Р Е Ш Е Н И Е
№ 114
Гр.С., 08.05.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми април през двехиляди и петнадесета година, в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря Анжела Богданова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.6113 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Л. и Е. А. Л. срещу решение №.354/27.02.14г. по г.д. №.2690/13г. на Софийски апелативен съд, 8с. – с което реш. №.1716/7.05.13г. по г.д.№.430/12г. на Окръжен съд Благоевград е обезсилено и производството по делото е прекратено. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното решение, вкл. за това, че при постановяването му не са били съобразени действително заявените в исковата молба факти и обстоятелства, които са от значение за правната квалификация на иска и допустимостта му. Моли се за отмяна на решението и връщане на делото за гледане по същество с даване на съответни задължителни указания. Претендират се разноски.
Ответната страна [община] не взема становище по жалбата.
С определение №.83/22.01.15г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса „Кое определя един иск като допустим – обстоятелствата, които са изложени в исковата молба, и които определят с достатъчна яснота правната фигура, съответстваща на предмета на делото, или определената от съда правна квалификация в доклада му при изпълнение на задълженията си по чл.146 ГПК – да определи правното основание на спора, и която квалификация е грешна?”
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл.59 ЗЗД са недопустими, тъй като ищците разполагат с възможност да защитят правата си по друг ред. Посочил е, че, видно от фактическите им твърдения, те са придобили качество на владелци на ограничено вещно право, въз основа на което са предприели застрояване – като в тази хипотеза могат да претендират заплащане на направените подобрения. При тези обстоятелсва и доколкото има разлика между исковете по чл.72-чл.74 ЗС и този по чл.59 ЗЗД – като последният е субсидиарен и може да се предяви само от лицето, което не разполага с друг иск за защита, предявените от тях искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата, с която ответникът се е обогатил неоснователно, са недопустими. С тези мотиви въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производстото по делото като недопустимо.
В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:
Съдът определя приложимата правна норма с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск. Той не е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията /реш. № 50/17.02.2011г. по г.д. №.762/2010г., ІІІ ГО на ВКС/. Изхождайки от тези принципни постановки следва да се приеме, че при извършване на преценка дали един иск е допустим, съдът се ръководи от заявените с исковата молба обстоятелства – които определят приложимата правна норма, а не от дадена по реда на чл.146 ГПК квалификация, която е погрешна. В. съд /който е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон дори и във въззивната жалба да няма оплакване за нарушаването му/ извършва самостоятелна проверка на правната квалификация и при констатация, че тя е била неправилно определена от първоинстанционния съд, следва да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства – а не да се счита обвързан от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация.
По основателността на касационната жалба:
С исковата молба ищците ясно са очертали фактите и обстоятелствата, на които основават претенцията си. Посочили са, че са построили имот въз основа на учредено им от ответната община право на строеж – което, след построяването, е било отменено; че впоследствие с нея са подписали споразумение, по силата на което тя се е задължила да им учреди право на строеж върху свой имот и да им построи в него със собствени сили и средства къща със същите характеристики, каквито е имала вече построената от тях в предходния парцел по отмененото право на строеж; че така поетото договорно задължение не е било изпълнено. При тези обстоятелства изрично са отразили, че претендират заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорното задължение на общината в размер на равностойността на построения от тях имот.
Така заявените фактически твърдения и петитум в исковата молба определят предявения иск като такъв с правно основание чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорно задължение. С оглед дадения по-горе отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че именно така определената квалификация – която следва от посочените в исковата молба обстоятелства като основание на иска, е тази, въз основа на която следва да се определи и неговата допустимост. Ирелевантни са както правилната според ищеца /при така заявената обстоятелствена част и петитум на исковата молба/ правна квалификация – която не е обвързваща за съда, така и дадената погрешна такава от първоинстанционния съд /по чл.59 ЗЗД/ – която не е задължителна за въззивната инстанция. Последната е следвало да извърши самостоятелна преценка коя е надлежната правна квалификация и съобразно нея да предприеме необходимите действия за обезпечаване на правилното приложение на материалния закон. При тези обстоятелства, доколкото въззивният съд е преценил допустимостта на предявения иск не въз основа на действително приложимата предвид заявените факти и обстоятелства правна норма – чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД, а с оглед предпоставките на разпоредбата на чл.59 ЗЗД – посочена като правна квалификация от първоинстанционния съд – която не съставлява надлежно правно основание на предявената претенция, постановеното от него решение е незаконосъобразно. Предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан съобразно надлежната му правна квалификация – по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД.
В. съд е допуснал съществено процесуално нарушение – което е основание за отмяна на обжалваното решение съгласно чл.281 т.3 ГПК. От друга страна, липсата на въззивен акт по съществото на спора препятства касационния съд да извърши необходимата проверка за правилността на обжалвания акт. С оглед на това делото трябва да се върне на основание чл.293 ал.3 ГПК на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото гледане съдът трябва да се произнесе по основателността на предявения иск – който следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД, и да даде съответни указания на страните за разпределение на доказателствената тежест и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства при така възприетата правна квалификация – предвид т.2 ТР 1/13 от 9.12.13г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК настоящият съдебен състав не следва да се произнася по искания за присъждане на разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл.281 т.3 пр.2 ГПК и чл.293 ал.3 ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение №.354/27.02.14г. по г.д. №.2690/13. на Софийски апелативен съд, 8с.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: