О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1123
гр. София 01.12.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 23 октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1638 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Л. Т. Т., чрез адв. Д.Д. срещу решение № 972/15.02.2017 г. по г дело № 5414/2016 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 19.01.2016 г. по гр.дело № 22426/2014 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл.286 ЗЗД, вр.чл.36 ЗА е осъдена жалбоподателката да заплати на адв.Е. Б. П. на основание сключен между страните договор за правна защита и съдействие от 09.05.2006 г. сумата 9 145 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане, както и да заплати на адв. Е. Б. П. на основание чл.86 ЗЗД на основание сключен между страните договор за правна защита и съдействие от 09.05.2006 г. сумата 2818 лв. обезщетение за забава за периода 24.04.2011 г. – 24.04.2014 г., както и жалбоподателката да заплати на ищцата сумата 2918.52 лв. разноски по делото.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси:1. относно тълкуването на договорите съгласно чл.20 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС, цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 2. решението на СГС по гр.дело № 5414/2016 г. е постановено в нарушение на чл.20а ЗЗД, съгласно който договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и те могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основанията, предвидени в закона. Според жалбоподателката и двете съдебни инстанции по същество на спора са се произнесли само по отделни елементи от съдържанието на договора за правна помощ и съдействие № 0501434/09.05.2006 г., но не са се произнесли по един много съществен елемент от съдържанието на договора, който има определящо значение за изхода на делото, а именно за относимостта на този договор към гр.дело № 25299/2016 г. на СРС, от което адв. П. черпи права в настоящото производство. Изложени са доводи, че след като жалбоподателката е оспорила договора по съдържание и това изрично е отразено в протокола на съда въззивната инстанция неправилно се е позовала на решение № 86/20.05.2013 г. на ВКС, IV г.о.по чл.290 ГПК, а е длъжна да се произнесе по действително установената фактическа обстановка по делото. Въпросите за съдържанието на договора за правна защита и съдействие от 09.05.2006 г. и най-вече въпроса за относимостта на този договор по гр.дело № 25299/2006 г. на СРС са въпроси на тълкуване по които съда не се е произнесъл в нарушение на процесуалните правила. 3. В п.3-ти от изложението са изложени доводи, че гр.дело № 25299/2006 г. на СРС, от което черпи права адв.П. е за делба на две земеделски земи с трима съделители, приключило с изнасяне имотите на публична продан по реда на чл.288,ал.1 ГПК/отм./, че при извършване на делба по този ред, чрез изнасяне на публична продан действителната пазарна цена на имота не е елемент на съдебното решение. Твърди се, че определената в хода на делбения процес пазарна цена има значение единствено за определяне на дължимата държавна такса. След като пазарната цена не е елемент от съдебното решение според жалбоподателката тя не може да бъде и предмет на договаряне между страните за определяне на адвокатското възнаграждение. 4. длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи собствени мотиви, включително и при препращане към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. 5. решението е постановено в нарушение на чл.36 от ЗА вр.чл.7,ал.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за определяне минималния размер на адвокатското възнаграждение по граждански дела. Поддържа се, че при прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78,ал.5 ГПК, което в конкретния случай е налице искането се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото и когато съда е сезиран с такова искане следва да изложи собствени мотиви и ако се установят несъответствия да намали адвокатското възнаграждение, решен в противоречие с т.р.№ 6/06.11.2013 г. по т.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответницата по касационната жалба Е. Б. П., чрез адв.С. К. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Софийски градски съд като въззивна инстанция е преценил първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Относно установената по делото фактическа обстановка и на осн.чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на Софийски районен съд. Прието е, че задължението за заплащане на адвокатски хонорар може да възникне единствено като последица от сключен между съответния адвокат и неговите клиенти договор за правна помощ, представляващ договор за поръчка по смисъла на чл.280 от ЗЗД и уговорен от страните възмезден характер. Прието е също, че се дължи адвокатско възнаграждение, уговорено с договор между адвокат и клиент с оглед изхода от едно гражданско дело, дори ако по това дело документът, с който договорът е оформен да не е бил представен. Преценени са за правилни фактическите и правни изводи на първоинстанционният съд относно елементите от фактическия състав на възникналото между страните правоотношение по договор за поръчка по силата на който ищеца е поел задължение да предостави на ответника адвокатски услуги-образуване на дела срещу наследниците на Т. С. за делба, снабдяване с документи и представителство по делата, като страните са уговорили възнаграждение за извършената работа – 4500лв. платимо до 6 месеца от решението на СРС и допълнително 5% от пазарната стойност на имотите. Според въззивния съд няма пречки страните да договарят адвокатско възнаграждение обусловено от крайния резултат в случая 5% от пазарната стойност на имотите. За да формира извода съдът се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решение № 86 от 20.05.2013 г. по гр.дело № 143/2012 г., на ВКС, ІV г.о. Преценено е за неоснователно възражението на ответницата – сега жалбоподател, че претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да бъде намалено съгласно чл.78 ал.5 от ГПК.
Въззивният съд е приел за установено от приетите по делото доказателства- писмените документи, съдържащи се в приложеното към настоящето дело гр.д.№25299/2006г. на СРС и от показанията на разпитаните по делото свидетели, че ищцата е изпълнила възложената й работа. Прието е също, че в тежест на ответницата е било да установи извършено плащане, което не е сторено по делото. С оглед на това е формиран извод за основателност на предявения иск.
Прието е, че вземането за адвокатско възнаграждение по договора за правна помощ и защита между адвоката и клиента не е обвързано със срок, поради което ако не е уговорено друго кредиторът може да иска изпълнението му веднага – чл.69, ал.1 ЗЗД. Прието е също, че в случая страните са уговорили срок-до 6 месеца след решението на Софийски районен съд. С оглед на това е изведен извод, че ответницата е изпадала в забава за задълженията след изтичане на посочения срок. Съдът е преценил за правилен извода на първоинстанционния съд относно началния момент на изисуемостта на вземането предмет на акцесорния иск с пр.осн.чл.86 ал.1 от ГПК, както и неговия размер.
При тези съображения първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл.286 ЗЗД е уважен е потвърдено. Потвърдено е и решението в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 105/30.06.2011 г. по т.дело № 944/2010 г. на ВКС, II т.о., по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която съдът е длъжен да приложи правилата за тълкуване на договорите, съгласно чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните, при положение, че в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки.
С решение № 81/07.07.2009 г. по т.дело № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че тълкуването се дефинира като подчинено, зависимо, производно мислене, което трябва да се съобразява със своя предмет и да съдейства за разкриване на съдържанието му т.е. то винаги е дейност по установяване точния смисъл на предмета на тълкуване. Чл. 20 ЗЗД изрично определя критериите, по които се осъществява тълкуването на договор. От тези критерии се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения, обаче, съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля,включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. Съдебният е приел, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. В същата насока е разрешението, дадено в решение № 220/31.07.2014 г. по гр.дело № 6126/2013 г. на ВКС, IV г.о., по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите, изложени в т.2,3 и т.5 от изложението. Същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното решение и са основания за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросите, поставени в т.2,3 и т.5 от изложението са доводи относими към правилността на обжалваното решение същите не са правни въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. С въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически, и правни изводи по съществото на спора. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Жалбоподателката е цитирала решение № 86/20.05.2013 г. по гр.дело № 143/2012 г. на ВКС, IV г.о., което съдът намира за неотносимо към поставения въпрос. Със същото е дадено разрешение на въпрос, различен от формулирания, а именно: следва ли въззивният съд да разглежда непредявени основания и служебно да установява нова фактическа обстановка, различна от приетата за безспорна между страните по делото и подкрепена с писмени доказателства, неоспорени от ответника в първоинстанционното производство. Цитирани са още три решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, които жалбоподателката не е приложила, поради което съдът не ги обсъжда.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателката Л. Т. Т..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 972/15.02.2017 г., постановено по гр.дело № 5414/2016 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 38697/23.03.2017 г., подадена от ответницата Л. Т. Т., [населено място], [улица], 2, [жилищен адрес] чрез адв. Д. Д., съдебен адрес , [населено място], [улица], ет.3,кантора № 28, чрез адв.Д.Д..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: