3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1213
София, 11.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 563/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез адв. Г. И., против решение № 612 от 13. 11. 2009 г. по в.гр.д. № 754/2009 г. на Добричкия окръжен съд. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по процесуалноправни и материалноправни въпроси, в противоречие със задължителната практика на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата.
Ответниците по касационната жалба Д. П. Д. и М. Т. Д. не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Налице са предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
С обжалваното решение Добричкият окръжен съд, действайки като въззивна инстанция, е потвърдил решение на Балчишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Д. П. Д. и М. Т. Д. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за присъждане на сумата 15000 лв. неустойка за неизпълнение на задължение за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, произтичащо от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 5. 07. 2008 г.
За да постанови този резултат, окръжният съд е приел, че клаузата на предварителния договор, с която страните са постигнали съгласие при неизпълнение от страна на последните на задължението за сключване на окончателен договор, продавачите да върнат на купувача дадения задатък /по 2500 лв. на всеки от продавачите/ в троен размер представлява не уговорка за неустойка по чл. 92 ЗЗД /както се твърди в исковата молба и на каквото основание се претендира сумата/, а уговорка за задатък по смисъла на чл. 93 ЗЗД. Прието е, че при такава уговорка възможността на купувача се свежда до това да иска връщане на задатъка в двоен размер и обезщетяване на действително претърпените вреди, които следва да се докажат. Приел е, че тъй като ищецът не е доказал договаряне на неустойка, а на задатък, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба се съдържат /макар не добре конкретизирани и не достатъчно ясно формулирани/ следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: а/. длъжен ли е ищецът да определи естеството, вида на претендираното от него право, т.е. да го квалифицира или задълженията му се свеждат до това да индивидуализира спорния предмет чрез посочване на основанието на иска /фактите, от които се твърди че произтича претендираното с исковата молба право/, петитума на иска /в какво се състои претендираното право и вида търсената защита/ и носителите на правоотношението, а правната квалификация е задължение на сезирания съд; б/. ако ищецът е индивидуализирал спорното право, но го е квалифицирал неправилно като текст от закона и като терминологично определяне на вида и характера на претендираното вземане, съдът обвързан ли е от посочената от ищеца квалификация или следва да даде вярна такава и въз основа на правилната квалификация да прецени основателността на иска; в/. диспозитивна или императивна е разпоредбата на чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД в частта относно посочения двоен размер на задатъка и действителна ли ще е уговорка между страните за връщане на задатъка в троен размер; г/. допустимо ли е изправната страна по договора да търси, на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, даден задатък в двоен размер заедно с неустойка в еднократен размер на задатъка за неизпълнение на едно и също задължение, при наличие на такава уговорка в сключената между страните сделка. Както се посочи по-горе, въпросите не са поставени достатъчно ясно, но няма законова пречка същите да бъдат конкретизирани и преформулирани от съда въз основа на обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и на касационната жалба /т. 1 от ТР № 1/2010 г./.
Налице е предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по първите два въпроса, изложени по-горе в точка „а” и „б” от настоящото определение. С въззивното решение е прието, че съдът е обвързан от посочената от ищеца квалификация като текст от закона и като терминологично определяне на вида и характера на претендираното вземане и следва да прецени доказаността и основателността на претенцията така както е квалифицирана от ищеца, а не съобразно вярната правна квалификация. Това противоречи на задължителната съдебна практика, обективирана в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, приемащи че ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното право и да го квалифицира, а определянето на правната квалификация е задължение на сезирания съд /решение № 71 от 2. 02. 2010 г. по гр. д. № 138/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 45 от 20. 04. 2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 398 от 25. 05. 2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и др./.
Останалите въпроси, посочени от касатора, не са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. В мотивите към решението въззивният съд е преценявал единствено дали уговорката между страните за връщане на задатъка в троен размер представлява уговорка за неустойка по чл. 92 ЗЗД или уговорка по чл. 93, ал. 2 ЗЗД и, след като е квалифицирал претендираното от ищеца вземане по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, е отхвърлил иска за присъждане на процесната сума като неустойка. Други правни въпроси /включително и посочените от касатора правни въпроси, систематизирани по-горе в точки „в” и „г” в настоящото определение/ в решението не са обсъждани. В този смисъл, не е налице едно от изискванията за допускането на касационно обжалване по тези правни въпроси – същите да са обусловили решаващата воля на съда по конкретното дело /ТР № 1/2010 г., т. 1/.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 612 от 13. 11. 2009 г. по в.гр.д. № 754/2009 г. на Добричкия окръжен съд.
ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса по чл. 18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които ще се събират от съдилищата по ГПК в размер на 300 лв. и представи доказателства за внасянето й, като УКАЗВА, че при неизпълнение в срок на горното задължение, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: