О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
[населено място], 12.01.2018г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
след като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д.№ 1284 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 558/09.03.2017г. по т.д.№ 5728/2016г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1627/17.09.16г. по т.д.№ 5823/2015г. на Софийския градски съд за осъждане на [фирма] на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата от 388 766,83 лв., ведно със законната лихва от 16.09.2015г. и разноски по делото в размер на 24 881,87лв.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Касаторът е депозирал и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът – настоящ ответник по касационната жалба е производител на електрическа енергия и собственик на въведена в експлоатация фотоволтаична електроцентрала, присъединена към мрежата на касатора от 22.05.2012г. Касаторът е получил от ответника сумата от 388 766,83лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа по 10 броя фактури за периода 18.09.2012г. – 30.06.2013г. Временната цена за достъп е била определена с решение на ДКЕВР, което е отменено и по този начин с обратна сила са отпаднали разпоредените с него правни последици. Според САС цените за присъединяване, достъп и за пренос на ел.енергия през електроразпределителната мрежа подлежат на административно регулиране от специален регулаторен орган – ДКЕВР /сега КЕВР/ и се приемат с решение. Извън предмета на предвидените в чл.84, ал.2 от ЗЕ договори за достъп до мрежата е договарянето на дължимите цени. Липсата на решение на регулаторния орган за определяне на цена за достъп – временна или окончателна означава и липса на основание за начисляването от ЕРП на такава. Отмяната на решението на ДКЕВР води до отпадане с обратна сила на задължението за плащане на определената с него цена за достъп. Поради което въззивният съд е заключил, че предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е основателен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, както и за допускане на касационно обжалване.
В искането за отправяне на преюдициално запитване касаторът поставя на основание чл.267, пар.3 от Договора за функциониране на Европейския съюз следните въпроси: 1.1.Следва ли Хартата на основните права на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика /предмет на настоящия спор/, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие и определени временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до връщането на придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?; 1.2.Допускат ли принципите на ефективност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, при възмездно уредени от Закона за енергетиката отношения между оператор на мрежа и производител и възмезден характер на услугата достъп по легална дефиниция, отмяната на незаконосъобразен административен акт на държавната администрация да се изразява в обратно действие върху даденото по договора, състоящо се в непредвидено от закона прехвърляне на разходите за добросъвестно изпълняваната от оператора услуга достъп изцяло за сметка на оператора?; 1.3.Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?; 2.1.Следва ли чл. 17, пар.1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 2.2.Следва ли чл.16 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава вече реализираните между равноправни страни по договор имуществени отношения с периодичен характер и изключва промяна на цената по вече реализирани ежемесечни сделки с обратна сила и то до пълно връщане на всичко, дадено по договора?; 2.3.Отговаря ли на принципите на чл.16, чл.17, пар.1 и чл.20 от Хартата на основните права на ЕС държавна намеса в регулацията на цените по възмезден договор между частни субекти, която не предвижда компенсация за вече направените при предварителното изпълнение на административен акт разходи по изпълнение на договорните задължения, в случай на незаконосъобразност на акта?; 3.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 3.2.Допуска ли принципът на чл.20 от Хартата на основните права на ЕС правата на едната от страните по двустранен възмезден договор, която е изпълнила пълно и точно двустранен договор за предоставяне на услуга и направила разходи за това, да бъдат изцяло игнорирани при преценка на претенцията на другата страна да й бъде върнато възнаграждението, което е плащала периодично за получаването на същата услуга?; 3.3.Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС?
Съставът на І т.о. на ВКС приема следното:
Първата група въпроси (т.1.1., т.1.2. и т.1.3.), която може да се обобщи като въпрос за обратното действие на отмяната на индивидуален административен акт и свързаните с това последици за възникналото правоотношение, е свързана с втората група въпроси (т.2.1, т.2.2. и т.2.3.) за защитата на имуществените права на страните и държавната регулация. Въпросите са обвързани с искане за тълкуване на чл.16, чл.17 и чл.20 от Хартата на основните права на ЕС. Тези въпроси са поставени твърде общо, но и, ако се синтезират до въпрос за защита от общностното право на придобит доход, то този въпрос не е обуславящ за изхода на делото, доколкото видно от фактите по делото е безспорно, че доходът е бил придобит законно (съобразно решението на ДКЕВР), но впоследствие основанието за придобиването му е отпаднало, каквато е разпоредбата на чл.55, ал.1 от националния Закон за задълженията и договорите. Във въпросите не е очертана рамката, в която би следвало СЕС да се произнесе, а именно по проблем, пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор – чл.628 ГПК ( чл.267 ал.3 вр.ал.2 ДФЕС), поради което за ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси – С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health. По третата група въпроси (т.3.1, т.3.2 и т.3.3) искането е извън приложното поле на тълкувателната дейност на Съда на Европейския съюз. Настоящият съдебен състав счита, че тези разпоредби на националното процесуално право (чл.280 и сл.ГПК) не попадат в обхвата на тълкувателната компетентност на СЕС, а съгласно ТР № 2/2010 год. на ОСГТК на ВКС, постановените по реда на чл.290 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) решения са задължителни за по-долните съдилища по отношение на посочения в тях правен въпрос, но не са задължителни за друг състав на ВКС, разглеждащ сходен спор.
По тези съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и следва да се остави без уважение.
По допускане на касационното обжалване:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на произнасяне от въззивния съд по недопустим иск и поставя следните въпроси: „1.Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?; 2. Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отменения от съда административен акт или предвидения в закона юридически факт по чл.84, ал.2 ЗЕ / договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа/ измерване, отчитане, диспечериране, студен резерв и допълнителни услуги/ ?; 3. Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата?; Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?; 4.Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието ?; 5. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размера на цената за услугата достъп до разпределителната мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл.30, ал., и ал.2, чл.31, т.2, т.8, чл.32, ал.1, ал.2 от ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а ЗЕ?; 6.Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставяне на услугата и нейното заплащане на страните?; 7.След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът в случай, че ищецът иска връщане на платеното?; 8.Допустимо ли е съдът да основе своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти?; Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?”.
Съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по предявения с исковата молба иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Фактите, които сочи ищецът: влязло в сила решение на ВАС, с което е отменен индивидуален административен акт – решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, при твърдение за отпадане с обратна сила на последиците на този акт, платените цени за достъп по време на действие на решението на ДКЕВР и петитума, който формулира: за връщане обратно на платеното, обуславят правната квалификация на предявения иск. В тези граници и с оглед на приложението на чл.55, ал.1 , пр.3 ЗЗД въззивният съд е изложил своите съображения, за да постанови крайния правен резултат от спора, поради което ВКС намира, че не е обоснована вероятна недопустимост на обжалваното решение.
Въпроси от първи до шести включително касаторът обвързва със съществуваща договорна връзка между страните, като изразява становище, че връщане на дадено на отпаднало основание може да се претендира при унищожаване, разваляне на договорите, при настъпване на прекратително условие и в други случаи според разрешенията в ППВС № 1/28.05.1979г. Тези въпроси са свързани и с втората част на осми въпрос за правата на страните след отмяната на административния акт. В практиката на ВКС, при произнасяне по идентични спорове за връщане на платена цена на достъп до електроразпределителната мрежа след отмяна на решението на ДКЕВР за определянето на временни цени (в цитираното от въззивния съд решение № 70/07.04.2017г. по т.д.№ 606/16г. на ВКС, ІІ т.о., както и решение №212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г., І т.о.; решение № 155/11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/2014 г., ІІ т.о.; решение № 157/11.01.2016 г. по т.д.№ 3018/2014 г., ІІ т.о.; решение № 7/26.04.2016 г. по т.д.№ 3196/2014 г., ІІ т.о.; решение № 28/28.04.2016 г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ т.о., решение № 58/16.08.2016 г. по т.д.№ 332/2015 г., І т.о.; решение № 75/16.08.2016 г. по т.д.№ 206/2015 г., І т.о.; решение №175/31.10.2016 г. по т.д.№ 1089/2015 г., І т.о.; решение № 254/15.12.2016 г. по т.д.№ 1672/2015 г., І т.о.; решение № 206/18.01.2017 г. по т.д.№ 3045/2015 г., ІІ т.о.; решение № 220/20.02.2017 г. по т.д.№ 3111/2015 г., І т.о. и др.), е обоснована тезата за обратната сила на отмяната по реда на АПК на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР и заличаването в резултат на това на правните му последици. Прието е, че с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР, пряко следващо от закона, същото е породило правни последици преди влизането си в сила. Независимо от това, отмяната му по съдебен ред има обратно действие, с което се заличават всички целени с него последици от момента на издаването на решението (допускането на предварителното му изпълнение). Отмяната на решението за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа предпоставя възникване на задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени временни цени за достъп в хипотезата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – на отпаднало основание, като при този извод е съобразено и ППВС №1/1979г. Независимо от възмездния характер на достъпа до мрежата, размерът на дължимите цени за достъп в периода до отмяната на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР не може да бъде определен валидно посредством реда, предвиден в чл.32 ЗЕ, нито да бъдат използвани за тази цел правилата относно търговските сделки /напр. чл.326 ал.2 ТЗ/, т.к. цената на достъп не подлежи на свободно договаряне, а е предмет на нарочна административна регулация. Компенсаторният механизъм по ЗЕ намира приложение само при наличие на влезли в сила (действително и законосъобразно определени) временни цени за достъп. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси. Седми въпрос не е от значение за решаването на спора, тъй като претенцията е за връщане на дадено на отпаднало основание по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, а по делото не е повдиган въпросът за доказателствената тежест относно факта на обогатяването. Първата част на осмия въпрос за основаване на правните изводи на съда на недоказани с допустими процесуални способи факти не е мотивиран в изложението по чл.284 ГПК. Касаторът е заявил твърдения за допуснати нарушения във връзка с доклада на делото относно правната квалификация на претенцията и излагане на приложимите според съда правни норми към правата и възраженията на страните, а не за недопустимост на събраните доказателствени средства. Въпросът за квалификацията на иска и допустимост на същия при конкретно наведените твърдения в исковата молба бе обсъден от състава на ВКС с оглед на позоваването от касатора на недопустимост на обжалваното решение.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 6988,40лв., за извършването на които са представени доказателства.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място] за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 558/09.03.2017г. по т.д.№ 5728/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 6988,40лв., представляваща сторените от последното разноски за касационна инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: