Р Е Ш Е Н И Е № 108
гр. София, 09.05.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в публичното заседание на трети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретаря Даниела Никова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 7662 по описа за 2013 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Обжалва се решение от 21.09.2012 г. по гр. д. № 15 320/ 2011 г, с което Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри „В” въззивен състав е потвърдил решение № ІІ-64-139/ 29.06.2011 г. по описа на Софийски районен съд, ІІ ГО, 64-ти състав в частта, с която са отхвърлени исковете на Ф. С. Н. и В. С. Т. срещу Б. С. П., както следва:
· с правна квалификация чл. 26, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на договора за дарение по нот. акт № 123, том ХVІ по нот. д. № 2185/ 1978 г. поради нарушение на чл. 13, ал. 7 и чл. 14, ал. 2 от СК от 1968 г. и
· за делба на имота, обект на договора за дарение, а именно: втори етаж от 2-етажна жилищна сграда, означена със сигнатура „2МЖ” на комбинираната скица на лист 78 от делото на СРС, построена в УПИ ХХХІІІ-226, ведно с принадлежащите към този 2-ри етаж идеални части от сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена и 1/ 2 ид. част от мазетата, склада и противорадиационното укритие на тавана на сградата.
Недоволни от решението са Ф. С. Н. и В. С. Т., които го обжалват с касационни оплаквания, че в противоречие със събраните доказателства, при неправилно приложение на правилата на доказателствената тежест и в нарушение на приложимите закони (чл. 97 от Закона за устройството на съдилищата от 1976 г. (първоналната редакция) чл. 13, ал. 7 и ал. 3и чл. 14, ал. 2 от СК от 1968 г. и чл. 69 ЗН) въззивният съд е приел да е произвело валидно действие дарението на единия от делбените имоти, извършено от техните наследодатели в полза на ответника Б. С. П. и са неоснователни инцидентните установителни искове за прогласяване на нищожността на договора по нот. Акт № 123/ 13.07.1978 г. и за делба.
Решението е допуснато до касационно обжалване по два процесуално-правни въпроса:
1. При действието на чл. 97 от Закона за устройството на съдилищата от 1976 г. (отменен, в първоначалната редакция) разполагал ли е кметът на село към община, където няма районен съд, с особената (ограничена)компетентност да извършва нотариални удостоверявания на подписи на частни документи?
2. При действието на чл. 4 ЗУС от 1976 г. (отм) подлежи ли на доказване съдебният район на Софийски районен съд?
Ответникът по касация Б. С. П. отговаря положително и на двата и намира решението правилно. Претендира разноски.
С обжалваното решение въззивният съд е счел, че материалната доказателствена сила на нот. акт № 123/ 13.07.1978 г, обективиращ дарственото разпореждане в полза на ответника Б. П. заединия от делбените имоти, представлявал съпружеска имуществена общност, извършено от наследодателката Вена С. в лично качество и като представител на нейния съпруг наследодателя С. С., обхваща и факта на представено пълномощно рег. № 322/ 1978 г. с нотариална заверка на подписа, извършена от кмета на [населено място]. Приел е, че пълномощното удовлетворява изискването на чл. 13, ал. 7 СК от 1968 г, защото чрез него представляваният съпруг е изявил съгласие за извършване на разпореждането с имота имуществена общност на съпрузите С., като е била спазена специалнатаписмена форма. Съответно дарението не представлява разпореждане с бъдещ дял от общото имущество докато е траел брака на съпрузите (чл. 14, ал. 2 СК от 1968 г) и произвежда действието, предвидено в чл. 13, ал. 3 СК от 1968 г. Това е така, защото чл. 97 ЗУС от 1976 г. (отм)е обосновал компетентността на кмета на [населено място] да извърши нотариалната заверка на подписа върху пълномощното по причина, че към 13.07.1978 г. [населено място] е към община, където няма районен съд. Аргумент за обратното няма в това, че от 13.12.1955 г. [населено място] административно е част от Софийска градска община – Благоевградски район, защото според чл. 4 ЗУС от 1976 г. (отм) районите на районните съдилища се определят от Държавния съвет, тези райони не съвпадат с административно-териториалното деление на Н. република България и ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал съдържанието на решението на Държавния съвет по чл. 4 ЗУС от 1976 г, действало през 1978 г. При тези мотиви въззивният съд е извел неоснователността на инцидентните установителни искове за прогласяване нищожността на договора за дарение на основание чл. 26, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, вр. 13, ал. 7 и чл. 14, ал. 2 от СК от 1968 г. и на исковете за делба, предявени от Ф. Н. и от В. Т. срещу Б. П.. Въззивният съд преценя, че няма основание да отмени или измени първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на Ф. Н. и на В. Т. с правна квалификация чл. 30 ЗН за възстановяване на запазените части от наследството на Вена С. С., починала на 07.02.2009 г. и на С. К. С., починал на 03.08.2000 г,накърненис дарствените разпореждания в полза на Б. П.. Тази група искове са предявени под отрицателнопроцесуално условие –неоснователност на инцидентните установителни искове, съвпада извода на двете инстанции, че следва да бъдат отхвърлени и във въззивните жалби на Ф. Н. и В. Т. няма оплаквания срещу първоинстанционното решение в частта по исковете по чл. 30 ЗН.
По първия въпрос, по който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, Върховния касационен съд приема следното:При действието на чл. 97 от Закона за устройството на съдилищата от 1976 г. (отменен, в първоначалната редакция, действала до изменението с ДВ бр. 36/ 08.05.1979 г) кметът на село към община, където няма районен съд, не е разполагал с особена (ограничена) компетентност да извършва нотариални удостоверявания на подписи на частни документи. За този извод е без значение какъв е бил обхвата на районите на районните съдилища, определен от Държавния съвет на Н. република България. Съображенията на настоящия състав са следните:
Нотариалните удостоверявания са писмени, свидетелстващи изявления на нарочни нотариални органи, издадени в пределите на тяхната компетентност и по реда, предписан от закона, които установяват с обвързваща (материална) доказателствена сила удостоверените обстоятелства. Видовете нотариални удостоверявания и при действието на чл. 97 ЗУС от 1976 г. (в първоначалната редакция, действала до изменението с ДВ бр. 36/ 08.05.1979 г) са уредени изчерпателно в чл. 465 ГПК от 1952 г. Удостоверяването на подписи на частни документи е сред тях. Действалото обективно процесуално право и тогава е предполагало разделението на нотариалните органи на такива с обща нотариална компетентност и на такива с особена (ограничена) нотариална компетентност.Чл. 95 ЗУС от 1976 г. (също първоначална редакция, действала до изменението с ДВ бл. 91/ 1982 г) е възлагала на нотариусите при нотариалната служба към районния съд, както и на съдиите в районните съдилища, към които е нямало нотариална служба, общата компетентност да извършват всички нотариални удостоверявания. Чл. 97 ЗУС от 1976 г. (първоначална редакция) е възлагал на секретаря на изпълнителния комитет на общинския народен съвет в общини, където няма районен съд, да заверява подписи, удостоверява датата на частни документи и засвидетелства верността на преписи от документи. Във времевия обхват на първоначалната редакция на чл. 97 ЗУС от 1976 г. секретарят на изпълнителния комитет на общинския народен съвет в община, където няма районен съд, е единственият орган с особена (ограничена) нотариална компетентност да извършва видовете нотариални удостоверявания, посочени в цитираната разпоредба. Нормата не подлежи на разширително тълкуване, защото представлява изключение от правилото на чл. 95 ЗУС от 1976 г. Необосновима е и възможността за делегация на особената (ограничена) нотариална компетентност на орган, различен от секретаря на изпълнителния комитет на общинския народен съвет в община, където е нямало районен съд. Това е така, защото особената (ограничена) нотариална компетентност е учредена ex lege. Едва след изменението на чл. 97 ЗУС от 1976 г. с ДВ бр. 36/ 1979 г. законодателят възлага ина кмета на населено място, където е нямало районен съд, компетентност да извършва нотариална заверка на подписите на частни документи.
По втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, Върховният касационен съд приема следното: При действието на чл. 4 от Закона за устройството на съдилищата от 1976 г. (отменен) районите на районните, окръжните и военните съдилища не подлежат на доказване, когаторешенията на Държавния съвет на Н. република България, с които са определяни, са били обнародвани в Държавен вестник. Когато тези решения не са били обнародвани установимите чрез тях фактиса включени в предмета на доказване. Във втората хипотеза и съгласно чл. 186 ГПК обхватът на съдебните райониможе да бъде доказанчрез представяне на решението на ДС на НРБ по чл. 4 ЗУС от страна по делото, като съдът може да изиска решението или да снабди страната със съдебно удостоверение, въз основа на което тя да се снабди с него.
Съображенията на настоящия състав са следните:
Съгласно чл. 4 ЗУС от 1976 г, районите и седалищата на районните, окръжните и военните съдилища се определят от Държавния съвет. § 2, ал. 2 ПЗР на ЗУС от 1976 г. сочи вида на акта, с който Държавния съвет на Н. република България е извършвал това – решение. Съгласно чл. 90, ал. 1 от Конституцията на Н. република България от 1971 г Държавният съвет е бил висш постоянно действащ орган на държавна власт в НРБ и това е така до изменението на тази Конституция с бр. 29/ 10.04.1990 г. Тогава функции на ДС на НРБ саразпределени между Председателя (Президента) на Републиката и Народното събрание. ДС на НРБ е издавал укази и е приемал решения, декларации и обръщения, като нормативните укази са влизали в сила три дни след обнародването им в Държавен вестник, а останалите актове – от деня на приемането им, освен когато в тях е определен друг срок (чл. 97 КНРБ от 1971 г). Една група от решенията, които ДС на НРБе приемал в упражнение на своите правомощия по чл. 4 ЗУС, са приравнявани по последици на нормативните укази – другият вид актове, които чл. 97, ал. 1 КНРБ от 1971 г.е поставяла в компетентност на държавния орган – и са били обнародвани в Държавен вестник. Тази група решения по чл. 4 ЗУС от 1976 г. са изключени от предмета на доказване, защото съдът е длъжен да знае нормативните актове. Преди решение № 14/ 30.05.1979 г. (обн. ДВ бр. 45/ 08.06.1979 г) ДС на НРБ е приемал решения по чл. 4 ЗУС от 1976 г, които не са обнародвани. Фактите, установими чрез тази група решенияса включени в предмета на доказване.Тези решения на ДС на НРБ по чл. 4 ЗУС представляват официални документи. Когато обхватът на съдебния район е релевантен факт, необнародваното в ДВ решение на ДС на НРБ може да бъде представено от страна по делото,като съдът може да гоили да снабди страната със съдебно удостоверение, въз основа на което тя да се снабди с него (чл. 186 ГПК, респ. чл. 148 ГПК от 1952 г). Това е така, защото при действието на чл. 4 ЗУС от 1976 г. обхватът на районите на съдилищата не е съвпадал с административно-териториалното деление на страната.
Настоящият състав на Върховният касационен съд като разгледа жалбата и провери обжалваното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за основателна поради следните съображения:
В правилното приложение на чл. 179 ГПК е изводът на въззивния съд, че материалната доказателствена сила на нот. акт № 123/ 13.07.1978 г. обхваща и факта на представеното пред нотариуса пълномощно рег. № 322/ 1978 г. на СНС [населено място]-София.Въз основа на този документ в изпълнение на своите задължения по чл. 482, ал. 1 ГПК (отм) нотариусът е направил извода да са спазени особените изисквания на чл. 13, ал. 3, вр. ал. 3 СК от 1968 г, а именно дарението на имота имуществена общност в полза на техния син ответника Б. П. да се извърши съвместно от съпрузите С., защото е действие на разпореждане и дарителката Вена С. е пълномощник на своя съпруг С. К. С., другият дарител. Чрез предявените инцидентни установителни искове съделителите В. С. Т. и Ф. С. Н., които са дъщерите на наследодателите С., са оспорили верността на правния извод на нотариуса. Въвеждатдве групи твърдения: 1) заверката на подписа в пълномощното е нищожно нотариално удостоверяване, защото еизвършена от орган, който е нямал нотариална компетентност (аргумент от чл. 465 ГПК от 1952 г, вр. чл. 97 ЗУС от 1976 г. (първоначалната редакция, приложима към 1978 г) и 2) подписът под пълномощното няма за автор упълномощителя С. С.. За установяване на тези твърдения са направили искане и първостепенният съд е задължил на основание чл. 190, ал. 1 ГПК ответникът Б. П. да представи пълномощно рег. № 322/ 1978 г. на СНСс. Ж.-София. След събраните зоказателства, че това пълномощно е унищожено и ответника Б. П. няма вина за това, първостепенният съд допуска свидетелски показания (чл. 165, ал. 1 ГПК). В конкретната хипотеза правилата на чл. 154 ГПК поставят в тежест на ответника да докаже и съдържанието на пълномощното, и това, че нотариалната заверка на подписа в него е извършена от орган,притежавал особената (ограничена) нотариална компетентност по чл. 97 от ЗУС от 1976 г. (първоначалната редакция). Вторият извод следва от описанието на пълномощното в нотариален акт № 123/ 13.07.1978 г.- „рег. № 322/ 1978 г. на СНС [населено място] – София”. Тоизключва възможността нотариалната заверкада е била извършена от орган в упражняване на основната (обща) удостоверителна компетентност по чл. 95 ЗУС от 1976 г.
Пред първоинстанционния съд са разпитани свидетелите М. и Т.. И двамата са дали показания, че кметът на [населено място] е извършил нотариална заверка на подписа на С. С. в пълномощното. Договорът за дарение е сключен на 13.07.1978 г. при действието на чл. 97 ЗУС от 1976 г. (първоначална редакция). Тази редакция изключва извода, че кметът на [населено място] е разполагал с особена (ограничена) компетентност да завери подписа на С. С. под пълномощното. Такава компетентност законодателят възлага на кмета на населено място, където е нямало районен съд, едва с изменението на чл. 97 ЗУС от 1976 г. с ДВ бр. 36/ 1979 г. Основателно е касационното оплакване, че като е приел обратното, въззивният съд е приложил неправилно чл. 97 ЗУС от 1976 г. (първоначална редакция). За извода е без значение дали през 1978 г.с. Ж. е било включено в района на Софийски районен съд и е неотносимо действалото тогава решение на ДС на НРБ (необнародвано).
Към сключването на договора за дарениее в сила СК от 1968 г. Той предвижда, че разпореждането с общите имоти следва да се извърши съвместно от съпрузите или от единия от тях, но със съгласието на другия, дадено в писмена форма с нотариална заверка на подписа (чл. 13, ал. 3, вр. ал. 7 СК от 1968 г). Нищожността на нотариалната заверка на подписа на С. С. в пълмомощното, което Вена С. е представила при съставянето на договора по нот. акт № 123/ 13.07.1978 г, извежда неспазване на изискването за форма по чл. 13, ал. 7 от 1968 г. Следователно дарението на единия от делбените имоти от съпрузите С. в полза на ответника Б. П. е в нарушение на императивните изисквания на чл. 13, ал. 3 СК. Основателни са исковете за прогласяване нищожността на този договор при квалификацията на чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 13, ал. 3 и ал. 7 СК от 1968 г.И след сключването му имотът е останал в режим на съпружеска имуществена общност и е обект на наследствено правоприемство между съделителите, техните три деца, които след смъртта на своите родители се легитимират като негови съсобственици при равни квоти (чл. 5, ал. 1 ЗН).Делбата на втория етаж от двуетажната жилищна сграда следва да бъде допусната при равни квоти. Основателни са касационните оплаквания, че обжалваното решение е в противоречие с приложимите материални норми.
Върховният касационен съд е длъжен да отмени неправилното решение и да уважи основателните инцидентни установителни и делбени искове (чл. 293, ал. 2 ГПК). Касационната жалба по главните искове за прогласяване нищожността на договора за дарение поддържа висящността и на евентуалните искове при квалификацията на чл. 30 ЗН.Изходът на спора пред касационната инстанция изключва отрицателното процесуално условие, под което са предявени евентуалните. Нищожният договор не произвежда действие. Дарение от наследодателите на съделителите в полза на ответника Б. П. не е извършвано. Това означава, че не следва да се разглеждат по същество исковете на В. Т. и на Ф. Н. за възстановяване на запазените части от наследството на Вена С. С., починала на 07.02.2009 г. и на С. К. С., починал на 03.08.2000 г. Първоинстанционното решение подлежи на обезсилване в частта, с която тези искове са отхвърлени (аналогия с чл. 271, ал. 2 ГПК).
Основателността на касационната жалба от ищците извежда неоснователност на претенцията по чл. 78, ал. 3 ГПК. Това означава, че в тежест на ответника остават разноските, които той е извършил пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 21.09.2012 г. по гр. д. № 15 320/ 2011 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри „В” въззивен състав.
ПРОГЛАСЯВА нищожността на договора за дарение по нотариален акт № 123/ 13.07.1978 г, том ХVІ, нот. д. № 2185/ 1978 г. – по исковете на В. С. Т. ЕГН [ЕГН] и Ф. С. Н. ЕГН [ЕГН] срещу Б. С. П. с правна квалификация чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 13, ал. 3 и 7 СК от 1968 г.
ДОПУСКА до делба втори етаж от двуетажна жилищна сграда, означена със сигнатура „2МЖ” на комбинираната скица на лист 78 от делото на СРС, построена в УПИ ХХХІІІ-226, ведно с принадлежащите към този 2-ри етаж идеални части от сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена и 1/ 2 ид. част от мазетата, склада и противорадиационното укритие на тавана на сградата при равни квоти между съделителите В. С. Т., Ф. С. Н. и Б. С. П..
ОБЕЗСИЛВА решение № ІІ-64-139/ 29.06.2011 г. по гр. д. № 46 642/ 2009 г. в частта, с която Софийски районен съд, Гражданско отделение, 64-ти състав отхвърля исковете при квалификацията на чл. 30, ал. 1 ЗН на В. С. Т. и на Ф. С. Н. срещу Б. С. П. за възстановяване на запазените части от наследството на Вена С. С., починала на 07.02.2009 г. и на С. К. С., починал на 03.08.2000 г, накърнени с договора за дарение по нот. акт № 123/ 13.07.1978 г, том ХVІ, нот. д. № 2185/ 1978 г.
Решениетое окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.