О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1198
Гр. София, 11.12.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 774/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Т. З. И. и И. Ц. Д. са подали касационна жалба вх. № 19724 от 17.03.2010 г., срещу въззивното решение № 338 от 05.01.2010 г. по гр.д.№ 10926/2009 г. на С. градски съд, ІV-д въззивен състав, с което е отменено решението от 17.06.2009 г. по гр.д.№ 22657/2007 г. на Софийския районен съд, 36-ти състав и е отхвърлен предявения от касаторите срещу [фирма]- в несъстоятелност и С. община иск за установяване на собственост по давност на апартамент № 3, находящ се в [населено място], кв.”Б.-1”, бл. 16, вх.”А”, ет.1, със застроена жилищна площ от 70.15 кв.м., състоящ се от една стая , дневна, кухня и сервизни помещения, при граници: от изток-фасада, от запад –стълбище, от север-апартамент № 2 и от юг-апартамент № 13, ведно с избено помещение № 3, застроено на 9.27 кв.м. при граници: от изток-фасада, от запад-мазе № 4, от север- мазе № 1 и от юг-мазе № 11, заедно с припадащите се 3.92 % от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалван се сочат: а/ противоречие с т.6 от тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно допустимостта на нови доказателства пред въззивната инстанция и б/ противоречие с практиката на ВКС по приложението на института на придобивната давност с позоваване на № 1843 от 10.05.1983 г. по гр.д.№ 298/83 г., ВС, І г.о.; решение № 161 от 14.04.1993 г. по гр.д.№ 1649/92 г., ВС, ІV г.о.; решение № 1132 от 26.07.1999 г. по гр.д.№ 444/99 г., ВКС, V г.о.; решение № 803 от 21.10.1994 г. по гр.д.№ 662/94 г., ВС, І г.о.; решение № 1219 от 26.08.1998 г. по гр.д.№ 2911/96 г., ВКС, ІV г.о.; решение № 3025 от 01.02.2006 г. по гр.д.№2241/2004 г., ВКС, ІV г.о.; решение № 1222 от 16.12.2008 г. по гр.д.№ 4794/2007 г., ВКС, І г.о.; решение № 1138 от 11.11.2008 г. по гр.д.№ 4872/2007 г., ВКС, ІІ г.о.; решение № 503 от 08.07.2005 г. по гр.д.№ 195/2005 г., ВКС, І г.о.; решение № 734 от 12.06.2006 г. по гр.д.№ 1526/2005 г. ВКС, ІV г.о.; решение № 636 от 04.12.2003 г. по гр.д.№ 144/2003 г., ВКС, І г.о.; решение № 404 от 16.06.1995 г. по гр.д.№ 1904/94 г. ВС, ІV г.о.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
По делото е безспорно, че със заповед № 1593 от 26.09.1980 г. на зам.изпълнителния директор на [фирма] ищцата /сега касатор/ Т. З. И. е била настанена като наемател в процесния имот-държавна собственост. Установено е по-нататък, че на 25.11.1993 г. Стопанският съвет при ЦЖК на [фирма] е дал съгласие на основание чл.111 НДИ /отм./ и изменението на § 2, т.2 от ПМС № 32 от 23.07.1983 г. наемателката да изкупи процесното ведомствено жилище. Със заповед № ДШ-03-808 от 16.05.1994 г. на кметския наместник на Т. „К.” е било наредено на основание чл.13 ЗС /отм./ и чл.120 НДИ /отм./ имотът, представляващ държавна собственост да бъде продаден на ищците /касатори/ за сумата 75 750 лева, като е посочено, че собствеността върху имота ще премине върху купувачите след заплащане на продажната цена и сключването на договора за покупко-продажбата. На 20.12.1996 г., в срока по чл.121 НДИ /отм./ купувачите заплатили окончателно посочената в заповед № ДИ-03-808/16.05.1994 г., цена, но договор за продажба не бил сключен.
За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че ищците /касатори/ упражняват фактическа власт върху апартамента от 1981 г. и е налице обективния признак на владението, но липсва субективния му признак – намерението за своене на вещта. Според градския съд, от доказателствата се установява, че ищците /касатори/ са съзнавали, че не са собственици, тъй като макар и да са заплатили цената на жилището, нямат сключен договор по чл.18 ЗС и няколкократно са правили неуспешни опити да сключат такъв, поради което е оборена презумпцията на чл.69 ЗС.
Градският съд е изложил и още един мотив за неоснователност на иска, като е приел, че дори и да е установено десетгодишно владение с начален момент 20.12.1996 г. /датата на окончателното плащане на продажната цена/, давностният срок би изтекъл на 21.12.2006 г., към който момент обаче е в сила мораториума за придобиване по давност на държавни и общински имоти, считано от 31.05.2006 г. до 31.12.2011 г./ § 1 от ЗР на ЗДЗС /ДВ, бр.46 от 06.06.2006 г. в сила от 01.06.2006 г., изм.ДВ, бр.105/2006 г., изм. ДВ, бр. 113 от 2007, изм. ДВ, бр.109 от 2008 г./.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че е налице основание по чл.208, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като с него въпросът относно характера на упражняваната от касаторите фактическа власт върху процесния апартамент е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в част от представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения /напр., решение № 1222 от 16.12.2008 г. по гр.д.№ 4794/2007 г., І г.о./. Според цитираното решение, достатъчно е едно лице да докаже, че е упражнявало фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато през определен период от време, за да се приеме, че владее имота като свой. В същото решение е посочено, че упражняващият фактическата власт не следва да доказва намерение за своене, а оспорващото иска лице следва да установи, че фактическата власт е упражнявана чрез другиго или без намерение за придобиване на имота по давност.
Позоваването на решение № 7376 от 30.12.1999 г. по адм.д.№ 4277/99 г. на ВС, ІІІ г.о. в противовес на приетото с въззивното решение, че процесното жилище е държавна собственост, не може да послужи като друго основание за допускане на касационно обжалване. Обхватът на съдебните актове, които съставляват задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на съдебните актове, които се включват при въвеждане на понятието за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК не съдържа актовете, постановени по спорове относно законосъобразността на обжалвани административни актове, в т.4 и актовете на Върховния съд по административни дела. Въпросът дали процесното жилище е било държавна собственост или собственост на акционерното дружество зависи от конкретната преценка на доказателствата от решаващия спора граждански съд.
В обобщение, налице е предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 338 от 05.01.2010 г. по гр.д.№ 10926/2009 г. на Софийския градски съд, ІV-д въззивен състав по жалба вх. № 19724 от 17.03.2010 г. на Т. З. И. и И. Ц. Д. от[населено място].
ДАВА на жалбоподателите едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесат по сметката на ВКС държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа № 1 за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 65.17 /шестдесет и пет + 0.17/ лева и в същия срок да представят във ВКС квитанция за внесена сума, като при неизпълнение на указанията в срока, жалбата ще им бъде върната.
След внасяне на държавната такса в срок, делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване, а в противен случай – на състава на ІІ г.о. за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: