2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1111
гр. София, 03.10. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3036 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р.у. „С.о.” (Р.) – П. към Териториално поделение (ТД) – П. на Националния осигурителен институт (НОИ) срещу решение № 50/07.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3287/2012 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С него, като е потвърдено решение № 1261/27.03.2012 г., поправено с решение (наименовано определение) от 14.08.2012 г., постановени по гр. дело № 19013/2010 г. на Пловдивския районен съд, е уважен предявеният от Е. Б. Г. срещу жалбоподателя, установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2, пр. 1 от ГПК, във вр. с чл. 1 от УУТССР (отм.) и във вр. с § 2 от ПЗР на ЗУТОССР, като е признато за установено по отношение на касатора-ответник, че ищцата е работила в [фирма], преди с наименование НПП „Б.” – П., през периода 27.10.1983 г. – 31.10.1983 г. – 5 дни, като „комплектовач”, през периода 01.06.1985 г. – 31.12.1985 г. – 7 месеца и през периода 01.01.1987 г. – 30.09.1987 г. – 9 месеца, като „плановик”, и има трудов стаж от 1 година, 4 месеца и 5 дни, което време се зачита за трудов стаж при пенсиониране и се включва в общия й трудов стаж.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване, е изведен процесуалноправен въпрос, свързан единствено с оплакването за недопустимост на въззивното решение, а именно – относно установяване от съда на характера на извършваната работа, длъжността или категорията на положения от лицата труд. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи обжалваното въззивно решение и решение № 322/24.02.2012 г. по въззивно гр. дело № 150/2012 г. на ПОС, като представя последното в препис, но без данни и доказателства то да е влязло в сила.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Е. Б. Г. не е подала отговор на жалбата в срока за това.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да достигне до извода, че предявеният по делото установителен иск е процесуално допустим, въззивният съд е изложил следните съображения: Приел е, че искът по чл. 1 от УУТССР (отм.) за установяване на трудов стаж по съдебен ред е допустим единствено в случай на установяване продължителността на трудовия стаж, за който се твърди от лицата, посочени в чл. 1, ал. 1 от същия указ, да са работили, но липсват такива данни в документи, удостоверяващи трудовия стаж. Приел е също, че в настоящия казус ищцата претендира именно установяване на трудов стаж за времето на трите процесни периода, т.е. – продължителност на трудов стаж, осъществен от нея по време на работата й като „комплектовач”, а след това и като „плановик” при [фирма] с предишно наименование НПП „Б.” – П.. Изтъкнал е и че посочените от ищцата длъжност и месторабота не са свързани с това да се установи конкретната длъжност, осъществявана от нея по времето, през което твърди, че е работила, а са упоменати единствено като пояснение за осъществяваната от нея дейност през това време. Приел е и че фактът на упоменаване на длъжността е наложителен предвид изискванията на чл. 5 от УУТССР (отм.), но ищцата категорично не е искала установяването му от съда, като такъв от значение при определяне категорията на положения труд, установима по реда на чл. 98 и сл. от КСО.
Горното разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която са решение № 538/03.08.2010 г. по гр. дело № 470/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 722/10.01.2011 г. по гр. дело № 259/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 309/20.12.2011 г. по гр. дело № 1672/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. С тях съдебната практика по поставения процесуалноправен въпрос е уеднаквена, като е прието следното: Установяването на положен трудов стаж на определена длъжност за определен период от време е допустимо да се извършва само по реда на чл. 97, ал. 3, изр. 2 от ГПК (отм.) и чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, във вр. с чл. 1 и сл. от УУТССР (отм.). Не е допустимо установяването на факта на положен трудов стаж на конкретна длъжност с конкретна трудова функция, когато то е относимо към категоризацията на труда, респ. към установяване на права в пенсионното производство. В последния случай искът на работника или служителя за установяване по съдебен ред на факта на положен трудов стаж през определен период от време на конкретна длъжност (респ. трудова функция) е по своята същност иск за установяване на факт с правно значение, относим към установяване на категорията на труд при пенсиониране, а съгласно чл. 97, ал. 3, изр. 2 ГПК (отм.) и чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК (нов) предявяването на такъв иск по съдебен ред е недопустимо, тъй като исковете за установяване на съществуването или несъществуването на факти с правно значение са допустими само в случаите, изрично предвидени в закон.
С оглед изложеното – след като обжалваното въззивно решение е съобразено с цитираната задължителна практика на ВКС, с която е уеднаквено разрешаването в практиката на съдилищата на изведения от касатора процесуалноправен въпрос, то е без значение дали същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено от касатора, решение № 322/24.02.2012 г. по въззивно гр. дело № 150/2012 г. на ПОС, още повече, че последното не е влязло в сила и не е годно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 50/07.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3287/2012 г. на П. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.