2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 120
гр. София, 16.04. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5128 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. ф. „З.” (ДФЗ) срещу решение № 7510/14.11.2012 г., допълнено в частта му за разноските с определение от 03.06.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 6980/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № ІІ-65-61/12.03.2012 г. по гр. дело № 42303/2011 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от М. С. Н. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ със заповед № 929/08.08.2011 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „експерт” в отдел „Прилагане на схеми и мерки за подпомагане” при ДФЗ и последният е осъден да заплати на ищеца сумата 6 420.66 лв. – обезщетение за времето, през което е останал без работа в резултат на уволнението, през периода 08.08.2011 г. – 08.02.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.10.2011 г. до окончателното й плащане; в тежест на касатора са възложени и разноските и държавната такса по делото.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателят претендира присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски, както и на такива за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. С. Н. в отговора на жалбата, в писмени бележки и в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени в производството пред настоящата инстанция.
С определение № 1440/12.12.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по материалноправния въпрос относно разграничаването на хипотезите на ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника или служителя от тези, при които трудовото правоотношение се прекратява на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ – поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че в процесната заповед за уволнение са изложени факти за нарушения на ищеца във връзка с номерирането и архивирането на проект, за предоставено от ищеца необосновано становище по проект във връзка с извършени по него разходи, за пропуски във връзка с входиране на заявление в статистическия регистър на отдела и попълване на проекта в регистър за уникален идентификационен номер на проекта. СГС е приел, че така изложените факти представляват констатации за неизпълнение на трудови задължения на ищеца, а не качества, които му липсват, както и че липсата на качества следва да се мотивира с недостатъчен опит или природни дадености, но не и с нарушения на трудовите задължения. С оглед на това въззивният съд е извел и решаващия си извод по делото, че липсата в процесната заповед за уволнение на конкретни факти, относими към посоченото в нея основание – чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, обуславят незаконността й. В тази връзка е посочено и че в случая фактическите основания за прекратяване на трудовото правоотношение не съответстват на правното основание за прекратяването му. Наред с това, СГС е приел и че когато нарушенията се дължат на липса на качества на работника или служителя – недостатъчни професионални знания, умения, навици, то неизпълнението на трудовите задължения е едно трайно състояние и е обективно. Прието е и че посочените в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение качества – организираност, ангажираност към работния процес, комуникативност, съобразителност, тактичност намират проявление още от момента на постъпване на едно лице на работа, като ищецът е постъпил на работа при ответника на 03.05.2006 г. и до 2010 г. няма данни по делото да е констатирано неизпълнение на трудовите му задължения. С оглед на това е прието и че не се установява трайно състояние на неизпълнение на задълженията му, дължащо се на липса на качества у ищеца.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така изложените лаконични мотиви към обжалваното въззивно решение, в които, без да са обсъдени конкретните обстоятелства, установени от доказателствата по делото, е прието, че процесното уволнение на ищеца е незаконосъобразно, само поради това, че процесната заповед е мотивирана с неизпълнение на трудови задължения на ищеца, а не с качества, които му липсват, въззивният съд е разрешил изведения по делото материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В решение № 101/25.05.2010 г. по гр. дело № 4035/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Неизпълнението, некачественото или неефективното изпълнение на трудовите функции е винаги неизпълнение на трудовите задължения. Когато се дължи на липса на качества у работника или служителя – недостатъчни професионални знания, умения, навици и това е поради недостатъчен опит или природни дадености, то неизпълнението на трудовите задължения е едно трайно състояние и е обективно. Липсва виновно поведение у работника или служителя, поради което и той не носи дисциплинарна отговорност, но трудовото правоотношение може да бъде прекратено едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. Когато неизпълнението на трудовите задължения не се дължи на обективните възможности на работника и служителя, а на умишленото му или небрежно поведение, то е налице нарушение на трудовата дисциплина. То може да бъде както системно, така и проявено чрез единични действия или бездействия. Подобно неизпълнение на трудовите задължения се санкционира по правилата за търсене на дисциплинарна отговорност. Това разрешение е доразвито в постановеното, също по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 301/23.06.2011 г. по гр. дело № 531/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Възможно е в уволнителната заповед да са изложени факти и обстоятелства, които сочат от една страна на извършени дисциплинарни нарушения, а от друга – на липса на качества на работника или служителя. В такива случаи, щом работодателят е прекратил едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ (а не по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ), излагането в заповедта и на мотиви за наличие на дисциплинарни нарушения, не прави уволнението незаконно на формално основание. В този случай, при спор за законността на уволнението, съдът е длъжен да разгледа кои от изложените в уволнителната заповед обстоятелства съставляват нарушения на трудовата дисциплина и кои от тях сочат на липса на качества у работника. Първата група обстоятелства са ирелевантни за спора, щом работодателят не е извършил дисциплинарно уволнение. По отношение на втората група обстоятелства съдът е длъжен да разгледа спора по същество – като обсъди доказателствата по делото и прецени в каква степен работникът наистина не притежава посочените качества и доколко тези качества действително са необходими за ефективно изпълнение на възложената работа. Ако отговори положително на тези два въпроса, съдът не може да отмени уволнението като незаконно по съображения, че в уволнителната заповед освен обстоятелства, сочещи на липсващи у работника качества, са изложени и обстоятелства за нарушения на трудовата дисциплина. Подобно разрешение е прието и в редица други решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 420/08.01.2013 г. по гр. дело № 1014/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 252/04.10.2012 г. по гр. дело № 1599/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/18.05.2010 г. по гр. дело № 1730/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 421/02.04.2013 г. по гр. дело № 49/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 253/06.04.2010 г. по гр. дело № 4122/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, съдът намира касационната жалба за основателна.
Неправилен – необоснован и в противоречие с материалния закон е решаващият извод на въззивния съд по делото, че в процесната заповед за уволнението на ищеца липсвали конкретно посочени факти, относими към основанието за уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, което обуславяло незаконосъобразност на заповедта. Както в началото, така и в края на мотивите на заповедта ясно и точно са изброени необходимите качества, които ищецът не притежава: организираност, ангажираност към трудовия процес, съобразителност, тактичност, комуникативност, както и че той проявява разсеяност и небрежност (последната дума очевидно е използвана в случая в житейския й смисъл, а не като правен термин – една от формите на вината). Изрично е посочено и че липсата на тези качества у ищеца води до невъзможност той професионално и ефективно да изпълнява служебните си задължения и възложената му работа, което рефлектира негативно върху цялостната дейност на дирекцията. В заповедта подробно са описани и конкретни проявления на липсата на посочените качества у ищеца, довела до неизпълнение на негови конкретни служебни задължения и възложени му от работодателя задачи, а именно: На 05.07.2011 г. е установено неправилно номериране и архивиране на проект на кандидат, обработван от ищеца – в досието е фигурирала документация с три различни ID-номера (а не с един), като е посочено и че съгласно правилника за работа на отдела, в който е работел ищецът, задължение на експерта (длъжността на ищеца) е да номерира, копира и архивира проектната документация. В становището си по същия проект ищецът е отразил, че част от разходите по проекта са извършени, без мотиви и неясно на какво основание, като от становището на друг служител-експерт и при повторно извършена след това проверка, приключила с докладна записка от 12.11.2010 г., е установено, че никоя от дейностите по проекта (респ. – и разходи) не са били извършени. На 13.05.2011 г. ищецът е приел друг проект, без да е издал веднага след приемането му – също съгласно правилника на отдела, входящ статистически номер на заявлението за подпомагане, който се вписва в статистическия регистър на отдела, и без – след приключване на процедурните проверки, да е попълнил приложение № 9 – регистър за уникален идентификационен номер на проекта. Съгласно писмо от 25.02.2011 г. на началника на отдела, всички служители в отдела е следвало ежедневно да изпращат справки за обработените заявления по кампания СЕПП 2011 г., стартирала на 01.03.2011 г., като ищецът е изпратил до началника на отдела само 5 справки на конкретно посочени дати през месеците март, април и май, и не е представил данни за 22 работни дни през месец март, 18 работни дни през месец април и 17 работни дни през месец май; подал е до административния директор 16 справки на конкретно посочени дати през същите месеци и не е представил данни за 20 работни дни през месец март, 9 работни дни през месец април и 17 работни дни през месец май. На 25.05.2011 г., след разпределение от началника на отдела, всеки служител от отдела е следвало да разгледа по 22 заявления по същата кампания СЕПП и да ги изпрати на друг експерт в съответната общинска служба, като изпрати и съобщение, че заявленията са сканирани в срок, каквото съобщение са изпратили всички участници в този процес, с изключение на ищеца.
Основателни са и оплакванията в касационната жалба за необоснованост на извода на въззивния съд, че по делото не се установявало трайно състояние на неизпълнение на задълженията на ищеца, дължащо се на липсата на качества у него. От съвкупната преценка на многобройните писмени доказателства и на показанията на разпитаната като свидетел по делото, началник на отдела, в който е работил ищеца, по несъмнен начин са установени множеството, описани в заповедта за уволнение, конкретни пропуски, неефективно изпълнение и неизпълнение на служебни задължения на ищеца, вменени му с правилника за вътрешния трудов ред и с длъжностната му характеристика, и на конкретно възложени му от работодателя служебни задачи. Установено е и че това е вследствие и се дължи именно на липсата у ищеца на описаните в заповедта, конкретни качества – организираност, ангажираност към трудовия процес, съобразителност и комуникативност, които несъмнено са необходими за професионалното и ефективно изпълнение на трудовите му функции. Установено е и че това обективно състояние е било налице в един сравнително продължителен период от време – няколко месеца (началото на ноември 2010 г. – края на май 2011 г.), през който период отделът, в който е работил ищецът е бил с по-голямо от обичайното натоварване с работа, при каквито именно обстоятелства ищецът е следвало да прояви при изпълнението на служебните си задължения, изброените в заповедта липсващи му качества, ако ги е притежавал.
Необосноваността на горните изводи на въззивния съд и допуснатото от него нарушение на материалния закон са довели до неправилност и на крайния му извод за основателност на предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ. В случая ответникът-работодател законосъобразно е упражнил субективното си потестативно право да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. Тъй като нарушенията, допуснати от градския съд, не налагат връщане на делото за повтарянето или за извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, то на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК трудовоправният спор между страните следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция по делото, като се отмени неправилното въззивно решение и вместо него се постанови отхвърляне на неоснователните искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени по делото.
Предвид крайния изход на правния спор, на ищеца не се следват претендираните от него разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, своевременно претендираните – направените от последния, разноски за заплатени държавни такси в производството пред въззивната и касационната съдебни инстанции по делото – в общ размер 386.84 лв., както и разноски за юрисконсултско възнаграждение в общ размер 1 972.38 лв. (по 657.46 лв. за производството пред всяка една от трите съдебни инстанции по делото), определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за М. на ВАдвС, или – общо разноски по делото – в размер на сумата 2 359.22 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 7510/14.11.2012 г., допълнено в частта му за разноските с определение от 03.06.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 6980/2012 г. на Софийския градски съд; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М. С. Н. срещу Д. ф. „З.” (ДФЗ), искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна като незаконно на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ със заповед № 929/08.08.2011 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението му длъжност „експерт” в отдел „Прилагане на схеми и мерки за подпомагане” при ДФЗ и за осъждане на последния да заплати на ищеца сумата 6 549.18 лв. – обезщетение за оставането му без работа през периода 08.08.2011 г. – 08.02.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.10.2011 г. до окончателното й плащане;
ОСЪЖДА М. С. Н. да заплати на Д. ф. „З.” сумата 2 359.22 лв. (две хиляди триста петдесет и девет лева и двадесет и две стотинки) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.