Р Е Ш Е Н И Е
№ 116
гр.София, 05.06.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева
2. Галина Захарова
при секретаря Кр.Павлова в присъствието на прокурора Маринова изслуша докладваното от съдия Ж.Начева наказателно дело № 285 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия М. Н. Е. и жалба на частните обвинители и граждански ищци против решение № 161 от 4.12.2013 г. на Бургаския апелативен съд по в.н.о.х.д.№ 177/2013 г.
Жалбата на защитника се позовава на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК с доводи, че въззивният съд е приел за установени нови фактически положения в противоречие със събраните по делото доказателства, които е тълкувал едностранчиво и превратно; че не е изпълнил задължението си по чл.339, ал.2 НПК да отговори на доводите на защитата; че делото е било разгледано от незаконен състав на първоинстанционния съд поради предубеждение и заинтересованост на неговия председател, който е повлиял и на съдебните заседатели; че наложеното наказание е явно несправедливо; че гражданският иск не е бил приет за съвместно разглеждане по предвидения ред и е неоснователен, а присъденото обезщетение по размер е прекомерно високо. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане.
В жалбата на частните обвинители и граждански ищци, чрез повереника, се релевира явна несправедливост на наложеното наказание и занижено обезщетение за неимуществените вреди. Направено е искане за увеличаване на наказанието до максимално предвидения размер за престъплението и уважаване изцяло на предявения граждански иск.
В съдебно заседание защитникът (адв. Б.) на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Повереникът (адв.В.) настоява да се уважи жалбата на частните обвинители и граждански ищци.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че решението е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл.347 ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 247 от 27.09.2012 г. на Бургаския окръжен съд по н.о.х.д.№ 736/2011 г. подсъдимият М. Н. Е. е признат за виновен в това, на 21.07.2010 г. в гр.Пр. да е причинил по непредпазливост смъртта на И. З. К. вследствие на умишлено причинена средна телесна повреда, поради което и на основание чл.124, ал.1, пр.2 НК и чл.54 НК му е наложено наказание от четири години лишаване от свобода. На основание чл.59, ал.1 и чл.61, т.3 от ЗИНЗС е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Съдът е приложил разпоредбата на чл.59 НК и се е разпоредил с веществените доказателства.
С присъдата подсъдимият М. Н. Е. е осъден да заплати на Н. М. К. и на З. Г. К. сума от осемдесет хиляди лева на всеки поотделно, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, като са отхвърлени гражданските искове до пълния предявен размер от сто хиляди лева. Осъден е да заплати и обезщетение от 3450 лева за причинени имуществени вреди. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото.
С решение № 161 от 4.12.2013 г. по в.н.о.х.д.№ 177/2013 г. на Бургаския апелативен съд присъдата е потвърдена.
Касационната жалба на защитника е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В нея се твърди, че въззивният съд е приел нови фактически положения в резултат на превратно тълкуване на събраните доказателства, променяйки тенденциозно местоположението на пострадалия в сравнение с приетото от първоинстанционния съд, за да направи възможно подсъдимият Е. да е нанесъл удара на починалия К..
Доводите са неприемливи.
Поначало въззивният съд може да установява нови фактически положения въз основата на собственото си вътрешно убеждение, изградено след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.
В конкретния случай обаче фактическата обстановка, изложена в решението, не съдържа онези фактически положения, срещу които защитникът се противопоставя като несъответни на събраните по делото доказателствени материали – подсъдимият Е. да е търсил подкрепление в съседното заведение или по време на нанесения му удар пострадалият да е бил обърнат и с лице към морето. В мотивите съдът е посочил, че по делото не може да бъде установено по несъмнен начин каква е причината, поради която подсъдимият е отишъл до близката дискотека. Приел е за фактически установено, че фактическият сблъсък извън клубното помещение се е развил пред стената с надпис „R. T. ”, а към момента на приближаването на подсъдимия, пострадалият К. се е намирал с гръб към нея.
Доводът на защитника произтича от частично възпроизведените показания на св.Л., в които и въззивният съд не се е усъмнил, затова ги е оценил като достоверни. Те са били законосъобразно обсъдени в съчетание с протокола за оглед на местопроизшествието и приложения към него фотоалбум, позволили на съда да изясни разположението на сградата спрямо морската крайбрежна ивица, чието протежение по дължина изобщо не превръща твърдението на свидетеля в логически „абсурдно”.
Жалбоподателят релевира и оплакване, че Бургаският апелативен съд не е отговорил на основните доводи на защитата, с които е било оспорвано авторството на подсъдимия и поддържана версията, залегнала в обясненията, че друго лице (св.С. Д. Г.) е нанесло удара на пострадалия И. К.. По същата линия изтъква свидетелски показания, които опровергавали съдебния извод за извършителя на престъплението.
Доводите също не могат да бъдат възприети.
От една страна, те са насочени срещу обосноваността на фактическите констатации, а установяването на фактите и оценката за достоверност на доказателствените материали са от компетентността на съда, в чиито правомощия е да разрешава въпросите по същество на делото. Успоредно, те се основават на показанията на св.Д. чрез преиначаване на техния действителен смисъл, на показанията на св.Б., св.Б. и св.А., на които се придава несъществуващо съдържание, на показанията на св.Д. и св.К. относно техни наблюдения след престъпното деяние на подсъдимия.
От друга страна въззивният съд в достатъчна степен е изпълнил задължението си по чл.339, ал.2 НПК да отговори на доводите чрез съвкупно обсъждане на всички събрани и проверени по делото доказателства. Не е изключил от вниманието си цитираните от жалбоподателя свидетелски показания и не е отдавал произволно предпочитание на едни от гласните доказателствени средства за сметка на други. Тезата на защитата, залегнала и в обясненията на подсъдимия, е била отхвърлена с ясни и убедителни съображения, като решително опровергана от достоверни доказателствени източници, включително показанията на свидетели, придобили преки възприятия от близко разстояние за нанесения удар именно от подсъдимия Е., както и с помощта на специализираните експертни заключения. Ето защо Върховният касационен съд не констатира необсъждане или превратното тълкуване на доказателствените материали и установените по делото обстоятелства, преднамерена едностранчивост в изследваните версии на събитието, игнориране на доказателства в полза на защитата.
В жалбата се навежда и оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на „абсолютните”, чиято единствена и безусловна последица е отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане – присъдата била постановена от незаконен състав поради предубеждение на председателя, повлияло и на съдебните заседатели, като направеното искане за отвод било неоснователно отхвърлено въпреки допуснатите съществени процесуални нарушения, които са довели до ограничаване на правото на защита на подсъдимия – председателят пропуснал да разясни възможността да се направят искания по реда на чл.275 НПК, проявил избирателност, тъй като не уважил искането на защитата да бъдат констатирани част от противоречията в показанията на св.В., но уважавал други искания на страните, и решението за постановените определения било взимано от него еднолично. Защитникът препраща и към другите си съображения, „описани на стр.32-36 от съдебния протокол” при първоинстанционното разглеждане на делото.
Аргументите на жалбоподателя за нарушено право на подсъдимия делото да бъде гледано от безпристрастен съд по смисъла на чл.6, т.1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи са напълно неприемливи.
Доказателство за поискан отвод на първоинстанционния съдебен състав, на основание чл.29, ал.2 НПК, се съдържа в протокола от проведеното на 19.10.2013 г. съдебно заседание, мотивиран с обстоятелства, които не са от естество да поставят под съмнение личното поведение на съдията при разглеждане на делото от Бургаския окръжен съд, респективно и за влияние върху вътрешното убеждение на съдебните заседатели.
Съдебният протокол удостоверява, че след приключване на разпита на св.Г.В. в залата са влезли двама от свидетелите, които са поискали да бъдат разпитани преди останалите поради отдалеченото им местоживеене в други населени места на страната. Този факт на неизбежен контакт на председателя на съдебния състав с участници в процеса по въпрос за поредността на разпитите на свидетелите не опровергава личната безпристрастност на съдията.
Върховният касационен съд намира, че и процесуалните действия на първоинстанционния съд, на които защитникът се позовава, нито разкриват съществени нарушения на процесуалните правила, нито могат да се определят като показателни за предубеденост или заинтересованост на член от съдебния състав, участвал при решаване на делото. Няма съществено процесуално нарушение, ако съдът предварително не разясни процесуалното право на свидете ля по чл.122 НПК да му бъдат заплатени разноски за пътуване, които той е направил. Разясняването на това право след депозираните показания в съдебното заседание, което свидетелят надлежно е упражнил, с нищо не може да ограничи правото на защита на подсъдимия. То не може да бъде накърнено и когато процесуалните права на свидетелите по чл.121 от НПК са били разяснени с активното съдействие на защитника на подсъдимия. В случая касационният жалбоподател не релевира оплакване за съществено процесуално нарушение поради незаконосъобразно използване на опорочени доказателствени средства, в т.ч. на показания на свидетели, посочили обстоятелства, по които те не са били длъжни да дават показания в съответствие с изискванията на чл.121 НПК. Доводи в този аспект не са били изтъквани в нито един момент от подсъдимия или неговия защитник. Не се посочват и в касационната жалба на защитника. Пропускът на съда да изпълни задължението си по чл.275 НПК не е съществено нарушение, при положение че реално подсъдимият и неговият защитник не са били лишени от възможност да направят доказателствени искания. Не се оправдава и доводът, формулиран по най-общ начин от жалбоподателя, че определенията в съдебно заседание са били взимани от председателя на първоинстанционния състав еднолично вместо след съвещание. Съдебният протокол, който служи като доказателствено средство за извършените процесуални действия в съдебно заседание, удостоверява, че защитникът е поискал констатация в този аспект след постановеното от съда определение за прочитане на основание чл.281, ал.4 вр.ал.1, т.1 НПК на показания на св.К. относно обстоятелството дали след нанесения му удар свидетелят е забелязал в каква посока е тръгнал подсъдимият. Материалите по делото разкриват, че в пределите на въззивното производство подсъдимият Е. и упълномощеният му защитник не са направили искане за повторен разпит на св.К. за изясняване на съществени противоречия с показанията от досъдебното производство, при чието прочитане се претендира да е било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, очевидно считайки, че показанията на свидетеля не се явяват необходимо доказателствено средство от гледна точка на защитата. Видно от съдържанието на въззивното решение и Бургаският апелативен съд не е използвал показанията на този свидетел при изграждане на фактическите положения, че след като е ударил св.К. подсъдимият се е отправил към пострадалия К. и му е нанесъл удар с юмрук в лявата част на лицето. Вътрешното си убеждение е формирал съобразно правилата на логиката въз основа на доказателствата, извлечени от показанията на св.Г. В. В., св.Т. В. В., св.С. Д. Г. и св.С. Л. Л., които е обсъдил в съвкупност с останалите, оценени като достоверни, доказателствени източници. Мотивите съдържат достатъчно изчерпателни съображения за пътя, по който съдът е вървял в своите разсъждения при обстойно изследване на противоречията в различните доказателствени материали и точен анализ след внимателна преценка на събраните в нужния обем доказателства за разкриване на обективната истина относно изпълнителното деяние и неговия извършител. Възприетите фактически положения очертават всички съставомерни признаци на престъпление по чл.124, ал.1, пр.2 НК, както в обективно, така и в субективно отношение. Материалния закон не е бил нарушен, а е приложен правилно към установените по делото факти.
Липсва явна несправедливост на наложеното наказание. Касационната жалба на частните обвинители също е неоснователна.
В подкрепа на основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК защитата изтъква обстоятелството, че подсъдимият не е побойник и не е наранявал досега човек, а частните обвинители, че съдът се е отчел в нужната степен тежко обремененото му съдебно минало, липсата дори на признак на разкаяние и съжаление, както и създаваните всячески пречки с поведението си за разкриване на обективната истина.
Върховният касационен съд не приема доводите в това отношение.
При индивидуализацията на наказанието адекватно е била съобразена относителната тежест на всички значими и доказани по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Не са били пренебрегнати предходните осъждания като негативни данни, както и останалата информация, характеризираща личността на подсъдимия, а конкретни факти, обуславящи твърдението за активно възпрепятстване да се разкрие обективната истина, не се навеждат в жалбата на частните обвинители.
Презумпцията за невиновност, закрепена както на конституционно равнище, така и в текста на чл.16 от НПК и в чл.6, т.2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, освобождава подсъдимия от задължението да установява невинността си. Той има само правото да се защитава и да оборва обвинението. И тъй като подсъдимият няма задължението да доказва невинността си, той не е длъжен нито да дава правдоподобни обяснения в отговор на обвинението, от които да произтича разкаяние, съжаление или критичност, нито да съдейства за разкриване на обективната истина. Конкретното поведение на обвиняемия в процеса е израз на правото му на защита, гарантирано от процесуалния закон. Затова липсата на демонстрирано разкаяние, съжаление, критичност, съдействие за разкриване на обективната истина са факти, които не могат да се интерпретират във вреда на подсъдимия и да утежняват наказателноправното му положение (в този смисъл Решение № 109/78 г. по н.д.№ 57/78 г. на ВС, Решение № 977/65 г. по н.д.№ 861/65 г. на ВС, Решение № 389/2004 г. по н.д.№ 1033/2003 г. на ВКС и др.)
Наложеното наказание на подсъдимия Е. от четири години лишаване от свобода напълно съответства на тежестта на извършеното престъпление, данните за личността на дееца и останалите обстоятелства, както и на необходимостта да се постигнат ефективно целите по чл.36 НК.
С касационните жалби се атакува и решението на Бургаския апелативен съд да потвърди присъдата в гражданската й част, изразявайки декларативно несъгласието си с размера на присъдените обезщетения. Според защитника на подсъдимия гражданският иск не е бил приет за съвместно разглеждане по предвидения ред, тъй като е недопустимо конституирането на страна в процеса преди да се даде ход на делото.
Жалбите и в тази им част са неоснователни.
Съобразно разпоредбата на чл.271, ал.6 НПК съдът трябва да се произнесе по направените искания за конституиране на нови страни в производството на процесуалния етап – „Решаване на въпроса за даване ход на делото”. Ето защо липсва процесуално нарушение когато съдът, след откриване на съдебното заседание и констатация заявилите се страни, се е произнесъл по направените искания на наследниците на пострадалия за допускане до съвместно разглеждане на предявените граждански искове и конституирането им в процеса като частни обвинители и граждански ищци, предоставяйки им реална възможност да участват в обсъждането на въпроса налице ли са условията за даване ход на делото в съдебното заседание.
Не е допуснато и нарушение на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на присъдените обезщетения за причинените с престъплението неимуществени вреди, което да оправдава поисканото намаляване, респективно увеличаване до пълния предявен размер на гражданските искове. Нарушения относно присъденото обезщетение за имуществени вреди не се сочат от защитника, а и не бяха установени от Върховния касационен съд.
Върховният касационен съд констатира, че в диспозитива на присъдата, потвърдената от въззивния съд, липсва изрично произнасяне по въпрос, посочен в чл.301, ал.1, т.6 НПК – определяне на типа затворническо заведение, в което подсъдимият да бъде настанен за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Пропускът на първоинстанционния съдя да го направи с присъдата попада в хипотезата на чл.306, ал.1, т.2 НПК и следва да бъде разрешен по този ред с определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 161 от 4.12.2013 г. на Бургаския апелативен съд по в.н.о.х.д.№ 177/2013 г.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: