3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1119
С., 02.12.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1057 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от З. Г. П., чрез пълномощника й адвокат П. Т., против решение от 27.06.2011 г., постановено по гр.д. № 11430 описа за 2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д въззивен състав, с което е оставено в сила решение № І-32-18 от 30.04.2010 г. по гр.д. № 31126/2007 г. на Софийски районен съд, 32-ри състав в обжалваната му част за уважаване на предявения от П. А. И. против З. Г. П. установителен иск за собственост по отношение на УПИ * от кв.* по плана на [населено място], м.”П.-Р.”.
Ответникът по касационната жалба П. А. И. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски.
Проследявайки представените нотариални актове, въззивният съд е приел, че имота е придобит през 1961 г. от Й. П., която с три договора за дарение от 1961 г., 1967 г. и 1968 г. е дарила * ид.ч. на баща си П. К. и * ид.ч. на майка си А. К.. С договори за дарение от 1968 и 1971 г. П. и А. К. са прехвърлили правата си на синовете си, братя на Й. П., като А. К. е станал собственик на * ид.ч. от дворното място, а И. К. – на * ид.ч. И. К. е починал през 1983 г. и е бил наследен от баща си П. К., който с договор за дарение от 1985 г. е прехвърлил наследените права на А. К.. Легитимирайки се като единствен собственик на дворното място, последният го е дарил на сина си – ищеца П. А. И. – през 2006 г. Пред въззивния съд З. П. е навела нови твърдения – че след смъртта на родителите си Й. П. е поискала възстановяване на запазената си част от наследството, накърнена с извършените в полза на брат й А. К. дарения, като двамата наследници са се споразумяли и са поделили имота поравно – като е представен и приет препис от съдебна спогодба от съдебно заседание на 24.03.1987 г. по гр.д. № 107/1987 г. на Районен съд „В. Л.”-С., вписана през същата година. П. А. И. не е изразил становище по новите фактически твърдения и новото доказателство. По повод на тях въззивният съд е изложил съображения, че писменото доказателство не установява твърденията, че Й. П. е участвала в делбеното дело, тъй като е упражнила потестативното право на възстановяване на запазена част по чл.30 ЗН, тъй като същото се упражнява единствено чрез предявяване на конститутивен иск или чрез възражение, а по делото липсват доказателства подобен иск или възражение да е бил предявен от Й. П. против А. И. /К./ по това или по друго дело. Към датата на съдебната спогодба изключителен собственик на дворното място е бил А. И. /К./, поради което то не е могло да бъде предмет на дело за делба, предмет на което очевидно са били съсобствените жилищни сгради в имота. Направен е извод, че дори съдебната спогодба да е породила вещно-прехвърлително действие по отношение на непроцесните по настоящото дело жилищни сгради, то тя не е годна да породи и не е породила вещно-прехвърлителен ефект по отношение на процесното дворно място, което е останало изключителна собственост на А. И. /К./.
К. поставя въпроса може ли съдът да се позовава на непроверени от него факти и да разглежда валидността на документ, който не е бил оспорен от страните, приемайки, че не е спазен реда за възстановяване на запазена част по чл.30 ЗН, като се позовава на наличието на противоречива съдебна практика. С решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. по реда на чл.290-293 ГПК е дадено тълкуване, касаещо диспозитивното начало при сега действащия процесуален закон, което обаче е относимо и при отменената процесуалноправна уредба, съгласно което правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решщението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. В настоящия случай преценката на въззивния съд относно правното действие на съдебната спогодба по отношение на процесното дворно място, при липса на оспорване от насрещната страна, е направена в противоречие с практиката на ВКС, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.06.2011 г., постановено по гр.д. № 11430 описа за 2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д въззивен състав.
В едноседмичен срок от съобщението касаторът да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50.52 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: