О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 122/29.02.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на деветнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 89 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 328/ 13.07.2015 г. по гр. д. № 1340/ 2015 г, с което Старозагорски окръжен съд, като потвърждава решение № 219/ 09.04.2015 г. по гр. д. № 2581/ 2013 г. на Казанлъшки районен съд е признал за установено по отношение на Е. С. Б. и К. И. Л., че на основание реституция по ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост на наследниците на Х. М. С. и З. М. С. и по наследствено правоприемство от Ф. М. К. Й. Т. М. и С. Г. Т. и Б. Р. притежават 1/ 3 ид. части от правото на собственост от пет ниви в землището на [населено място] и от една овощна градина, находяща се в строителните граници на същия град, като на основание чл. 108 ЗС е осъдил К. И. Л. да предаде владението на имотите на Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. Р..
Решението се обжалва от ответниците Е. С. Б. и К. И. Л. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по следните процесуалноправни въпроси:
1. Задължен ли е въззивният съд в случаите, когато потвърждава първоинстанционното решение и предвидената възможност в чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд да изложи свои мотиви – да направи фактически и правни изводи, като обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателите?
2. Задължен ли е въззивният съд, съгласно чл. 271, чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните? и
3. Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, дори в случаите, в които препраща към тези на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК?
Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд. Чрез представените към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на ВКС по чл. 290 ГПК извеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплакват, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения (чл. 196, ал. 1, вр. чл. 22, ал. 1 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК) и в противоречие с материалния закон (чл. 44, вр. чл. 20 ЗЗД и чл. 82 ЗС). Претендират разноските пред всички инстанции.
Ответниците по касационната жалба Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. Р. оспорват искането за допускане на касационното обжалване на решението с възраженията, че то е в съответствие с приложените решения на ВКС по чл. 290 ГПК. По същество възразяват, че е правилно. Претендират разноските пред касационната инстанция.
Жалбите са с допустим предмет. Подадени са след датата, на която влезе в сила ЗИДГПК (ДВ бр. 50/ 2015 г) и са срещу въззивно решение по искове в защита на правото на собственост върху недвижим имот, предявени при условията на активно необходимо и пасивно обикновено другарство. Следователно попадат в изключението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно което цената на исковете е без значение за допустимия предмет на касационните жалби. Подадени са от легитимирани страни – ответниците по уважените искове. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. Съображенията за това са следните:
Предявените искове са обосновани с твърденията, че с четири решения на ОСЗГ – [населено място] (№ № 01Р/ 26.11.2001 г, 27-О/ 04.10.1996 г, 01-Р/ 08.07.1998 г. и 10Б/ 30.11.2007 г.) е възстановено правото на собственост на наследниците на българските граждани Х. М. С. и З. М. С. върху тези имоти, а ищците (сега ответници по касация) са придобили на основание наследяване по закон дела на турския гражданин Ф. М. К., починала на 07.05.1998 г, в качеството й на един от наследниците на бившите собственици. Спорът с ответниците е възникнал, след като ответникът Е. Б. (сега касатор) се е легитимирал като наследник, изключващ правоприемството на ответниците по касация, с нотариално заверено завещание рег. № 2318/ 14.01.1998 г. от Ф. К.. Позовал се е на влязло в сила решение от 13.06.2006 г. по гр. д. № Е2/ 2006 г, с което Софийски градски съд при условията на чл. чл. 117 – 124 КМЧП е признал последиците на решение № 1370/ 2003 г. по дело № 1036/ 2003 г. на Първи граждански съд на К. – Република Турция. С решението на турския съд Е. С. Б. с ЕГН [ЕГН] е признат за единственият законен наследник на Ф. К. по завещанието. Твърденията в исковата молба са, че не касаторът Е. Б. е лицето, в полза на което е извършено завещателното разпореждане, защото неговият ЕГН има различна последна цифра (7 вместо 4) и че предмет на разпореждане е само имуществото на завещателката в Република Турция, а Република България е посочена в завещанието като белег, индивидуализиращ лицето, в полза на което е завещано. Твърди се, че влязлото в сила решение по чл. чл. 117 – 124 КМЧП признава последиците на решението на турския съд, в което е възпроизведено съдържанието на завещанието като такова с предмет имуществото на Ф. К. и на територията на Република България, но това е резултат от неточен превод на български език. Съответно осъществявано от касатора К. И. Л. владение върху имотите е без основание, тъй като са без вещно-транслативен ефект трите договора, с които касаторът Е. Б. й е прехвърлил спорните 1/ 3 ид. части (с н. а. № № 154 и 155/ 07.07.2010 г. и 172/ 10.08.2010 г.).
Исковете са оспорени с основното възражение, че въпреки допуснатата грешка в ЕГН, със завещание рег. № 2318/ 14.01.1998 г. е извършено разпореждане в полза на касатора К. Л. и предметът на завещанието включва имуществото на Ф. К. и на територията на Република България. Завещанието изключва наследяването по закон, а осъществяваното от касатора К. Л. владение е с основание, тъй като трите договора, с които другият касатор й прехвърля спорните 1/ 3 ид. части от правото на собственост, са произвели вещнотранслативен ефект. Този касатор е въвел и евентуално възражение за придобивна давност, заявявайки, че присъединява своето владение към владението на своя праводател (чл. 82 ЗС).
Спорното правоотношение е за вещно право върху недвижими имоти на територията на Република България и има международни елементи – правоприемство от турския гражданин Ф. К., чието наследство е открито в Република Турция, като страните по спора са турски граждани (ответниците по касация С. Г. Т. и Б. Р.) и български граждани (останалите страни). Изложеното обосновава международната компетентност на българския съд, за която той е длъжен да следи служебно (аргумент от чл. 28, вр. чл. 12 КМЧП). Обжалваното решение е постановено в нейните предели.
В. съд е отчел, че нотариално завереното завещание рег. № 2318/ 14.01.1998 г. на Ф. В. е първопричина за правния спор. Съобразил е и това, че влязлото в сила решение по гр. д. № Е2/ 2006 г. на Софийски градски съд признава последиците на решение № 1370/ 2003 г. по дело № 1036/ 2003 г. на Първи граждански съд на К. – Република Турция. Решението на турския съд е представено в превод на български и възпроизвежда съдържанието на завещанието, съставено на турски език. В. съд е приел, че според този превод предмет на завещанието е имуществото на Ф. В., находящо се на територията на Република Турция и на Република България, а при твърденията на ответниците по касация, че е неточен, спорът между страните е относно фактите. В. съд го решава, ограничавайки се с обсъждане на доказателствата, събрани чрез двете заключения по допуснатите от първоинстанционния съд основна и повторна преводачески експертизи. Приел е, че точният превод словесно изключва имуществото на Ф. В. на територията на Република България от предмета на завещателното разпореждане, а въпреки допуснатата грешка в ЕГН касаторът Е. Б. е лицето, в полза на което завещанието е извършено и което се намира в границите (на територията) на Република България.
В обжалваното решение са разгледани оплакванията във въззивната жалба от касаторите, че заключението на повторната експертиза е изготвено в състав от вещи лица, за които в предходен свой акт (по назначаване на вещото лице, изготвило основната експертиза) първостепенният съд е приел, че не следва да участват като експерти. Оплакванията са отхвърлени със съображението, че повторното заключение е допустим способ за събиране на доказателства, доколкото няма основание за отстраняване на тези вещи лица (чл. 196, ал. 1 вр. чл. 22, ал. 1 ГПК).
При съображения само от точния превод въззивният съд е приел, че не касаторът Е. Б. по завещание, а ответниците по касация са правоприемниците по закон на Ф. В.. След това въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, за да направи извода, че предявените искове са основателни (чл. 272 ГПК). Така е инкорпорирал като свои мотивите, че решенията на ОСЗГ легитимират ответниците по касация като титуляри на 1/ 3 ид. части от процесните имоти, доколкото такъв е делът на Ф. В. като един от наследниците на бившите собственици на земеделските земи. Владението на касатора К. Л. е без основание, защото: 1) трите договора, с които касаторът Е. Б. й ги прехвърля са без вещнотранслативен ефект и 2) спорните идеални части на се придобити по давност поради краткия срок на владението. К. Е. Б. е установил недобросъвестно владение на 28.06.2006 г. – датата, на която е влязло в сила решението по чл. 117 – 124 КМЧП, а изтеклият срок до датата на предявяване на исковете – 04.11.2013 г. е недостатъчен, за да осъществи изискването на чл. 79, ал. 1 ЗС. К. К. Л. не може да се позове и на краткия срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, тъй като и трите транслативни договора са от 2010 г. Освен това е недобросъвестен владелец.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въпросът, който касаторите повдигат, подлежи на уточняване и допълване в духа на заявените касационни оплаквания – ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС. Повдигнатият въпрос е относно задължението на съда да изследва действителната воля на завещателя, когато завещанието е съставено на чужд език и между страните възникне спор относно точния превод на български език. В. съд е игнорирал първопричината за правния спор. Чрез спор относно фактите (какъв е точният превод на български език на завещанието на Ф. В.) пред съда е бил отнесен спор относно правното значение на установените факти. Той е за действителната воля на Ф. В., изявена в завещанието и за задължението на съда да я изследва. Този спор е първопричината за предявените искове за собственост и е пренесен пред по-горните инстанции е във въззивната, и в касационната жалба от ответниците. Този въпрос не е обсъждан в решенията по чл. 290 на ВКС, на които касаторите се позовават и на настоящият състав на ВКС не е известно по него да има съдебна практика. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по него при основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 328/ 13.07.2015 г. по гр. д. № 1340/ 2015 г. на Старозагорски окръжен съд.
УКАЗВА на Е. С. Б. и на К. И. Л. в 1-седмичен срок от съобщението всеки един от тях да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 221. 90 лв.
При представяне на платежните документи делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, но не по-късно от изтичане на 1-седмичните срокове.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.