О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1165
София, 12.11.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 3875/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Л.”-АД,представлявано от изпълнителния директор Г. Ч. и процесуален представител адв.Д. И. срещу решение № 2041/25.03.2014 г. по гр.д.№9532/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-в въззивен състав.
Ответникът по касационната жалба В. П. Б. не изразява становище по нея.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил изцяло решение от 11.04.2013 г. по гр.д.№ 45205/2012 г. на Софийски районен съд, 124 състав и е решил спора по същество, като е отхвърлил предявения от ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство, иск квалифициран по чл.128 т.2 КТ за сумата 7 000 лв., представляваща трудово възнаграждение за периода 05.03.2012 г.-05.06.2012 г. по сключения между страните трудов договор от 29.02.2012 г. и допълнително споразумение от 05.03.2012 г. Уважил е евентуално предявения иск, квалифициран по чл. 220 ал.1 КТ ,като е осъдил касатора да му заплати тази сума ,представляваща дължимо обезщетение в размер на три месечни трудови възнаграждения за прекратяване при неспазване срока на предизвестие по сключените между страните трудов договор и чл.9 от допълнителното споразумение .За да постанови този съдебен акт въззивният съд е направил извод,че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с императивната норма на чл.1 ал.2 КТ.Приел е,че по сключения на 05.03.2012 г. договор страните са постигнали съгласие ищецът да престира работната си сила като оперативен мениджър на хотела, притежаван от касатора,с минимален осигурителен доход 1 500 лв.Тълкувайки неговото съдържание е счел, че уговорените права и задължения в чл. 4 и чл.5 са за предоставяне на работна сила, а не за краен резултат.Поради това е намерил за незаконосъобразен извода,че сключеният договор е за поръчка по чл.280 ЗЗД,тъй като отношенията за предоставяне на работна сила могат да бъдат само трудови.Въззивният съд е приел, че страните са признали връзката между този договор и сключения на 29.02.2012 г.трудов договор с шестмесечен срок за изпитване, по който ищецът е приел да изпълнява длъжността комплексен управител ,както и че правоотношението е само едно.Направил е извод, че неправилно първоинстанционният съд е счел,че са налице две правоотношения по два различни договор и поради това е квалифицирал иска по чл. 79 ал.1 вр.чл.286 ЗЗД.Приел е,че след като правоотношението е само едно – за предоставяне на работна сила като комплексен управител-мениджър по смисъла на чл.1 ал.2 КТ, с идентични функции по двата договора и след като първият сключен договор е трудовият, то последващият следва да бъде тълкуван като допълнително споразумение, уреждащо изменението му.Поради това е дал правна квалификация на главния предявен иск по чл.128 т.2 вр.чл.1 ал.2 КТ.Счел е,че първоинстанционният съд не е излязъл извън търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт, а е нарушил материалния закон,давайки неправилна квалификация. Направил е извод, че по сключения трудов договор е уговорено трудово възнаграждение в размер на сумата 1 500 лв., а с допълнителното споразумение същото е увеличено на 3000 лв., като само минималният осигурителен доход е в размер на 1 500 лв.Приел е,че ищецът е изпълнявал задълженията си по него до 12.03.2012 г. и във връзка с този факт е направил извод, че искът е неоснователен за периода след тази дата до 05.06.2012 г.Предвид признанията за направено плащане е счел иска по чл.128 т.2 КТ за неоснователен.При това положение е разгледал предявения евентуален иск за обезщетение при прекратяване на договора без предизвестие.Приел е,че неговата правна квалификация е по чл.220 ал.1 КТ.С оглед уговореното в допълнителното споразумение –чл.8-б е счел този срок за тримесечен , че не е спазен от работодателя, както и че е отпаднала уговорката за шестмесечен изпитателен срок.При нарочната клауза на чл.9,като възпроизвеждаща чл. 220 ал.1 КТ е счел,че той дължи обезщетение в размер на три месечни заплати от 9000 лв. Уважил е иска за сумата 7 000 лв., тъй като претенцията е била предявена в този по-малък размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа,че въззивното решение е недопустимо.Намира,че въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало и се е произнесъл извън предмета на делото,доколкото нито ищецът в исковата молба, нито ответникът във въззивната жалба е търсил защита основана на съществуващо трудово правоотношение между страните.Ищецът е предявил искове, основани на договор за управление,поради което въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.Поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Поставя следните правни въпроси:
-следва ли да се прилага императивната норма на чл.1 ал.2 КТ и спрямо договора за управление,когато едновременно съществуват трудово и облигационно отношение между страните,при положение,че по делото не е доказана идентичността на престацията по двете правоотношения.
-следва ли положените по договор за управление лично от изпълнителя-физическо лице усилия,използваното лично време и лични способности да се третират като престиране на работна сила, а не като извършване на фактически действия с цел да се престира резултата, за който е поето задължението,когато едновременно съществуват трудово и облигационно отношение между същите страни.
-при едновременно наличие на трудово и облигационно отношение между същите страни и недоказана идентичност на престациите по тях,може ли въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото да се приеме,че между страните съществува само едно правоотношение-трудовото;
-при сключване първо на трудов договор, а впоследствие на договор за управление между същите страни,следва ли договорът за управление да се счита за допълнително споразумение, което изменя клаузите на трудовия договор. Счита,че въпросите са решени в противоречие с разрешенията, съдържащи се в решение № 306/25.06.2012 г. по гр.д.№1387/2011 г., ІV г.о.,постановено по реда на чл. 290 ГПК.Същевременно поддържа и основанията по чл. 280 ал.1 т.2 и 3 ГПК.
-може ли въззивната инстанция,като даде правна квалификация на предявените искове, въз основа на съвкупна преценка на фактическите твърдения на страните, да разгледа и уважи искове, за които липсва изложение на обстоятелства на които се основават в исковата молба. Счита,че този процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с решения № 12/28.02.2014 г. по т.д.№1037/2012 г., І т.о., решение №103/20.06.2013 г. по т.д.№850/2012 г., І т.о., решение №157/30.10.2013 г. по т.д.№1091/2012 г. І т.о.
Върховният касационен съд,състав на ІІІ г.о.намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Според разясненията , дадени с ТР №1/19.02.2010г., по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГКТК, т.1, във всяко положение на делото, включително и в производство по чл. 288 ГПК, съдът има служебното задължение на съда да следи за валидността и допустимостта на съдебните решения.Прието е, че даденото разрешение с ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК- т.10, следва да намери приложение и в този стадий от процеса. Въпросът за евентуалната нищожност или недопустимост трябва да бъде разгледан, дори и да не е бил поставен от касатора, а в настоящия спор това е първият довод наведен от него. При положение, че в производството по чл.288 от ГПК съдът приеме, че съществува вероятност обжалваното решение да не е валидно или да не е допустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, а окончателната преценка ще се извърши с решението по същество .
В настоящия случай касационният съд констатира, че съществува вероятност да е налице произнасяне по непредявен иск с оглед твърдяните в исковата молба обстоятелства за сключен договор за управление ,платен аванс по него и уговорена неустойка.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се поставят на обсъждане и преценка изложените от касатора основания за допустимост на касационния контрол
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2041/25.03.2014 г. по гр.д.№9532/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-в въззивен състав.
Задължава „Л.”-АД да внесе сумата 140/сто и четиридесет/ лв. д. такса по сметка на ВКС и да представи писмен документ за това в едноседмичен срок от съобщението, като го предупреждава, че при неизпълнение на указанието производството по делото ще бъде прекратено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ