Р Е Ш Е Н И Е
№ 107
София, 25.06.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА КОСТОВА
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 818/2009 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “В” О. , гр. С. срещу решение № 160 от 09.03.2009 г. по гр. д. № 2446/2008 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено постановеното от Софийски градски съд, VІ-3 състав решение № 61 от 23.07.2008 г. по гр. д. № 664/2007 г. и е отхвърлен предявеният от “В” О. , гр. С. срещу “Х” А. , гр. С. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 747 лв. – неустойка за забава по договор за заем от 09.10.2006 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд за нищожност на клаузата за неустойка по т. 9.1. от процесния договор за заем поради противоречие с добрите нрави. Според касатора, решаващият състав недопустимо се е произнесъл по този въпрос, доколкото от страна на ответника не е направен изричен довод за нищожност. Овен това, аргументира и становището, че начинът, по който е уговорена неустойката, не противоречи на добрите нрави, а само стимулира ответника-заемополучател да изпълни в срок задължението си.
С определение № 63 от 03.02.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в посочената му част, като е прието, че значим по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е въпросът за условията, при които уговорката за заплащане на неустойка за неизпълнение на договорните задължения е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.
Ответникът по касация – „Х” А. , гр. С. оспорва жалбата и моли за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмения му отговор от 02.07.2009 г.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е основателна.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от “В” О. срещу “Х” А. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че клаузата за неустойка по т. 9.1. от процесния договор за заем е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Основният аргумент на решаващия състав е уговореният от страните размер на неустойката – 1% дневно, който е преценен като неморално висок и водещ до несправедлива неравностойност на насрещните престации, а не като проявление на функциите на неустойката – обезщетителна и наказателна. Освен това е взета предвид и липсата на краен срок, до който се дължи неустойката.
Решението е неправилно.
Неправилността на решението, обаче, не произтича от произнасянето на съда по действителността на клаузата на т.9.1. от процесния договор за заем, в която е уговорено заплащане на неустойка в размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен ден. Вярно е, че от страна на ответника-заемател не е направено възражение за нищожност на посочената клауза, а е заявено само общо становище за оспорване на претенцията за неустойка. Доколкото обаче предмет на иска е реалното изпълнение на договорно задължение, за да прецени основателността на претенцията, съдът следва да извърши първо преценка относно съществуването на това задължение. Тази преценка неминуемо включва обсъждане действителността на клаузата, пораждаща задължението, чието изпълнение се претендира. Ето защо, въпреки, че не е направено изрично възражение за нищожност от страна на ответника, решаващият състав е бил длъжен да се произнесе по валидността на клаузата в процесния договор, в която е уговорено заплащането на неустойка. Поради това, не може да се счете, че е налице твърдяното от касатора съществено нарушение на съдопроизводствените правила, обосноваващо неправилност на обжалвания акт.
Основателно е обаче оплакването за допуснато нарушение на материалния закон.
Не могат да бъдат споделени изложените от въззивния съд съображения, че клаузата на т.9.1. от процесния договор за заем от 09.10.2006г. е в противоречие с добрите нрави, произтичащо от уговорения процент на неустойката – 1% от заетата сума дневно и от липсата на определен краен срок за начисляването й.
На първо място, доколкото не съществуват императивни законови изисквания, респ. забрани, начинът, по който страните са уговорили определянето на неустойката, не може да се разглежда като нарушаващ добрите нрави. Практиката показва, че това е начин, който все повече се предпочита от търговските субекти, защото представлява най-пълна и адекватна гаранция, че ще бъде изпълнено задължението и ще бъдат обезщетени вредите от евентуалното му неизпълнение. Напълно несъстоятелно е позоваването на липсата на уговорен краен срок за начисляване на неустойката. Подобно изискване освен, че би било нелогично, би обезсмислило изобщо обезпечителния и обезщетителния характер на неустойката. В този смисъл именно е и задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, според която не е нищожна клауза за неустойка в търговските договори /какъвто именно е и процесният договор за заем съобразно общия критерий на чл. 286, ал. 1 ТЗ/, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.
На второ място, не може да се разглежда като нарушение на добрите нрави фактът, че размерът на дължимата неустойка надхвърля размера на претърпените от кредитора вреди. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция, особено когато се касае до сделки между търговци. Такава функция неустойката има в случаите, при които размерът й надхвърля вредите от неизпълнението. Ч. тази си функция неустойката стимулира нормалното развитие на търговските отношения в условията на пазарна икономика. Подчертано санкционният характер на неустойката в настоящата хипотеза личи от съпоставката между размера на уговорената от страните възнаградителна лихва – 0.03 % дневно върху заемната сума – и размера на неустойката – 1% върху същата сума. Сам по себе си, обаче, този размер на неустойката не може да обоснове извод, че единствената цел, за която тя е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което би довело до нейната нищожност съгласно указанията в цитираното тълкувателно решение. Аргумент в тази насока е предоставеният на заемополучателя 10 дневен срок по чл. 9.1. след настъпване на падежа, в който същият може да върне заетата сума без да бъде начислявана неустойка. Посоченият срок е уговорен в полза на длъжника. Като се има предвид размера на заетата сума, продължителността на този срок представлява напълно достатъчна възможност за заемополучателя, при полагане грижата на добрия търговец, да осигури връщането на сумата и съответно – да избегне плащането на неустойка.
С оглед посочените конкретни факти и обстоятелства, преценена към датата на сключване на процесния договор, клаузата за неустойка не следва да бъде счетена за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Що се отнася до натрупания голям размер на неустойката, доколкото същият е в пряка зависимост от периода на забавата – т.е. от поведението на самия длъжник, то този размер, макар и да надхвърля главната престация, не налага извод за нарушение на добрите нрави.
Всичко изложено дотук позволява да се приеме, че решението на въззивния съд относно приетата нищожност на клаузата на т.9.1. от договора за заем от 09.10.2006г. поради противоречие с добрите нрави е постановено в нарушение на закона и поради това подлежи на отмяна в частта, с която е отхвърлен искът за сумата 15 747 лв., както и в частта за разноските. Липсата от необходимост от извършването на съопроизводствени действия, налага решаването на спора в настоящата инстанция.
С оглед категорично установения по делото факт, че заетата сума е върната със забава от 87 дни, искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Съобразно приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза, дължимата за периода на забавата неустойка възлиза на сумата 15 747 лв. Предвид изричното искане на ищеца, върху посочената сума следва да бъде присъдено и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, считано от датата на исковата молба – 23.04.2007 г. – до окончателното й изплащане.
При преценката относно дължимостта на претендираната неустойка не следва да се обсъжда въпроса доколко задължението за неустойка е обусловено от “доставка на договорената в т. 5.1. машина от страна на заемополучателя”, съобразно посоченото в т. 9.1. от процесния договор. Наистина, възражение в този смисъл е поддържано от ответника по иска в предходните инстанции. По него обаче липсва произнасяне в атакуваното решение. Освен това, посоченото възражение не е изрично релевирано в настоящото производство от страна на ответното дружество, поради което и с оглед въведеното в чл. 290, ал. 2 ГПК ограничение в правомощията на касационната инстанция, същото не подлежи на обсъждане. По същество това възражение би било и неоснователно, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за съществуващо между страните друго правоотношение с предмет “доставка на машина” /чл. 9.1./ или “лизингов договор с фирма “Т” относно доставка на два бр. автобуса Ф. И. ” /чл. 5.1./, нито връзка на същото с породеното от процесния договор заемно правоотношение.
При посочения изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на касатора следва да бъдат присъдени направените във всички инстанции разноски съобразно уважената част от исковете в размер на сумата 6 879.67 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ постановеното от Софийски апелативен съд решение № 160 от 09.03.2009 г. по гр. д. № 2446/2008 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от “В” О. , гр. С. срещу “Х” А. , гр. С. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 15 747 лв. – неустойка за забава по договор за заем от 09.10.2006 г., както и в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА “Х” А. , гр. С., ул. “. № 2* да заплати на“В” О. , гр. С., ул. “., бл. 28, вх. А, ет. 3, ап. 8, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата 15 747 /петнадесет хиляди седемстотин четиридесет и седем/ лева – неустойка за забава по договор за заем от 09.10.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 23.04.2007 г. и до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 6 879.67 лв. /шест хиляди осемстотин седемдесет и девет лева и шестдесет и седем стотинки/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: