Р Е Ш Е Н И Е
№ 114
гр. София, 01 март 2012г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ПАВЛИНА ПАНОВА
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при секретар ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА
и в присъствието на прокурора РУСКО КАРАГОГОВ
изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
н. д. № 42/2012 г.
Производството е образувано по искане на Главния прокурор на Република България за възобновяване на нохд №259/2011г. на Пернишки окръжен съд /ОС/, отмяна на постановеното по него протоколно определение от 29.07.2011г. за одобряване на постигнато споразумение и връщане на делото за ново разглеждане, поради допуснати нарушения по чл.422, ал.1,т.5, вр.чл.348, ал.1,т.т.1-3 от НПК.
В съдебно заседание на 21.02.2012г. депозираното искане се поддържа от прокурор при Върховната касационна прокуратура.
Осъденият А. и упълномощеният от него процесуален представител участват лично в инициираната извънредна процедура и мотивират позиция за съобразяване на атакувания съдебен акт с изискванията на чл.49, ал.3, чл.55, ал.1, т.1 и чл.66 от НК, при отмерване на наказателните санкции за престъплението по чл.343, ал.3, пр.1, 2 и 4, б.”Б” от НК – ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МОТОРНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С определение от 29.07.2011г., по нохд №259/2011г., Пернишки ОС, в производство по чл.381-383 от НПК е одобрил постигнатото между представителя на обвинителната власт и защитника на Х. А. А. споразумение, с което обвиняемият се признава за виновен в извършено на 26.02.2011 година, в с.Кладница транспортно престъпление по чл.343, ал.3, пр.1, 2 и 4, б.”Б”, вр.ал.1, вр.чл.342, ал.1 от НК, вр.чл.5, ал.3, т.1, вр. чл.20, ал.2 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, с произтичащите от това санкционни последици, определени при условията на чл.55, ал.1, т.1 – ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, изтърпяването на което отложено по чл.66 от НК, с ЧЕТИРИГОДИШЕН изпитателен срок и ДВЕ ГОДИНИ лишаване от правоуправление.
Съдебният акт не е бил предмет на инстанционна проверка и придобил юридически стабилитет в деня на обявяването му, което обуславя приложимостта на процесуалните норми на чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.1, т.т.1-3 от НПК, в пределите на извънредния контрол.
Искането е допустимо, тъй като е направено от лице, имащо право на това, в рамките на законоустановения шестмесечен срок за влошаване положението на осъдено лице, както и касае съдебен акт, който принципно не може да бъде проверен по касационен ред.
Разгледано по същество, искането е частично основателно само в частта му, в която се претендира допуснато нарушение на материалния закон по отношение на разпоредбата на чл. 49 ал.3 от НК. В останалата му част е неоснователно по следните съображения на мнозинството на съдебния състав:
Наказателното производство, предмет на искането за възобновяване, е приключило със споразумение, одобрено от съда по реда на Глава двадесет и девета от НПК. Независимо от това, че определението, с което е станало това, има характер на влязла в сила присъда, специфичната процедура, по която е проведено производството, има своето правно значение. Институтът на споразумението, като една от предвидените в процесуалния закон диференцирани процедури, е въведена като приемлив компромис между два интереса – на обвинението и на обвиняемия/подсъдимия/. Обвиненото лице признава фактите по обвинението и своето виновно поведение, приемайки да бъде наказано с наказание по вид и размер, договорено между защитника му и прокурора, като се отказва от процедурата по разглеждане на делото в съд, в която прокурорът е длъжен да докаже неговата вина. В замяна обвиняемият /подсъдимият/ очаква по-благоприятно наказателноправно третиране.
Като една от формите на такова третиране законодателят предвижда страните по споразумението да могат да определят наказание при условията на чл. 55 от НК и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. В процедурата по Глава двадесет и девета от НПК е налице и специфика на ролята на съда. Докато в останалите производства, както това по общия ред, така и по останалите диференцирани процедури, предвидени в Част пета на процесуалния закон, съдът е длъжен сам да изследва въпросите по чл. 301 от НПК и да постанови мотивиран съдебен акт, в производството по Глава двадесет и девета, макар и да е арбитър на правния спор, той само упражнява контрол върху начина, по който са решени въпросите по чл. 381 ал.5 т.1-6 от НПК и то само в обсега на правомощието му по чл. 382 ал.7 от НПК. Когато съдът намери, че предложеното между прокурора и защитника на обвиняемия /подсъдимия/ споразумение не противоречи на закона и морала, го одобрява с определение, без да излага мотиви за това. Законово допуснатата възможност /единствена/ в НПК да не се изготвят мотиви към съдебния акт не означава, че съдът може да се произнася произволно и в разрез със закона. При всички положения той извършва проверка и оценъчна дейност с оглед доказателствата по делото, както по отношение на обстоятелствата, включени в обсега на параметрите на споразумението /чл. 381 ал.5 от НПК/, така и по отношение на процедурата, която трябва да бъде спазена. Тази негова мисловна и оценъчна дейност обаче не се обективира в мотивиран съдебен акт, за да могат да се проверят съображенията му за изпълнение на изискванията на закона, довели до одобряване на постигнатото споразумение. Това обстоятелство неминуемо се отразява на възможността за контрол върху определението, постановено по реда на чл. 382 ал.7 от НПК. Макар и да е извадено от кръга актове, подлежащи на редовен инстанционен контрол, съгласно чл. 419 ал.1 от НПК определението може да бъде обект на извънредния способ за контрол – възобновяване на наказателни дела на основанията, предвидени в чл. 422 ал.1 от НПК. В него обаче спецификата на производството, в което е постановен подложения на извънреден контрол съдебен акт, неминуемо се отразява на възможността да се иска отмяна на влязлото в сила определение на съда за одобряване на споразумението. Например, не би могло да се претендира възобновяване на производството, по което е постановено такова определение, на основание чл. 422 ал.1 т.6 от НПК, доколкото специалните норми на Глава двадесет и девета от НПК предвиждат, че споразумение не може да се сключва при задочно производство.
По мнение на мнозинството на този състав известна специфика се наблюдава и при атакуване на определението с искане за възобновяване на основание чл. 422 ал.1 т.5 от НПК поради допуснати съществени нарушения по чл. 348 ал.1 т.1-3 от НПК и в частност на третото касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание.
Това се дължи, на първо място, на обстоятелството, че поради липсата на мотиви към определението на касационния съд не може да стане известно по какви вътрешни съображения и при какви взаимни отстъпки страните по споразумението са договорили позициите си в частност по въпроса за наказанието. Именно липсата на мотиви към съдебния акт не дава възможност на съда, който одобрява споразумението, да изложи съображенията си защо намира наказанието, за което страните са срещнали съгласието си за постигане на консенсус, за справедливо съобразно критериите на чл. 348 ал.5 т.1 и т.2 от НПК. В този случай да се твърди, че съдът е одобрил споразумение, по което е постигнато съгласие за налагане на явно несправедливо наказание, след като е трябвало да прецени, че се налага да изпълни задължението си по чл. 382 ал.7 от НПК, означава необосновано вмешателство във вътрешното убеждение на решаващия съд, което не би могло обективно да бъде проверено, тъй като не е обективирано. Ето защо мнозинството на състава застъпва становището, че намесата на ВКС по реда на възобновяването относно справедливостта на наказанието, следва да бъде провеждана само на плоскостта на констатирано „съществено нарушение” /по смисъла на чл. 422 ал.1 т.5 от НПК/ на материалния или процесуалния закон, което отчетливо и недвусмислено е довело до явна несправедливост на наказанието. Поради това основание за възобновяване на производство, приключило по реда на Глава двадесет и девета от НПК не може да бъде последващата преценка на висшестоящ прокурор, че по вид и размер наказанието е нецелесъобразно. Противното би означавало по реда на извънредния способ за контрол да се иска преразглеждане и подмяната на волята на едната страна по постигнато и одобрено споразумение – прокуратурата, поради това, че по-горестояща прокуратура не споделя волята, демонстрирана от по-долустоящ прокурор по отношение на наказанието. Това не съответства на целите и същността на института на споразумението и крие сериозни рискове за неравнопоставеност на страните в наказателния процес.
На второ място, прокурорът в производството по Глава двадесет и девета от НПК не променя качеството си на субект на наказателния процес, който повдига и поддържа обвинението съгл. чл. 46 от НПК, но съгласно чл. 127 от Конституцията на страната упражнява и контрол за законност. Двете си функции той упражнява винаги в защита на държавния и обществен интерес, което означава, че заявявайки съгласие по въпросите, залегнали в споразумението съобразно изискванията на чл. 381 ал.5 от НПК, той преценява именно интереса на обвинителната власт и на обществото, включително и по въпроса за вида и размера на наказанието.
По настоящето дело се констатира, че прокурорът от Окръжна прокуратура – Перник, който е наблюдавал досъдебното производство, е постигнал и подписал споразумение със защитника на обвиняемия и го е внесъл за разглеждане и одобрение в съда, като той е участвал и в съдебното производство по разглеждането и одобрението му. Тези документирани в делото процесуални действия на прокурора сочат на съзнание от негова страна на съдържанието на всички събрани доказателства, на фактите по извършване на престъплението, на неговата правна квалификация и на доказателствата за личността на обвиняемия Х. А.. Като прокурор, стоящ най-близо до фактите и доказателствата по делото, което лично наблюдава и по което на досъдебното производство упражнява функции по ръководство и решаване, той е свободен да прецени какво обвинение би могъл да обоснове с наличния доказателствен материал и евентуално да поддържа и докаже в съдебната фаза на процеса, както и какво наказание би го удовлетворило в случай, че подсъдимият бъде признат за виновен. Ето защо, ако съвкупната доказателствена маса не му дава основания да претендира по-тежко наказание, което да бъде изтърпяно ефективно /каквото се претендира в искането на Главния прокурор/, прокурорът не допуска нарушение на материалния закон, като постига споразумение със защитата на обвиняемия за налагане на по-леко наказание при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66 ал.1 от НК.
Действително, съгласно чл. 382 ал.7 от НПК, съдът следва да одобри предлаганото споразумение, „ако не противоречи на закона и морала”. В случая обаче не е било налице противоречие със закона на предложеното и внесено за одобрение споразумение по отношение на наказанието и начина на изтърпяването му, за което съдът е следвало да следи, доколкото тази разпоредба не би могла да бъде в крайна колизия с тази на чл. 381 ал.5 т.2 от НПК, изискваща съгласие между споразумяващите се прокурор и защитник относно вида и размера на наложеното наказание. Очевидно е, че в свободата на преценка на прокурора относно клаузите на споразумението се включва правото да прецени за какво наказание да се споразумее със защитата и какъв да е начина на изтърпяването му и дали, ако не постигне споразумение по това обстоятелство, би могъл да се надява, че съдът ще наложи друго – по-тежко наказание при евентуално признаване на подсъдимия за виновен в бъдещата съдебна фаза на наказателния процес. Споразумяването по въпроса за размера на наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК /две години и шест месеца при минимален размер за конкретното престъпление от три години/ и отлагането на изпълнението му на осн. чл. 66 ал.1 от НК за срок от четири години в конкретния случай очевидно е резултат от убеждението на прокурора, че общественият интерес от налагане на наказание в този размер с приложението на чл. 66 ал.1 от НК ще бъде защитен, а деецът – поправен и превъзпитан. Затова, когато съдът е одобрил споразумението, предложено му от прокурора, в този му вид и не е упражнил правомощието си по чл. 382 ал.5, респ. ал.8 от НПК, не е допуснал съществено процесуално нарушение. За да може да се претендира такова съществено нарушение /по см. на чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК/, което да влияе върху вида и размера на наказанието по начин, че да прави наложеното явно несправедливо, Главният прокурор трябва успешно да обоснове в искането си, че по делото са били налице доказателства, влияещи върху преценката за наказателната отговорност на подсъдимия, които очевидно са били игнорирани, други са подценени или надценени, а съдът при преценка на правомощието си дали да одобри споразумението, дали да предложи промени в него или да го върне на прокурора, не ги е обсъдил. В конкретното искане на Главния прокурор, с което ВКС е сезиран по делото, липсва посочване на каквито и да е нарушения на правила за оценка на доказателствата, нито игнорирани или неправилно оценени доказателства, които да е следвало да се отчетат при определяне на размера на наказанието лишаване от свобода на обв. А. и дали то да бъде изтърпяно ефективно или не.
Явната несправедливост на наказанието, определено по съгласие на страните и одобрено от съда, се аргументира от вносителя на искането за възобновяване само с неправилното приложение на чл. 55, на чл. 66 от НК, като определеното по този ред наказание „няма да поправи и превъзпита осъденото лице”. Конкретните съображения се свеждат само до елементите от състава на престъплението по чл. 343 ал.3 пр.1,2 и 4 б.Б вр. ал.1 вр. чл. 342 от НК и до фактите по извършване на престъплението. Въпреки липсата на конкретни съображения в искането на Главния прокурор в посочения по-горе смисъл, ВКС извърши проверка на доказателствената съвкупност по делото, която влияе върху наказателната отговорност на дееца и има значение за индивидуализацията на наказанието „лишаване от свобода” при посочената вече специфика на това производство. Мнозинството не констатира да е допуснато съществено нарушение на чл. 14 от НПК, изискващ съда да вземе решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, тъй като не се установява по делото да са налице очевидно несъобразени доказателства, които да биха могли да мотивират съда, одобрил споразумението, да предлага на страните промени в споразумението към утежняване на санкцията, за която те са се споразумели, а в случай на несъгласие – да откаже да одобри споразумението. Осъденият е с чисто съдебно минало, няма доказателство, което да сочи, че е недисциплиниран водач на МПС и да е бил наказван по административен ред за неспазване на правилата за движение, дал е обяснения на досъдебното производство за механизма на ПТП. Вярно е, че елемент от правната квалификация на престъплението е „бягство от местопрестъплението”, но доказателствата сочат, че макар и напуснал същото, се е прибрал в дома си, уведомил е майка си за случилото се, споделил е по телефона със свой приятел /св. Д. Л./, а когато е посетен от пътните полицаи, е показал мястото, където е спрял автомобила и оставил регистрационните табели. Бягството от местопроизшествието е безспорно укоримо, но в конкретния случай извън значението му като квалифициращо обстоятелство, не би могло да се отчете като допълнително като утежняващо такова, доколкото не е затруднило разследването и не е лишило същото от доказателства. Що се отнася до твърдението в искането за многобройност на нарушените правила за движение, които са били вменени във виновно нарушение на осъдения и за които той се е признал за виновен – по чл. 5 ал.3 т.1 от ЗДвП и чл. 20 ал.2 от ЗДвП, то мнозинството на състава на ВКС констатира, че по същество се касае само до едно правило – това по чл. 20 ал.2 от ЗДвП. Нарушението на правилото по чл. 5 ал.3 т.1 от ЗДвП по съдържание представлява вменената забрана на водач на ППС да управлява същото под въздействие на алкохол, наркотици и други упойващи вещества. Това нарушение обаче неправилно е оценено като самостоятелно, тъй като именно то е квалифициращ елемент от състава на престъплението и не би могло да се оценява двукратно. Обвинение за друго нарушение на правилата за движение не е било повдигано на осъдения. Задълбочената преценка на доказателствата по делото /показанията на св. К. С., обясненията на обвиняемия, протокола за оглед на местопроизшествие/ сочи, че пострадалият пешеходец се е движил по пътното платно, въпреки че в района на произшествието е имало от едната страна тротоар, а от другата – свободна затревена площ. Това обстоятелство поставя на разглеждане и въпроса за евентуално негово движение в разрез с изискването на чл. 108 от ЗДвП. Очевидно цялата тази съвкупност на конкретни факти по делото не сочи, че в случая освен елементите от състава на престъплението са били налице и други, с които страните не са се съобразили, а съдът да е бил длъжен да им укаже да се съобразят, за да се споразумеят за по-висок размер на наказанието лишаване от свобода. Липсва съществено нарушение на процесуални правила по см. на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, което да е довело до явна несправедливост на наказанието.
Не се констатира и съществено нарушение на материалния закон /чл. 348 ал.1 т.1 от НПК/, което да е довело до същия резултат. Съгл. чл. 348 ал.2 от НПК нарушението ще е съществено в случаите, когато не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен, или когато законът е приложен неправилно. Такова нарушение в случая би било налице, ако на престъплението при посочените в споразумението фактически положения е била дадена неправилна правна квалификация или е наложено наказание, което по правилата на чл. 55 ал.1 от НК не би могло да се наложи /напр. пробация или глоба/, или е пропуснато да се наложи наказание лишаване от правоуправление, което е предвидено като кумулативно наказание, или при условията на чл. 66 ал.1 от НК е определен изпитателен срок извън рамките от три до пет години. Самото прилагане на чл. 55 ал.1 т.1 от НК в споразумението и индивидуализацията на наказанието при тази хипотеза не представлява нарушение на закона, тъй като самият законодател /чл. 381 ал.4 от НПК/ дава възможност за това. Чл. 66 от НК не е приложен в нарушение на законовите изисквания за това относно размер на наложеното наказание и липса на предходни осъждания на А..
Друг е въпросът дали определянето на наказание лишаване от свобода за наистина тежко престъпление каквото е това, за което е одобрено споразумението при наличие на три квалифициращи обстоятелства, е било справедливо да бъде определено при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК и дали то ще постигне целите на чл. 36 от НК. По мнение на мнозинството на този съдебен състав наказанието лишаване от свобода е занижено, а поправянето на А., позволил си управление на МПС в пияно състояние и повлиян от наркотични вещества, трудно може да се постигне при отлагане на изпълнението на това наказание. Тези разсъждения обаче касаят преценка на целесъобразността на наказанието по размер и начин на изтърпяване. Те, както се посочи, са в дискрецията на страните по постигнатото споразумение /прокурор и защитник на обвиняемия/, а съдът, който е одобрил същото, очевидно е счел, че наказанието, по което като размер и начин на изтърпяване страните са постигнали съгласие с оглед доказателствата по делото, е достатъчно, за да отговори на изискването да не противоречи на закона и морала. При проверката на доказателствата по делото и процедурата по одобрение на споразумението мнозинството на състава не счита, че ОС – Перник е допуснал съществени нарушения на процесуалния и/или на материалния закон, които да са довели до определянето на явно несправедливо наказание. С оглед специфичните особености на института на споразумението и липсата на законово изискване за мотивиране на определението на съда за одобряването му, е невъзможно касационната инстанция в производството по възобновяване да упражни контрол по отношение на постигнатото между страните договаряне за размера на наказанието, когато то е определено при спазване на изискванията на процесуалния и материален закон.
Позоваването в искането по аналогия на решение № 507/28.12.2009 г. по НД № 564/2009 на І н.о. на ВКС е неотносимо към разглеждания случай. Цитираното решение е постановено във връзка с наложено от съда наказание с присъда в друга диференцирана процедура – по чл. 371 т.2 от НПК, която има свои специфики и значително се различава от споразумението. В нея подсъдимият признава само фактите от обвинителния акт, като той и защитата му запазват правото си да сочат доказателства, които имат значение за вида и размера на наказанието, както и да спорят по приложимото материално право – относно обективната и субективната страна на престъплението. Производството по чл. 371 т.2 от НПК си остава докрай спорно производство по всички обстоятелства по чл. 301 от НПК с изключение на тези по чл. 301 ал.1 т. 1 пр.1 и 2 от НПК. Затова и съдът е длъжен да постанови присъда, която да мотивира по правилата на чл. 305 ал.2 от НПК. Именно затова страните имат право да атакуват спорните обстоятелства по присъдата, с които изразяват несъгласие, включително и наказанието. Съдебните актове обаче задължително трябва да съдържат мотивите на съда, довели до вземане на решение по въпросите, посочени в чл. 301 от НПК, които актове именно поради това при осъществяване на инстанционния контрол могат да бъдат проконтролирани от гледна точка на начина, по който е било формирано вътрешното убеждение на съда.
Предвид изложеното, мнозинството на настоящия съдебен състав намери, че не е налице незаконосъобразност на споразумението в частта, с която е определено наказание лишаване от свобода при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66 ал.1 от НК.
Обявеното на 29.07.2011г. определение на Пернишки ОС е неправилно в частта, с която е санирано постигнатото между представителя на обвинителната власт и защитника на Х. А. съгласие, по отношение на индивидуализираната кумулативна наказателна санкция по чл.343г от НК – ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МОТОРНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО. При одобряване на предложеното със сключеното споразумение наказание – две години ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВОУПРАВЛЕНИЕ, съдът е дерогирал императивните предписания на чл.49, ал.3 от НК и задължителната практика по прилагането им /Тълкувателно решение №61 от 30.12.1980г., по н.д.№56/1980г. на ОСНК на ВС на РБ и Постановление №1 от 17.01.1983г., по н.д. №8/82г. на Пленума на ВС на РБ/, според които осъденият не може да се ползва от правата по чл.37, ал.1, т.т.6 и 7 от НК, от които е лишен с присъдата, преди изтичане на срока на наложената санкция – ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Изложените съображения формират вътрешното убеждение на мнозинството на настоящия състав за частична основателност на искането на главния прокурор за възобновяване на нохд №259/2011г., отмяна на постановения от Пернишки ОС съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. При повторното производство, в обхвата на предоставената на съда компетентност и в съответствие с дадените от ВКС указания, да се индивидуализира наказателната отговорност на Х. А..
Водим от горното и на основание чл.425, ал.1, т.1, вр. чл.422, ал.1, т. 5, вр. чл. 348 ал.1, т.т.1-3 от НПК, Върховният касационен съд,
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА нохд №259/2011г. на Пернишки ОС.
ОТМЕНЯ определение от 29.07.2011г., по нохд №259/2011г. на ОС-Перник и ВРЪЩА делото за разглеждане от друг състав на съда.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ /о.м./ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Цветинка Пашкунова
Съдията-докладчик по делото не споделя мнението на мнозинството на съдебния състав за частична основателност на искането на главния прокурор и за отсъстващи основания по чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК, довели до явна несправедливост на наказанието ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Диференцираната процедура по Глава Двадесет и девета от НПК /Решаване на делото със споразумение/ не освобождава съда от задълженията му за преценка и вземане на решение по въпросите – извършено ли е инкриминираното деяние и неговото авторство, съставлява ли то престъпление, правната му квалификация, и наказателната отговорност на подсъдимото лице /вид, размер и начин на изтърпяване на произтичащите от това санкционни последици/. Формираното заключение се извежда от предоставените от разпоредбата на чл.382, ал.5 и ал.8 от НПК възможности на оторизирания орган да внася промени в представеното споразумение между прокурора и защитата, съответно да откаже да го одобри при несъгласие на страните с предложенията за ревизия и при констатирано противоречие със закона и морала, като в обсега на последното са хипотезите на недоказаност на обвинението от събраните по делото доказателства, неправилно лимитирани правни очертания на инкриминираното посегателство и несправедливост на наказанието. Аргумент в подкрепа на очертаната позиция са и правомощията на ВКС при реализиране на извънредния съдебен контрол по чл.419-426 от НПК, изрично предвиждащи компетентност по чл.425, ал.1, т.1 от НПК по отношение на непроверени по касационен ред съдебни актове, в категорията на които са и определенията по чл.382, ал.7 от НПК, при допуснати нарушения по чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.1, т.т.1-3 от НПК /несъблюдаване на материалния закон, дерогиране на процесуалните правила и явна несправедливост на санкцията/.
Налагането на наказание на подсъдимия, включително в рамките на визираната процедура по чл.381-384 от НПК се основава на нормативно регламентирани и последователно провеждани начала – на принципа на законоустановеност на наказанието /определяне на санкцията в пределите на предвиденото от съответната особена норма и при стриктно спазване на лимитираните в общата част разпоредби на чл.18, вр.чл.58 от НК за опита; чл.21, ал.1, вр.чл.58 от НК за съучастието; чл.чл.23 и 24 от НК за съвкупностите от престъпления; чл.чл.36 и 60 от НК за целите/ и на принципа на индивидуализация на наказанието, словно отразен в нормите на чл.35, ал.3, чл.54 и чл.55 от НК /отмерване на наказателната санкция в съответствие със степента на обществена опасност на деянието и с личността на дееца, със смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства по делото/.
Компетентният орган е длъжен да се базира на обективни фактически данни за конкретната престъпна проява, за личностните качества на дееца и за останалите очертани в правната уредба обстоятелства, и надлежно да ги съобрази в своята аналитична и оценъчна дейност при индивидуализация на наказателната отговорност, като неизпълнението на тези задължения предпоставя нарушение на материалния закон, неминуемо обуславящо явна несправедливост на наложената санкция.
По аналогичен начин стоят нещата и при възложената компетентност на съда да прецени необходимостта от изтърпяване на определеното наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА на плоскостта на реализуемостта на целите по чл.36 от НК, респективно с оглед поправителното въздействие върху осъдения, при приложение на визираните в Глава седма от НК институти – условното осъждане /чл.66-чл.69а от НК/ и предсрочното освобождаване /чл.70-73 от НК/.
Действително прилагането на установения в Глава Двадесет и девета от НПК регламент обосновава смекчена наказателна отговорност на подсъдимото лице, съотнесена с диференцираната при провеждането на производство по общия ред, дори при условията на чл.55 от НК /чл.381, ал.4 от НПК/, без налични материалноправни предпоставки за това, но при съблюдаване тежестта на инкриминираното престъпление и зачитане личността на извършителя.
Противното индицира на неограничени процесуални права на страните, създава възможности за злоупотреба с тях, и обезсмисля намесата на съда при предоставените правомощия по чл.382, ал.5 и 8 от НПК, както и последващия извънреден контрол на ВКС. 1
Промяна в изведеното заключение не внася липсата на мотивация на определението, с което се одобрява споразумението, препятстваща според мнозинството на съдебния състав проверката по изграждане на вътрешното убеждение на съда, доколкото този процес се основава на налични фактически данни по делото, като е относим и досежно извършеното инкриминирано неправомерно посегателство, неговото авторство, и правната му квалификация.
_____________________________________________________________
1.решение 9 от 27.01.2009г. по н.д.№511/08г. на ІІ н.о., решение 565 от 10.01.2009г. по н.д.№533/08г. на ІІІ н.о., решение 136 от 09.03.2010г. по н.д.№768/09г. на ІІІ н.о., решение 32 от 04.02.2011г. по н.д.№709/10г. на ІІІ н.о., решение 228 от 18.07.2011г. по н.д. №1280/11г. на ІІІ н.о. на ВКС на РБ.
Процесуална пречка за съдебен контрол не е и обективираната в споразумението воля на представителя на обвинението относно определената санкция, поради което при нейната несъответност на обществената опасност на престъпното посегателство и на личността на дееца, и при компрометиране на критериите за справедливост, наказанието подлежи на корекция, а с оглед на съществуващите в прокурорската институция йерархическа подчиненост и субординация, може да бъде предмет на проверка, по искане на главния прокурор.
При приложението на института на чл.55 от НК в разглеждания казус, с произтичащите от това последици – индивидуализиране на размера на наказателната санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, под предвидения законов минимум, Пернишки ОС е игнорирал конкретиката по делото, сочеща на тежестта на инкриминираното деяние и пренебрегнал зачестилите прояви на грубо незачитане на правилата за движение по пътищата, в аспекта на предявените от разпоредбата на чл.36 от НК императивни изисквания.
Безспорно положение в доктрината и практиката на съдилищата е, че визираните в престъпния състав признаци очертават в тяхната съвкупност онова типично общественоопасно деяние, което особената материалноправна норма запретява като престъпление от даден вид. Обусловената от тях типична обществена опасност на съответното престъпно посегателство е оценена от закона при фиксиране на установената в него санкция, поради което и те не могат след това да се явяват едновременно и такива, определящи индивидуалната тежест на конкретното престъпление от този вид и следващото се наказание. Изведеното умозаключение, съгласно установеното в чл.56 от НК и приетото в теорията и от правораздавателните орани се отнася за всички лимитирани в особената норма обективни и субективни елементи, и за очертаните в нея характерни качества, свързани със субекта на инкриминирания неправомерен акт, и е релевантно за всеки основен, квалифициран или по-леко наказуем престъпен състав. Тази позиция не се опровергава обаче от констатациите, че в много случаи посочените в материалноправната разпоредба признаци могат да бъдат дадени във варианти, чиито видови особености оказват влияние върху конкретната степен на обществена опасност на престъпленията , поради което и те следва да се вземат предвид при индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимото лице, като вид, размер и начин на изпълнение на санкциите.
Илюстрация на изложеното е настоящият казус, обективиращ консумиран престъпен състав на чл.343, ал.3, пр.1, 2 и 4, б. ”Б”, вр.ал.1, вр.чл.342, ал.1 от НК, чрез демонстирано пренебрежително отношение към правилата за движение по пътищата във визираните нарушения по ЗДвП и чрез кумулирано наслагване на квалифициращи инкриминирания неправомерен акт признаци.
От приобщената доказателствена съвкупност с изискуемата се несъмненост е установено – управление на моторно правозно средство от Х. А., след употреба на алкохол и наркотици, с несъобразена скорост /тангираща с неразрешената за населено място/, в насрещната пътна лента за движение и без да се осигури нужната безопасност на намиращите се там деца; настъпил тежък общественоопасен резултат – смърт на петнадесетгодишния В. Г. и реална заплаха за живота и здравето на малолетната К. С., в причинно-следствена връзка