4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
София, 04.03. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 880/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 23.07.2012 г. по гр. д. № 3528/2007 г. на Софийския градски съд е обезсилено решението от 27.07.2007 г. по гр. д. № 2824/2001 г. на Софийския районен съд в частта, с която на основание чл. 292 ГПК /отм./ е извършена делба на недвижим имот и държавата е осъдена да заплати на С. Х. Д. и Р. Г. Д. по 32 250 лева за уравнение на дяловете им след прекратяване на съсобствеността и съделителите-физически лица са осъдени да заплатят държавна такса по 4 275 лева, а производството по извършване на делбата е прекратено.
В тази част въззивното решение е обжалвано в срока по чл. 283 ГПК от ищците – съделителите С. Хр. Д. и Р. Гр. Д., които поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Със същото въззивно решение първоинстанционният съдебен акт е оставен в сила в частта, с която са уважени предявените от С. Хр. Д. и Р. Гр. Д. срещу държавата искове по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение по 14 922 лева на всяка от тях за лишаване от ползването на допуснатия до делба съсобствен апартамент, ведно със законната лихва, считано от 02.03.2005 г. до окончателното изплащане.
Касационна жалба срещу посочената част на въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от държавата. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
1. По касационната жалба на съделителите-ищци:
За да обезсили решението на районния съд, с което делбата е извършена по реда на чл. 292 ГПК /отм./, въззивният съд приел, че притежаваната от държавата 1/2 ид. ч., която е със статут на публична държавна собственост съгласно чл. 2, ал. 2, т. 4 З., е извадена от гражданския оборот по силата на чл. 7, ал. 1 З., установяващ забрана за разпореждане с такива имоти. Делбата /доброволна или съдебна/ е акт на разпореждане – основание за придобиване на право на индивидуална собственост върху имот, който преди това е бил съсобствен между няколко лица. Налице е законова забрана за извършването й чрез някой от предвидените в ГПК способи за ликвидиране на съсобствеността и доколкото предмет на делба е само този имот, производството като недопустимо следва да се прекрати.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, представено с касационната жалба на ищците, е поставен въпросът: съставлява ли произнасяне „плюс петитум” служебното обезсилване на част от решение, без да има такова искане от жалбоподателите.
Според касаторите с обезсилване на първоинстанционното решение по извършване на делбата въззивният съд се е произнесъл служебно по довод, който не е релевиран от никоя от страните и по който не са събирани доказателства – за вида собственост, притежавана от държавата, и как това се отразява на самата делба, с което е нарушил диспозитивното начало в процеса, изискващо от съда да не излиза извън рамките на търсената защита; процедирал е в противоречие със съдебната практика, включително и задължителната за съдилищата, илюстрирана с представени към изложението решения.
П. по описания начин, въззивният съд също така влошил положението на касаторите, тъй като те били лишени от правото да получат разпределения им от първоинстанционния съд един от двата реално обособени дяла от допуснатия до делба апартамент и останали в една принудителна съсобственост, нежелана от тях и от закона. С оглед изложеното касаторите са поставили въпроса: допустимо ли е въззивният съд да влошава положението на жалбоподателя”.
В касационната жалба са развити доводи за отказ на съда да изпълни правораздавателната си функция като разгледа конститутивния иск за делба и прекрати общността, както и за нарушение на чл. 220, ал. 1 ГПК /отм./, тъй като с недовършване на процеса чрез прекратяване на съсобствеността въззивният съд е пререшил въпроси от първата фаза, разрешени със сила на пресъдено нещо с решението по допускане на делбата.
С поставените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, както и с доводите в касационната жалба, касаторите обосновават недопустимост на въззивното решение.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд е длъжен да допусне касационната жалба за разглеждане по същество, ако съществува вероятност обжалваното с нея решение да е нищожно или недопустимо. В разглеждания случай не е налице такава вероятност от гледна точка недопустимост на въззивното решение. Това е така, защото поставените въпроси и доводи на касаторите всъщност съставляват оплакване за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствени правила и поради това – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на настоящия етап на касационното производство.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по останалите поставени в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, обобщени от настоящия състав на ВКС съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така: налице ли е пречка за извършването на съдебна делба на съсобствен между държавата и физически лица недвижим имот, допуснат до делба с влязло в сила решение, в случай, че частта на държавата е публична държавна собственост.
Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и затова касационната жалба следва да бъде допусната за разглеждане по същество при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
2. По касационната жалба на ответника:
С нотариална покана, връчена на 26.03.1999 г., ищците поканили адресата й – Главно управление „Държавен резерв и военновременни запаси” /ГУ „Д.”/, на което е предоставено управлението на притежаваната от държавата част от съсобствения имот, да им предостави същия за съвместно ползване, както и да им заплаща месечно обезщетение в размер на 1 000 000 стари лева. С писмо от 31.03.1999 г. началникът на управлението уведомил ищците, че сградата на [улица], включително и 1/2 ид. ч. от апартамент № 12, са публична държавна собственост и съвместното ползване с частни лица е невъзможно до ликвидиране на съсобствеността; изразено е и становище, че определеният наем в посочения в нотариалната покана размер е прекомерно голям.
При тези данни въззивният съд намерил, че е налице надлежна покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС до държавата като съсобственик, доколкото съгласно приложимата за исковия период редакция на чл. 14, ал. 1 З. /ДВ, бр. 124/1998 г., в сила до изм. с ДВ, бр. 32/12.04.2005 г./ държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление държавни имоти – т. е., именно чрез ГУ „Д.” като юридическо лице държавата, като съсобственик, упражнява правото на собственост върху своята 1/2 ид. ч., поради което връчената на управлението нотариална покана следва да се счита връчена и на държавата. Писмото до ищците съдържа признание, че целият апартамент се ползва от това държавно учреждение към 31.03.1999 г. и няма доказателства след тази дата и към 02.03.2005 г. ползването на притежаваната от ищците 1/2 ид. ч. да не се извършва от същото; няма доказателства ползването да е предоставено на ищците, както и не е доказано от ответната страна наличието на друга пречка делбеният имот да се ползва от тях. По тези съображения исковете срещу държавата са уважени, като размерът е определен с помощта на вещо лице.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника са поставени въпросите: 1. за действието /приложимостта/ на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС по отношение на държавата и 2. за доказването от ответната страна наличието на пречка делбеният имот да се ползва от ищците.
С оглед данните по делото и представената съдебна практика така поставените въпроси не обуславят допускане на касационната жалба за разглеждане по същество от касационната инстанция.
По първия въпрос жалбоподателите не се позовават на задължителна съдебна практика от категорията на посочената в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Липсват данни решението от 02.05.2012 г. по гр. д. № 7262/2011 г. на Софийския градски съд да е влязло в сила, по която причина то не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК съгласно разясненията в т. 3 на същото тълкувателно решение. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според разясненията в т. 4 на посочения тълкувателен акт. Според жалбоподателя налице е специфика в приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато права в съсобствен имот принадлежат на държавата, но съдебната практика и правната теория не правят такова разграничение. Затова всеки правен субект – физическо или юридическо лице или държавата, ако като съсобственик е лишен от ползване на своята част от общата вещ, може да претендира от ползващия вещта съсобственик обезщетение по реда и при условията на посочената разпоредба, както и да бъде ответник по предявен срещу него иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
По втория от поставените въпроси основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано, а представените от касаторите съдебни актове не са относими към претенциите за обезщетение. Така, решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 5024/2008 г. на ВКС, І-во г. о., е във връзка с делбата на имот – публична държавна собственост; решение № 359 от 08.05.2009 г. по гр. д. № 5501/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., изяснява в кои случаи следва да има писмена покана от претендиращия обезщетението – въпрос, който в разглеждания случай не стои.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 23.07.2012 г. по гр. д. № 3528/2007 г. на Софийския градски съд в частта, с която решението от 27.07.2007 г. по гр. д. № 2824/2001 г. на Софийския районен съд е обезсилено в частта по извършване на делбата, присъждане на суми за уравнение на дяловете и държавна такса, а производството в тази част е прекратено.
Указва на касаторите С. Х. Д. и Р. Г. Д. в едноседмичен срок всяка една да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на по 2 137.50 /две хиляди сто тридесет и седем лв. и 50 ст./ лева и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След внасяне на държавната такса в срок, делото да се докладва за насрочване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 23.07.2012 г. по гр. д. № 3528/2007 г. на Софийския градски съд в частта, с която решението от 27.07.2007 г. по гр. д. № 2824/2001 г. на Софийския районен съд е оставено в сила в частта, с която са уважени предявените от С. Х. Д. и Р. Г. Д. срещу държавата искове по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения апартамент в размер на по 14 922 лева на всяка от тях, ведно със законната лихва, считано от 02.03.2005 г. до окончателното изплащане.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: