2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
гр. София, 04.01. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 717 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. Г. срещу решение от 29.02.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 6362/2011 г. на Софийския градски съд. С него е отменено решение от 25.03.2011 г. по гр. дело № 33552/2010 г. на Софийския районен съд и вместо това са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Министерството на отбраната (МО) искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна като незаконно на уволнението на касатора-ищец, извършено със заповед № РД-27-95/25.05.2010 г. на министъра на отбраната, за възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „главен специалист” в Изпълнителна агенция (ИА) „Социални дейности на МО”, Главна дирекция (ГД) „Управление на социалните дейности”, Териториална дирекция (ТД) – София, Отдел „Социално обслужване”, Сектор „Центрове за индивидуално социално обслужване”, Военен клуб (ВК) – Б. и за присъждане на обезщетение за оставане без работа в размер 5 456.90 лв. за периода 08.06.2010 г. – 08.01.2011 г., като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. Във въззивното решение е посочено, че същото е постановено при участието на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” като трето лице – помагач на ответника.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответното МО, в отговора си поддържа становище и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице – помагач ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” (ИА „ВКВПД”) в отговора си излага доводи, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за безспорно между страните по делото, че касоторът-ищец е бил назначен по трудов договор № ЧР-09-990/05.08.2008 г. на длъжност „главен специалист” в ИА „Социални дейности на МО”, ГД „Управление на социалните дейности”, ТД-София, Отдел „Социално обслужване”, Сектор „Центрове за индивидуално социално обслужване”, Военен клуб (ВК) – Б., като по силата на чл. 2, ал. 1 от ПМС № 54/01.04.2010 г. за приемане на Устройствен правилник на МО, ИА „Социални дейности на МО” е преобразувана в ИА „ВКВПД”; дейностите, осъществявани от последната са посочени в чл. 2, ал. 2 от същото ПМС, а в чл. 2, ал. 3, т. 1 от него са посочени дейностите, изпълнявани от закритата ИА „СД на МО”, които се поемат от МО. Прието е и че с процесната заповед № РД-27-95/25.05.2010 г. на министъра на отбраната трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ. Прието е и че съгласно т. 10.5 от длъжностно разписание № АМ-242 на администрацията на МО, в сила от 25.05.2010 г., в Дирекция „У.” е предвидена щатна бройка за главен специалист, която да бъде заемана от цивилен служител. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 3 от КТ – разпределяне на дейността на едно предприятие между две и повече предприятия; че съгласно посоченото в чл. 2 от ПМС № 54/01.04.2010 г. кои дейности на закритата ИА „СД на МО” преминават към МО и кои към новообразуваната ИА „ВКВПД”, по силата на чл. 123, ал. 2 от КТ правата и задълженията на предишния работодател преминават към новия работодател, като в този смисъл преминаването на длъжността на касатора-ищец към администрацията на МО легитимира министъра на отбраната в качеството му на работодател да упражни правото на прекратяване на трудовото правоотношение. Прието е и че в случая е налице хипотеза на т. нар. трансформиране на длъжности, – когато се съкращават отделни длъжности по щата, но на тяхно място се създават нови длъжности, не само по наименование, но и по същността на извършваната работа, т.е. с друг, различен предмет на трудовата дейност, както и когато трудовите задължения на съкратената длъжност се разпределят между други сходни длъжности. В тази връзка са изложени мотиви, че съгласно т. 5.1 от представената от ищеца длъжностна характеристика, негово основно задължение е изпълнението на програмите за социална дейност и адаптация на освободените от кадрова военна служба от МО и организиране на участието им в курсове за преквалификация и трудови борси; че според чл. 2, ал. 3, т. 1 от ПМС № 54/01.04.2010 г. дейностите на закритата ИА „СД на МО”, свързани с осъществяването на дейността по социалната адаптация на личния състав, освободен от кадрова военна служба, координирането и осъществяването на дейностите по подпомагане на военнослужещите, преминават към МО; че други функции на ищеца – организиране на културно-образователни програми и дейността на военно-патриотични организации, подпомагане отдиха на личния състав на МО, са преминали към ИА „ВКВПД”, като тези функции са възпроизведени в длъжностната характеристика от 25.05.2010 г. за длъжност „главен специалист”, Военен клуб (ВК) – Б. към ИА „ВКВПД”, Отдел „Югозападен”, Сектор „Военни клубове”. От изложеното въззивният съд е направил извод, че част от функциите на заеманата от ищеца преди уволнението длъжност „главен специалист”, Военен клуб (ВК) – Б. към закритата ИА „СД на МО” са преминали към МО, а друга част – към ИА „ВКВПД”, т.е. макар и формално посочената длъжност да съществува със същото наименование към ИА „ВКВПД”, функциите не се покриват с тези по длъжността, заемана от ищеца преди уволнението. Прието е и че друг извод не може да бъде направен и от заключението на вещото лице по делото, съгласно което макар да има несъвпадане по т. 5.1 от длъжностната характеристика, по всички останали въпроси съществени различия не съществуват; а напротив – налице е разпределение на част от функциите по длъжностната характеристика на ищеца към две сходни длъжности – „главен специалист” към Отдел „Социална политика”, Дирекция „У.” на МО, а на друга част от функциите – към длъжност „главен специалист”, Военен клуб (ВК) – Б. към ИА „ВКВПД”. В тази връзка е посочено, че не са възпроизведени и редица други функции, изпълнявани от ищеца: провеждане на информационни кампании за кадрови войници, подпомагане на реализацията на отдиха на личния състав на МО, подпомагане сътрудничеството с общините и неправителствените организации (съответно, т.т. 5.2, 5.3 и 5.4 от длъжностната характеристика на ищеца). С оглед на това, въззивният съд е достигнал и до извода, че макар формално щатната бройка „главен специалист”, Военен клуб (ВК) – Б. към ИА „ВКВПД” да не е съкратена, част от функциите й са прехвърлени към друга длъжност в структурата на МО, поради което, макар и да няма съкращаване на щатната бройка, съществено променени са трудовите функции чрез отпадане на част от тях и включване на нови такива, с оглед което в случая е налице реално съкращаване на щата, като основание за прекратяване на трудовото правоотношение, а не фиктивно такова. По тези съображения въззивният съд е приел и крайните си изводи, че процесното уволнение е законосъобразно извършено от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, а предвид неоснователността на главния иск, неоснователни са и акцесорните претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени три материалноправни въпроса и един процесуалноправен въпрос, а именно: 1) в случаите на преобразуване на работодателя по смисъла на чл. 123 от КТ, конкретно в случая – във вр. с ПМС № 54/01.04.2010 г., – при преобразуване на Изпълнителната агенция „Социални дейности на Министерството на отбраната” в Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело”, като успоредно с това част от дейността е преминала в Министерството на отбраната, кой е работодателят и съответно –неговият компетентен орган, който следва да уреди правоотношенията със служителите; 2) налице ли е реално съкращаване на длъжността в щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ в случаите, когато длъжността е запазена като нормативно определена позиция и мястото на работа е останало непроменено, но са направени несъществени промени в длъжностната характеристика; 3) следва ли съдът да обсъжда разликата в трудовите функции, залегнали в длъжностните характеристики, и до каква степен тази разлика би била съществена и достатъчно основание, за да е налице реално съкращаване на длъжността в щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ; и 4) въззивният съд може ли да се позовава на доказателства, представени от въззивника пред втората инстанция, извън преклузивния срок по чл. 131 от ГПК. К. поддържа, че по тези правни въпроси обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, както и че те се решават противоречиво от съдилищата, като в тази връзка сочи и представя (в преписи): решение от 20.10.2010 г. по гр. дело № 7633/2010 г. на Пловдивския районен съд, решение № 381/14.03.2011 г. по въззивно гр. дело № 284/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, определение № 109/01.02.2012 г. по гр. дело № 874/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (които три съдебни акта са такива на трите съдебни инстанции по едно и също дело), решение № 1291/01.02.1995 г. по гр. дело № 1010/1994 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВС, решение № 1289/24.01.1995 г. по гр. дело № 909/1994 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВС, решение № 1719/13.03.2002 г. по гр. дело № 2754/2000 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 2187/18.02.2002 г. по гр. дело № 394/2001 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (които четири решения на ВС и ВКС са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.).
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че вторият материалноправен въпрос (налице ли е реално съкращаване на длъжността в щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ в случаите, когато длъжността е запазена като нормативно определена позиция и мястото на работа е останало непроменено, но са направени несъществени промени в длъжностната характеристика) и процесуалноправният въпрос (въззивният съд може ли да се позовава на доказателства, представени от въззивника пред втората инстанция, извън преклузивния срок по чл. 131 от ГПК) в изложението на касатора не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на спора по делото, поради което не представляват общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
Както беше посочено, въззивният съд е приел, че е налице съществена разлика между трудовите функции на заеманата преди уволнението на ищеца длъжност „главен специалист” във Военен клуб (ВК) – Б. към закритата ИА „СД на МО” – от една страна и трудовите функции на длъжностите „главен специалист” във Военен клуб (ВК) – Б. към новосъздадената ИА „ВКВПД” и „главен специалист” към Отдел „Социална политика”, Дирекция „У.” на МО – от друга страна, с оглед на което е приел, че заеманата от ищеца длъжност е съкратена – трансформирана е в другите две длъжности чрез разпределяне на трудовите функции между тях. Вторият материалноправен въпрос, изведен от касатора, изхожда от съвсем различна хипотеза, – когато е налице несъществено изменение в длъжностната характеристика за съществуваща длъжност, при което същата продължава да съществува, а не е съкратена. Такава хипотеза въззивният съд не е разглеждал и не е разрешавал такъв материалноправен въпрос, поради което той не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, което е изведено в случая в самата формулировка на въпроса, не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
С изрично свое разпореждане по чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК, въззивният съд е оставил без уважение, с мотив: „настъпила преклузия съгласно чл. 266, ал. 1 от ГПК”, направеното с въззивната жалба на ответното МО, искане за събиране на писмени доказателства – осем броя длъжностни характеристики. Тези писмени доказателства не са обсъждани в обжалваното решение при установяването на релевантните за спора факти, респ. – и правните изводи на въззивния съд не се основават на тези неприети по делото доказателства. Поради това, процесуалноправният въпрос, изведен от касатора, изобщо не е стоял и не стои за разрешаване по делото, поради което е и без значение за изхода на правния спор по него.
Предвид изложените мотиви към обжалваното решение, останалите два изведени от касатора материалноправни въпроса (първият – в случаите на преобразуване на работодателя по смисъла на чл. 123 от КТ, конкретно в случая – във вр. с ПМС № 54/01.04.2010 г., – при преобразуване на Изпълнителната агенция „Социални дейности на Министерството на отбраната” в Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело”, като успоредно с това част от дейността е преминала в Министерството на отбраната, кой е работодателят и съответно – неговият компетентен орган, който следва да уреди правоотношенията със служителите; и третият – следва ли съдът да обсъжда разликата в трудовите функции, залегнали в длъжностните характеристики, и до каква степен тази разлика би била съществена и достатъчно основание, за да е налице реално съкращаване на длъжността в щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ) несъмнено са разрешени от въззивния съд и са обуславящи правните му изводи в обжалваното решение, като са и от значение за изхода на правния спор. Поради това, тези два материалноправни въпроса поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях, обаче не са налице наведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Представените от него, решение от 20.10.2010 г. по гр. дело № 7633/2010 г. на Пловдивския районен съд и решение № 381/14.03.2011 г. по въззивно гр. дело № 284/2011 г. на Пловдивския окръжен съд са съответно първоинстанционно и въззивно решения по едно и също дело, които не са влезли в сила, а определение № 109/01.02.2012 г. по гр. дело № 874/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е постановено по същото дело по реда на чл. 288 от ГПК, като с него е допуснато касационното обжалване на посоченото въззивно решение. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 и т. 2 (и разясненията в мотивите към тях) от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези съдебни актове не формират съдебна практика, респ. – и противоречива такава, по смисъла на т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В останалите представени от касатора, четири решения на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, тези два материалноправни въпроса изобщо не са стояли за разрешаване и не са обсъждани, поради което не е налице и твърдяното от касатора противоречие между тези четири решения и обжалваното решение на въззивния съд.
С оглед гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска на никое от наведени от касатора общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
От друга страна, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя.
В случая в исковата си молба касаторът-ищец от една страна е посочил Министерството на отбраната (МО), като ответник по предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а от друга страна е изложил твърдения и съображения, че съгласно разпоредбите на чл. 123 от КТ, във вр. с ПМС № 54/01.04.2010 г., негов работодател е Изпълнителната агенция „Военни клубове и военно-почивно дело” (ИА „ВКВПД”), а не МО. Тези твърдения и съображения са поддържани в течение на производството по делото (включително в касационната жалба), като в първото по делото съдебно заседание, касаторът-ищец е направил и искане за конституиране на ИА „ВКВПД” като ответник по делото, но първоинстанционният съд, без да даде указания за уточняване и ясно посочване на ответника, респ. на ответниците по делото, е конституирал ИА „ВКВПД” като трето лице – помагач на ищеца, а въззивният съд – по същия начин – без да даде указания, е приел, че същата е трето лице – помагач на ответника по делото. При това положение се поставя процесуалноправният въпрос за допустимостта на съдебното решение (първоинстанционно и въззивно), постановено по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени с нередовна искова молба, в която е налице противоречие относно това кой е работодател на ищеца, респ. – и ответник по исковете за защита срещу незаконно уволнение. При разрешаването на този процесуалноправен въпрос е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо. Тъй като преценката за неговата валидност и допустимост следва да се извърши едва с решението на касационната съдебна инстанция по чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване следва да се допусне по така посочения правен въпрос.
Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК жалбоподателят-ищец не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 29.02.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 6362/2011 г. на Софийския градски съд;
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.