О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1215
София, 26.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4492/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. И., подадена чрез адв. К. от АК [населено място], срещу въззивно решение №114 от 13.05.2014г. на Шуменски окръжен съд /Ш./, постановено по в.гр.д.№ 175/2014год., В ЧАСТТА, с която въззивният съд е отменил решение № 61/30.01.2014г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 138/28.02.2014г., постановени по гр. дело № 1484/2013г. по описа на Ш., в частта, с която С. К. Р. е осъдена да заплати на Р. С. И. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД сума в общ размер над 8 820лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от несключване на окончателен договор и неоснователно обогатяване за периода от 26.07.2009г. до 29.05.2013г. – датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателно плащане, и в частта с която, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е осъдена да заплати сума над 1 259.04лв. – представляваща законната лихва върху всяка просрочена наемна вноска за посочения период, и вместо това е постановил отхвърляне на предявените от Р. С. И. срещу С. К. Р. : иск с правно основание чл. 82 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата над 8 820лв. представляваща пропусната полза, в размер на средномесечния наем за процесните жилище и гараж, които е могла да получи за периода от 25.07.2009г. до 01.12.2011г., ако не е било неизпълнението на С. Р.; иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата над 720лв., представляваща неоснователно обогатяване, в размер на месечния наем, за периода от 29.05.2010г. до 29.05.201Зг., за процесния гараж; както и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 1 259.04лв., представляваща дължими обезщетения, поради неизпълнени парични задължения, в размер на законната лихва от дните на забавата до предявяване на исковата молба, като неоснователни. Въззивното решение в частта, с която съдът е оставил в сила решението на първата инстанция в останалите обжалвани осъдителни части не е предмет на касационната жалба.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига процесуалноправния въпрос: „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на първоинстанционното решение?” По отношение на този въпрос поддържа, че е налице основание по чл.280 т.1 ГПК – според касатора въззивният съд се е произнесъл по този обуславящ изхода на делото въпрос в противоречие с разрешението, дадено по същия, в ТР№1/2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС , както и в Решение №670 от 27.10.2010г. по гр.д.№1728/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, и Решение №290 от 22.06.2010 г. по гр.д.№ 759 по описа за 2009г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които във връзка с въпроса е прието следното : С новия ГПК характерът на въззивната инстанция като съд по същество се запазва, но при ограничен въззив / ограничения при събирането на доказателства, а съгл. чл.269 от ГПК – и в проверката за правилността на решението до посоченото от въззивника/. На основание чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси / т.е. – по правилността/, той е ограничен от посоченото в жалбата – при въззивното обжалване по новия ГПК порокът следва да е указан чрез посочване в какво се изразява, за да извърши въззивният съд проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото; за това, което не е посочено ефектът на първоинстанционното решение се запазва. Ако не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, жалбата е допустима и се разглежда, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди /чл.271 и чл.272 от ГПК/.
Касаторът повдига в изложението си и процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е съдът изрично да укаже на страните за кои конкретно факти носят доказателствена тежест, както и за кои конкретно факти не сочат доказателства. Счита, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика – постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. Позовава се на решение №307 от 20.03.2012г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по гр.д.№ 284/2011г. и на решение №429 от 25.11.2011г. на ВКС, І ГО, по гр.д.№3/2011г. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че съдът не е направил доклад по делото и не е дал указания относно разпределението на доказателствената тежест и подлежащите на доказване факти.
В изложението си касаторът поддържа, че поради липса на съдебна практика е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса : „Следва ли при предявен иск по чл.82 от ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение, ищецът да докаже реалната възможност за отдаване за целия процесен период ? Или е достатъчно да докаже такава вероятност само в началото на процесния период?”
Ответната страна С. К. Р. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в процеса с интерес от предприетото процесуално действие и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
В исковата си молба Р. С. И. е поддържала, че на 19.10.2006г. е сключила с ответницата предварителен договор, по силата на който С. К. Р. се задължила в срок до 25.11.2006г., да й прехвърли собствеността върху процесните недвижими имоти – апартамент и гараж, за сумата 55 000 лв.Владението на имотите не било предадено. В средата на месец ноември 2006г. сключила договор за наем с предмет процесните имоти и наемател С. Д. Н., за срок от 5 години, считано от 01.12.2006г., като уговореният месечен наем бил в размер на 250 лв. Поради неизпълнение на задължението на Р. да прехвърли собствеността, като наемодател не изпълнила задължението си да предаде държането на имотите на наемателя С. Н. и около 15.12.2006г. договорът между тях бил прекратен, като платеното капаро в размер на 250лв. било върнато. По нейна искова молба било образувано гр. д. №779/2008г. по описа на Ш., по което с влязло в законна сила на 10.04.2013г. решение предварителният договор бил обявен за окончателен. В законовия срок неплатената част от цената в размер на 52 950лв. била внесена по банковата сметка на продавача Р.. Изпратила нотариална покана до ответницата да й предаде владението на имотите, но същата не е сторила това до момента. По тези съображения е заявила претенция по чл.108 от ЗС, както и такава за присъждане на обезщетение от неизпълнение на договорно задължение от страна на Р., под формата на пропусната полза от не получен наем, за периода от 25.11.2006г. /датата, на която е следвало да се прехвърли собствеността по предварителния договор/ до 29.05.2013г. /датата на предявяване на исковата молба/.
Първоинстанционният съд е уважил иска с правно основание чл.108 от ЗС. По отношение на втората претенция е разделил процесния период на два подпериода: от 26.07.2009г. до 10.04.2013г. /влизане в сила на решението по гр. д. № 779/2008г./ и от 10.04.201Зг. до 29.05.2013г. /предявяване на исковата молба по ГД № 1484/201 Зг. по описа на Ш./. Съдът е приел, че за периода от време 26.07.2009г. до 10.04.2013г. /влизане в сила на решението по гр. д. № 779/2008г./ искът е с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – дължимо обезщетение за неизпълнение на договорно задължение, под формата на пропуснати ползи поради невъзможност за предоставяне на процесните имоти под наем, а за периода от 10.04.201Зг. до 29.05.2013г. /предявяване на исковата молба / – с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД – за връщане на получено без основание имуществено благо, т. е.- неоснователно обогатяване. В мотивите си е приел, че не дължи произнасяне за периода от 25.11.2006г. до 26.07.2009г., тъй като претенцията за обезщетение за този времеви отрязък е предмет на друго исково производство. При така приетата правна квалификация в мотивите си съдът е приел за основателна и доказана претенцията за плащане на сума в общ размер 14 760 лв., равняващо се на средномесечен наем за процесните апартамент и гараж, за периода от 26.07.2009г. до 29.05.2013г. С допълнително решение е присъдил сумата 2932,99лв. – лихва за забава върху всяка просрочена наемна вноска до завеждане на иска, както и законната лихва върху присъденото обезщетение от завеждане на исковете до окончателното изплащане.
Първоинстанционното решение в частта на произнасянето по иска по чл.108 ЗС не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивна жалба против останалата част от решението е подадена от С. К.. Във въззивната жалба са релевирани два довода. Първият е за недопустимост на решението поради това, че „съдът е постановил решение по иск с неприета от съда правна квалификация” – произнесъл се е по иск с правно основание чл.79 ЗЗД, след като в хода на производството с две нарочни определения е постановил, че не приема дадената от ищеца такава по този законов текст.Вторият е за неправилност на решението поради това, че съдът неправилно е квалифицирал претенцията като такава по чл.59 ЗЗД, вместо по чл.55 ЗЗД.
С решението си въззивният съд е приел, че коректната правна квалификация на иска следва да е по чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, но тази неточност не води до порочност на съдебното решение, предвид обстоятелството, че доказателствена тежест на подлежащите на доказване правнорелевантни факти е правилно разпределената от първоинстанционния съд. Според посочената разпоредба видът вреди, относими към настоящия случай и подлежащи на обезщетяване са пропуснатите ползи – невъзможност за увеличаване имуществото на кредитора, дължащо се на неизпълнение на договорно задължение, които трябва да имат качеството сигурност и реалност. В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже, че при точно изпълнение на задължението от страна на продавача по предварителния договор със сигурност би получил увеличение на имуществото си, като в конкретния случай и съобразно твърденията в исковата молба установи, че в периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на процесните имоти под наем. След анализ на събраните по делото доказателства е обосновал извод, че за времето след 01.12.2011г. Р. И. не е представила и не е поискала да бъдат събрани доказателства за наличието на друга сигурна и реална възможност за увеличаване имуществото й, която да се дължи на неизпълнение задължението по предварителния договор от С. Р.. Съобразно горното е приел, че искът с правно основание чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, се явява основателен и доказан за периода от 26.07.2 009г. до 01.12.2011г., като размерът на пропуснатата полза, който се претендира от Р. И., в размер на средномесечният наем за процесното жилище, който е могла да получи, ако не е било неизпълнението на С. Р., за този времеви период, съгласно приетото и неоспорено заключението на съдебно – счетоводната експертиза, възлиза на 8 820лв.
По отношение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД съдът е приел, че в периода от 10.04.201Зг. до 29.05.2013г., действието на предварителният договор между страните е било прекратено и понеже Р. И. е станала собственик на имота, няма на разположение друг иск за защита, освен този по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. След анализ на събраните гласни доказателства е обосновал извод, че в производството е било доказано неоснователното увеличение имуществото на С. Р. за сметка на неоснователно обеднялата Р. И. единствено във връзка с процесния гараж – размерът на това имуществено разместване се равнявал на пропуснатата полза, в размер на средномесечният наем – 20лв., за процесния гараж за срок от три години или общо в размер 720лв.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият от касатора въпрос „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на първоинстанционното решение?” е обуславящ изхода на спора. По отношение на същия е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд правно разрешение противоречи на разрешението, дадено в посочените от касатора актове на ВКС, от обхвата на задължителната за съдилищата практика.
Вторият въпрос, поставен от касатора, не е правно разрешаван от въззивния съд, не обуславя решаващите му изводи и поради това не е налице обща предпоставка за достъп до касационно обжалване. Отсъствието на последната води до необсъждане на въпроса за наличието или не на поддържаната допълнителна такава от касатора.
Не на последно място доводите на касатора във връзка с последния въпрос в изложението не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Същите са релевантни за изхода на спора, тъй като представляват едно от изложените от въззивния съд съображения за частична неоснователност на иска. Така поставен въпросът е фактически, изясняването му е обусловено от събраните доказателства. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне.
Предвид изложеното атакуваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационна проверка във връзка с първия поставен от касатора въпрос на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради констатираното противоречие с представената задължителна за съдилищата практика. На касатора следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ, удостоверяващ внасянето по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 137,87лв., както и, че при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №114 от 13.05.2014г. на Шуменски окръжен съд /Ш./, постановено по в.гр.д.№ 175/2014год. В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
УКАЗВА на Р. С. И. в едноседмичен срок от съобщаване на настоящето определение да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 137,87лв. и да представи доказателства за това по делото, както и, че при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
При изпълнение на указанието за внасяне на държавната такса, делото да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: