2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1129
гр. София, 05.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1667 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на И. К. К. срещу решение № 15/02.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 47/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановено частично потвърждаване на решение № 484/28.10.2015 г. по гр. дело № 40/2015 г. на Дупнишкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу В. Л. А.-А., в качеството ? на частен съдебен изпълнител (ЧСИ), иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за обезщетяване на имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия по принудително изпълнение, насочени срещу касатора-ищец по изп. дело № 152/2010 г. на ответницата-ЧСИ, – до размер 4 400 лв. за периода 09.12.2013 г. – 02.10.2014 г.; както и в частта, с която е обезсилено същото първоинстанционно решение – в частта, с която искът за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 4 400 лв. до сумата 5 200 лв. и за периода 03.10.2014 г. – 31.12.2014 г., и е прекратено производството по делото в тази част; като в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответницата В. Л. А.-А., в качеството ? на ЧСИ, не е подала отговор на касационната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса, уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: 1) предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и по отношение на останалите длъжници; и 2) представлява ли изменението на иска, чрез ново искане за присъждане на обезщетението за вреди в размер и на суми, събрани от ответника-ЧСИ след подаването на исковата молба чрез запор върху месечното трудово възнаграждение на ищеца, едновременно изменение на основанието и на петитума на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с решение № 48/14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС; вторият въпрос – в противоречие с решение № 59/27.04.2015 г. по гр. дело № 4647/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че касаторът-ищец претендира по делото обезщетения за вреди, причинени му от ответницата-ЧСИ при изпълнение дейността ? по изп. дело № 152/2010 г., изразяваща се в извършване на изпълнителни действия спрямо него, в качеството му на длъжник по изпълнителното дело, след като ex lege същото е прекратено съгласно чл. 433, т. 8 от ГПК, поради това, че взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия спрямо него в продължение на две години; в неправилно конституиране на нов взискател-цесионер, тъй като договорът за цесия не бил надлежно съобщен на главния длъжник; и в удържане на суми от трудовото възнаграждение на жалбоподателя-ищец в нарушение на чл. 446 от ГПК, визираща несеквестируемия размер на дохода. След обсъждане на доказателствата по делото, окръжният съд е приел за установено, че първоначалният взискател е възложил по реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ на ответницата-ЧСИ да извършва всички необходими действия по събирането на дължимата сума от длъжниците, както и че това възлагане не е оттеглено от новоконституирания взискател-цесионер. Съдът е приел за установено и че в хода на изпълнителното производство, освен налагането на запори върху трудовите възнаграждения на част от длъжниците, сред които е и жалбоподателят-ищец, ответницата-ЧСИ преди това е налагала и запори върху МПС, собственост на други длъжници, като съдът е констатирал и регулярно постъпване на суми по сметката на взискателя до 26.11.2011 г., след което – отново, считано от 06.04.2013 г., съответно – ритмично и през 2014 г. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че не е налице период, по-дълъг от две години, през който да не са извършвани изпълнителни действия в полза на взискателя, нито има данни самият взискател да се е дезинтересирал от изпълнението след изричното възлагане по реда на чл. 18 от ЗЧСИ, както и че отговорността на длъжниците е солидарна и действията по събиране на дълга не се разграничават поотделно за всеки от тях, т.е. – не е налице хипотезата на чл. 433, т. 8 от ГПК, при която да не е следвало продължаване на действията спрямо касатора-ищец, в качеството му на един от солидарните длъжници. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че солидарните длъжници в изпълнителното производство са равнопоставени и от всеки от тях може да бъде събрано вземането, както и че в случая не е налице неяснота относно обема на присъденото имуществено право, нито относно индивидуализирането на длъжниците и техния кредитор-взискател, като солидарността е изрично посочена в изпълнителния лист, т.е. – не е налице хипотеза, при която паричното задължение, присъдено в тежест на повече лица, да се дължи от тях съразмерно, от което следва, че всяко действие по събиране на дълга касае и останалите солидарни длъжници. По тези съображения (и като е приел за неоснователни и доводите на ищеца за неправилно конституиране на новия взискател-цесионер и за нарушаване на изискването за несеквестируемост), въззивният съд е констатирал съвпадение на крайните си изводи с тези на първоинстанционния съд за неоснователност на исковите претенции, предвид липсата на противоправни действия/бездействие на ответницата-ЧСИ.
От изложеното е видно, че първият изведен и формулиран в изложението на касатора правен въпрос е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е от значение за изхода на материалноправния спор – досежно обжалваната част от решението. Този правен въпрос е разрешен от окръжния съд в противоречие с решение № 48/14.07.2016 г. по търг. дело № 404/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, в което (макар и по повод разрешаването на друг правен въпрос) е прието следното: Инициираното изпълнително производство от посочения в изпълнителния лист кредитор, може да бъде прекратено в случай, че не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Непредприемането на действия от взискателя по отношение на един от солидарните длъжници в рамките на посочения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК процесуален преклузивен срок, съответно – прекратяването на изпълнителното производство по отношение на този длъжник по силата на закона, не съставлява отказ от изпълнение, нито води до погасяване на материалното право. Срокът за прекратяване на изпълнителното производство по перемция започва да тече от последното валидно изпълнително действие спрямо всеки един от длъжниците, предвид различните изпълнителни правоотношения, и след неговото изтичане може да бъде инициирано образуването на ново изпълнително дело (посочено е, че в този смисъл е и т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид така установеното противоречие, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касационното обжалване следва да се допусне по първия правен въпрос.
На същото допълнително основание следва да се допусне касационното обжалване и по втория изведен и формулиран от жалбоподателя правен въпрос.
За да постанови частичното обезсилване на първоинстанционното решение по делото, като недопустимо в частта му за разликата над сумата 4 400 лв. до сумата 5 200 лв. и за периода 03.10.2014 г. – 31.12.2014 г. по иска за обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е приел, че тази искова претенция е формирана като сбор от сумите, удържани чрез запора върху месечното трудово възнаграждение на касатора-ищец. Приел е също, че обстоятелството, че след предявяването на иска и размяната на книжата е изминал нов период, през който са удържани нови суми от трудовото възнаграждение на ищеца, не може да обоснове надлежно изменение на този иск по реда на чл. 214 от ГПК, тъй като едновременно се изменят и фактическите обстоятелства (основанието), и петитумът (искането). В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че изменяйки искането си, ищецът не разполага с възможността да измени основанието на предявения иск, като прибави нови правопораждащи юридически факти – изминаването на нов период, през който търпи вреди. Позовавайки се на решение № 63/28.05.2011 г. по търг. дело № 490/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, въззивният съд е изтъкнал принципното разбиране, възприето в трайно установената съдебна практика, че в исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право, а последваща промяна на предмета на първоначално въведения с исковата молба правен спор е допустима единствено при спазване на установените в 214 от ГПК, правила за изменение на иска, едно от които е забраната за едновременна промяна на основанието и петитума на сезиращата искова молба; като нарушаването на тази забрана води до предявяване на нов по съществото си иск в хода на висящия процес, разглеждането на който обуславя недопустимост на съдебното решение.
Същото принципно разбиране е възприето и в посоченото в изложението на касатора, решение № 59/27.04.2015 г. по гр. дело № 4647/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, поради което между тези две решения на ВКС не е налице противоречие по смисъла на чл. 292 от ГПК. В последното решение, обаче е прието и следното: Не е налице същинско изменение на петитума на иска, когато това изменение не се състои в промяна вида на петитума (преминаване от установителен в осъдителен петитум или обратното) или в промяна на неговия предмет (да се търси равностойността на вещта, а не самата вещ в случай, че се установи нейното погиване). Следователно изменението на иска само досежно неговия размер (увеличение или намаляване на иска) не съставлява същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК; не е налице същинско изменение на петитума, доколкото както с първоначалната искова молба, така и след заявеното изменение на петитума ищецът претендира парична сума като обезщетение за нанесена му имуществена вреда. Същевременно не е налице и изменение на основанието на иска, доколкото не се променя юридическият факт, от който произтича вземането, в случая – извършено престъпно деяние, от което за ищеца е настъпила имуществена вреда. Добавянето на нови обстоятелства към първоначално заявените, с оглед настъпилата промяна след подаване на исковата молба, само по себе си не съставлява промяна на основанието на иска.
В противоречие с горното, въззивният съд е приел, че в настоящия случай обстоятелството, че след предявяването на иска е изминал нов период, през който са удържани нови суми от трудовото възнаграждение на ищеца, не може да обоснове надлежно изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК, тъй като едновременно се изменят и фактическите обстоятелства (основанието), и петитумът (искането); както и че изменяйки искането си, ищецът не разполага с възможността да измени основанието на предявения иск, като прибави нови правопораждащи юридически факти – изминаването на нов период, през който търпи вреди.
В заключение, касационното обжалване – по отношение атакуваната част от въззивното решение, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и по двата правни въпроса: 1) предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и по отношение на останалите длъжници; и 2) представлява ли изменението на иска, чрез ново искане за присъждане на обезщетението за вреди в размер и на суми, събрани от ответника-ЧСИ след подаването на исковата молба чрез запор върху месечното трудово възнаграждение на ищеца, едновременно изменение на основанието и на петитума на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 104 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 15/02.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 47/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетяване на имуществени вреди е отхвърлен до размер 4 400 лв. за периода 09.12.2013 г. – 02.10.2014 г.; и в частта, с която постановеното по делото първоинстанционно решение е обезсилено в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 4 400 лв. до сумата 5 200 лв. и за периода 03.10.2014 г. – 31.12.2014 г., и е прекратено производството по делото в тази част; както и относно разноските по делото.
В останалата част, с която е отхвърлен искът за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивното решение не е обжалвано.
УКАЗВА на жалбоподателя И. К. К. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена от него по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 104 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: