Р Е Ш Е Н И Е
№ 122
София, 18.07.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на девети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 3238 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 3 от 03.01.2019 година е допуснато касационно обжалване на решение № 539 от 06.03.2018 г. по в. гр. д. № 5312/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, предявен от К. Г. Я. от [населено място] против И. Д. Л. и К. Д. Л., и двамата от [населено място], за сумата от 26300 лева (частичен иск от обща претенция за сумата от 110000 лева), съставляващи неустойка по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.12.2016 г.
Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото въпроси по приложението на чл. 92, ал.1 ЗЗД и чл. 20 ЗЗД – следва ли съдът да извърши преценката си относно съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави само въз основа на критериите, посочени в т. 3 от ТР № 1/2010 г. на ВКС или следва да вземе предвид и конкретните обстоятелства по делото, както и следва ли съдът да тълкува само неясните и непълни уговорки; да тълкува отделните уговорки с оглед целта на договора, обичаите, практиката и добросъвестността.
По приложението на чл. 92, ал.1 ЗЗД:
Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. ОСТК ВКС, клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на клаузата за неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Даденото примерно изброяване на критерии, които могат да бъдат използвани при тази преценка (размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава; обезпечено ли е изпълнението на задължението с други правни способи; вида на уговорената неустойка – компенсаторна или мораторна; вида на неизпълнение на задължението; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди) не изключва възможността да бъдат ползвани и други критерии. Обратно – при конкретната преценка за валидността на неустоечната клауза съдът може да използва критерии извън изброените примерно, съобразявайки конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Даденото с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. ОСТК ВКС е доразвито в практиката на Върховния касационен съд, съгласно която въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпалнението, за да не се превърне неустойката в средство за носнователно обогатяване и пр. фактори, относими за конкретното правоотношение. В този смисъл решение № 223 от 19.04.2016 г. по т.д. № 3633/2014 г. І т.о. ВКС; решение № 229 от 29.06.2017 г. по т.д. № 3550/2015 г. ІІ т.о. ВКС; решение № 104 от 26.06.2017 г. по т.д. № 2559/2016 г. ІV г.о. ВКС.
По приложението на чл. 20 ЗЗД:
Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл в решение № решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. и решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на Четвърто гражданско отделение, постановени по реда на чл. 290 ГПК, ГПК, при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Когато договорни клаузи са неясни, съдът ги тълкува, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му.
В обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд е прието за установено, че на 23.12.2016 г. между ответниците И. Л. и К. Л., от една страна, и ищеца К. Я., от друга, е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който ответниците са се задължили да прехвърлят на ищеца правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от свой недвижим имот, находящ се в [населено място]. Уговорената продажна цена е била 55 000 лв., която сума ищецът е заплатил изцяло към момента на подписване на предварителния договор. Прието е, че единствената пречка за сключването на окончателен вместо предварителен договор е била липсата на скица и данъчна оценка, които документи нотариусът се ангажирал да набави до 30.12.2016 г. – крайният срок за сключване на договор в нотариална форма, който срок е било предвидено да бъде променян само по писмено споразумение между страните. В чл. 5, ал. 2 от предварителния договор страните са уговорили, че при виновно неизпълнение на което и да е от задълженията на продавачите по договора, те следва да върнат получената цена от 55000 лева и да заплатят неустойка в двоен размер. Установено е, че въпреки отправените от ищеца покани до ответниците, договорът не е бил сключен в нотариална форма нито на 30.12.2016 г., нито на 25.01.2017 г. (втората дата, на която купувачът е поканил семейство на обещателите да сключат окончателен договор), като причината за това е отказът на ответниците да се явят при нотариуса за участие в нотариалното производство. При така установените факти, в решението на въззивния съд е прието, че е налице неизпълнение на поето от ответниците договорно задължение за прехвърляне на собствеността на процесния имот, но предявеният иск с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД е неоснователен, тъй като уговорената неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави – предвиден е един и същ размер както на мораторната, така и на компенсаторната неустойка, като размерът на мораторната неустойка не отговаря на присъщите ? цели (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и не съответства на принципа за добросъвестност и справедливост в гражданските правоотношения.
В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от К. Г. Я. се поддържа, че съдът е формирал неправилни изводи за нищожност на уговорената клауза за неустойка, тълкуваайки неправилно волята на страните, че неустойката е уговорена за забава при ясно изразена воля за уговорена компенсаторна неустойка. Моли се за отмяна на решението и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендират се съдебни разноски.
Ответниците по касационната жалба И. Д. Л. и К. Д. Л. я оспорват като неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания против въззивното решение са основателни.
Въззивният съд е тълкувал неправилно волята на страните при постигнатата между тях уговорка за заплащане на неустойка при неизпълнение на задълженията на продавача – обещател по предварителния договор. В чл. 5, ал. 2 от предварителния договор от 23.12.2016 г. страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на което и да е задължение на продавачите (да сключат окончателен договор на уговорената дата; да представят оригиналните документи за правото им на собственост; да прехвърлят имота свободен от тежести; да не прехвърлят собствеността на трети лица, нито да го отдават под наем), то продавачите възстановяват платената от купувача цена от 55000 лева, дължат неустойка в двоен размер на платената продажна цена, както и всички изплатени от купувача суми по изпълнение на договора. Така постигнатата уговорка е точна, ясна и ненуждаеща се от тълкуване – страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на основното задължение на продавача да прехвърли имота необременен с тежести (всички останали задължения са свързани с това основно задължение), то той дължи неустойка за неизпълнение в размер на двойната продажна цена. При така изразената ясна договореност, изводът на въззивния съд, че уговорената неустойка е едновременно компенсаторна и мораторна е неправилен, формиран в нарушение на установената съдебна практика, съгласно която на тълкуване подлежат само неясни договорни клаузи. Независимо от това, даденото от въззивния съд тълкуване не следва както от текста на чл. 5, ал. 2 от договора, така и от цялостното му съдържание – страните са целели да се обвържат със задължение за сключване на сделка за покупко-продажба на имот, цената на който е предварително изплатена от купувача, а уговорената неустойка е компенсаторна – предвидена при неизпълнение на задължението за прехвърляне на имота.
Неправилни са и формираните изводи за нищожност на неустоечната клауза поради противоречието и с добрите нрави. Този извод е основан на разбирането, че е предвиден един и същ размер както на мораторната, така и на компенсаторната неустойка, като размерът на мораторната неустойка не отговаря на присъщите ? цели и не съответства на принципа за добросъвестност и справедливост в гражданските правоотношения. Между страните не е уговаряна мораторна неустойка. Уговорена е единствено компенсаторна такава с оглед присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а определеният и размер не я прави нищожна a priori поради накърняване на добрите нрави.
Несъобразявайки изложеното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор.
По делото е установено, че страните са били валидно обвързани от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в землището на [населено място]. Установено е и че ответниците продавачи не са изпълнили задълженията си по предварителния договор да прехвърлят имота на ищеца купувач в уговорения срок. При така установените факти, предявеният иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД за заплащане на уговорената неустойка поради неизпълнение се явява доказан по основание.
Основателно е и въведеното своевременно от ответниците възражение за прекомерност на уговорената неустойка. При съществуваща възможност ищецът купувач да поиска обявяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, уговорената в двоен размер на цената на имота неустойка се явява прекомерна –явно несъответстваща на размера на вредите, които купувачът реално би претърпял от неизпълнението. Действително, функциите на неустойката са не само обезпечителни и обезщетителни, но и санкционни – размерът на неустойката не може да бъде сведен до точния размер на вредите от неизпълнение, тъй като това би обезсмислило санкционната функция на неустойката. Същевременно обаче, при преценката за адекватност на неустойката следва да се съобрази доколко тя превишава претърпените вреди, както и обичайната практика при уговаряне на неустойка за вреди от неизпълнение на задължение за прехвърлян на имот. Неизпълнението на задължението за прехвърляне на имот лишава купувача от възможността за личното му ползване, съответно за реализиране на доходи от отдаването под наем; лишава го и от възможността и да оперира със средствата, платени на продавача като цена на имота. В конкретния случай тези вреди са далеч под уговорения размер на неустойка от 110000 лева, поради което неустойката като прекомерна следва да бъде намалена до размер на 10000 лева – парична стойност надвишаваща, но не прекомерно с оглед санкционната функция на неустойката действителните вреди, определени въз основа на средния пазарен наем на земеделска земя в землището на [населено място] и периода, през който купувачът е търпял вреди – до влизане в сила на решението по гр.д. № 590/2017 г. на Благоевградски окръжен съд, с което предварителния договор е бил обявен за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
С изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, на ищеца по делото следва да бъдат присъдени направените в инстанционното производството съдебни разноски. общо в размер на 3124 лева. От общо извършените от ищеца разноски в размер на 8217 лева (2881 лева в първоинстанционното производство по гр.д. № 112/2017 на Благоевградски окръжен съд; 2500 лева във въззивното производство по гр.д. № 5312/2018 г. на Софийски апелативен съд и 2836 лева в касационното производство по гр.д. № 3238/2018 г. ІV г.о. ВКС), съобразно уважената част от иска, на ищеца следва да бъде присъдена сумата 3124 лева. Въведеното от ответниците възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатските възнаграждения е неоснователно – изплатените възнаграждения за правна помощ във всяка от съдебните инстанции са под минимума, определен в Наредбата № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 539 от 06.03.2018 г. по в. гр. д. № 5312/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА И. Д. Л. с ЕГН [ЕГН] и К. Д. Л. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място] да заплатят на К. Г. Я. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 92 ЗЗД сумата 10000 (десет хиляди) лева, съставляващи неустойка по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.12.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.02.2017 г. до окончателното и изплащане, както и сумата 3124 лева разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до предявения размер от 26300 лева, предявен кат частичен от обща претенция за сумата от 110000 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: