран по всеки от исковете размер от 120 000 лева над присъдените суми: по 30 000 лева за Р. А. А., А. А. А., 35 000 лева за С. Р. А. и по 50 000 лева за Р. А. А. и С А. А.; както и в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на застрахователното дружество – ответник разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД и неправилно е прието, че починалият при ПТП А. Р. А., техен син, съпруг и баща, е съпричинил с ? вредоностния резултат. Молят да се отмени въззивното решение и да се осъди ответника да заплати разликите над присъдените суми до претендираната сума, ведно със законна лихва върху тази разлика, считано от датата на увреждането – 19.07.2010г. до окончателното плащане, включително и пълния размер на направените разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК.
Ответникът, [фирма], твърди, че не са налице основания за допускане на касационния контрол, съответно, че жалбата е неоснователна. Иска присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливите по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на починалия при ПТП техен баща, съпруг и син възлизат на по 100 000 лева за всяко дете, на 70 000 лева за съпругата и на по 60 000 лева за всеки от родителите, като дължимите обезщетения са намалени с ?, поради прието съпричиняване от пострадалото лице на вредоностния резултат. Приносът по чл.51, ал.2 ЗЗД се изразява в непоставяне на предпазен колан вследствие, на което са причинени мозъчно-черепните травми, довели до смъртта на пътника в МПС при осъществяването на ПТП, и в създаване от пострадалия на опасност за живота му, качвайки се в автомобила при знанието, че шофьорът е употребил алкохол. Изводът е направен въз основа на приетото за установено, че починалият и шофьорът заедно са употребили алкохол преди качването в колата, както и че смъртта е причинена при управление на автомобила в нетрезво състояние -1,5 промила алкохол в кръвта.
Касаторите в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочат като значими за изхода на делото следните материалноправни въпроси: „/1/ Как следва да се прилага принципът на справидливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?; /2/ Доколко при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост съдът следва да съобразява тенденцията за нарастване на нормативно определените лимити на застрахователните дружества по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” в процесния период – от датата на увреждането до датата на постановяване на съдебното решение?; /3/ Какви са материалноправните предпоставки за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД по отношение на пострадал пътник в МПС, участващо в ПТП?”. Жалбоподателите се позовават на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на първия въпрос, считат, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/, като за последния въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въззивният съд не се е произнесъл дали увеличението на застрахователните лимити за времето от увреждането до датата на постановяване на решението е от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, поради което по отношение на втория формулиран въпрос, като необусловил изводите на инстанцията по същество, не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По другите поставени въпроси – за приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, общото основание за допуск до касация е осъществено, тъй като произнасянето на съда по тези въпроси е довело до определянето на крайния размер на присъдените обезщетения и частичното отхвърляне на исковете по чл.226, ал.1 КЗ за разликата до пълните предявени суми.
Във връзка с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 ГПК, част от която е посочена и от касаторите, съобразно която, приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно създава предпоставки и / или възможност за настъпване на вредоностния резултат. В конкретния случай, въз основа на заключенията на медицинската и автотехничеката експертизи, е прието за категорично установено, че пострадалият в нарушение на чл.137а ЗДвП е пътувал без обезопасяващ колан, което е довело при конкретния механизъм на ПТП – преобръщане на МПС, до нараняванията на главата, причинили смъртта, която не би настъпила при използване на колана. Преценен като принос на пострадалия за настъпването на вредоностния резултат е и поставянето му в опасност чрез поемане на риск от него да бъде превозван от алкохолно повлиян водач. Обосновано е, че водачът и пътникът са пили заедно преди ПТП, поради което пострадалият е могъл обективно да възприеме, как водачът употребява алкохол /свидителят е посочил вида на алкохола – бира, като е използвал множествено число/. Пострадалият е възприел непосредствено количеството и вида на изпития от водача алкохол, довели до концентрация от 1,5 промила в кръвта. Въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената от жалбоподателя практика по чл.290 ГПК, тъй като в нея липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице е изведена въз основа на конкретно установената фактическа обстановка, която не е идентична с настоящия случай. В съответствие с практиката на ВКС за необходимост от установяване на причинно-следствена връзка между поведението на потрадалия и увреждането, съпричиняването е прието от въззивната инстанция при доказано непоставяне на обезопасителния колан, при използването на който пострадалият не би получил мозъчно-черепните травми, довели до смъртта му. Съгласно постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 98/ 08.07.2010г. по т.д. № 942/ 2009г. на ВКС, I ТО, поемането на риска, при който пострадалият е бил в състояние да предположи или да допусне да бъде увреден от делинквента, поради употребата му на алкохол, представлява особен случай на съпричиняване по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД. Доколкото в случая са приети за доказани, както употребата на алкохола от водача на МПС, така и знанието за това на увреденото лице, обжалваният акт е постановен съобразно цитирана, обвързваща по-долустоящите съдилища, практиката на ВКС. С оглед горното, не се доказва осъществяването на наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия формулиран въпрос – за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
По въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика. Дадените с ППВС № 4/1968г.указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по посочения въпрос, съгласно разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по търк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС.
Същевременно, настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос „Как следва да се прилага принципът на справидливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?”, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г.
Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 484 от 14.03.2013г. по гр.д. № 3742/2012г. на Софийски апелативен съд, с което се потвърждава решение от 14.08.2012г. по гр.д. № 13873/2010г. на Софийски градски съд, I-8 състав, в частта, с която предявените при условията на частичност искове от Р. А. А., А. А. А., С. Р. А., Р. А. А. и С А. А. срещу [фирма], с правно основание чл.266, ал.1 КЗ, за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, са отхвърлени за разликата до пълния претендиран по всеки от исковете размер от 120 000 лева над присъдените суми: по 30 000 лева за Р. А. А., А. А. А., 35 000 лева за С. Р. А. и по 50 000 лева за Р. А. А. и С А. А..
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.