6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
гр. София, 20.02.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2844/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 7461/23.04.2018 г. по регистъра на Апелативен съд – София, подадена от Министерство на правосъдието, представлявано от министъра на правосъдието, чрез П. Р. – главен юрисконсулт, против решение № 623 от 15.03.2018 г. по гр. д. № 4556/2017 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът – „Обединена българска банка“ АД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ №89Б, чрез своя пълномощник адв. Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, с който е взел становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Третите лица – помагачи А. Х. К. и М. Б. Б. – П. не са подали отговор на жалбата.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, с която, след отмяна на решение № 2451 от 12.04.2017 г. по гр. д. № 14812/2015 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І-18 състав в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от „Обединена българска банка“ („ОББ“) АД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Света София“ № 5 срещу Министерство на правосъдието на РБ с адрес гр. София, ул. „Славянска“ № 1 иск по чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД до сумата от 48 851. 28 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от държавен съдебен изпълнител (ДСИ) към Съдебно – изпълнителната служба (СИС) при Районен съд – Мадан по изп. дело № 24/2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.11.2015 г. до изплащането й, както и в ЧАСТТА, в която „ОББ“ АД е осъдено да заплати, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на Министерство на правосъдието сумата от 450 лв., е уважена частично исковата претенция и е осъдено ответното министерство да заплати на банката, на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 48 851. 28 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от ДСИ към СИС при Районен съд – Мадан по изп. дело № 24/2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.11.2015 г. до изплащането й, както и да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2 926. 60 лв. – разноски пред СГС и на основание чл. 78, ал. 1 във вр. чл. 273 ГПК, сумата от 977. 03 лв. – разноски пред въззивната инстанция. В обхвата на касационното обжалване попада и въззивното решение в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Министерство на правосъдието против А. Х. К., като ДСИ, при условията на евентуалност, обратен иск за заплащане на сумата от 25 010 лв. – заявен като частичен иск от сума в общ размер на 60 276. 09 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди по изп. дело № 24/2011 г. по описа на СИС при Районен съд – Мадан, ведно със законната лихва от датата на подаване на обратния иск – 17.11.2015 г. до изплащането й.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял имуществени вреди от противоправното деяние (осъществено чрез бездействие) на ДСИ по изп. д. № 24/2011 г. по описа на СИС към РС – Мадан. Според решаващия състав деянието се е изразявало в невключване в извършеното разпределение от 06.11.2013 г. на сумата, постъпила от публична продан на недвижим имот, на обезпеченото с ипотека вземане на ищеца – търговска банка срещу В. И. по договор за банков кредит за ремонт и строителство № 91/15.01.2007 г., както и в незапазване по сметка на ДСИ на приспадащата се на ищеца – обезпечен кредитор, сума. Установено е, че производството по цитираното изп. дело е за удовлетворяване на вземане на „ОББ“ АД, което не е гарантирано с реално обезпечение и по което взискателят е поискал налагане на възбрана, и насочил принудително изпълнение върху имот (собственост на поръчителите и солидарни длъжници В. И. и Б. И.), който е ипотекиран в полза на същата банка за вземането срещу първия по договора за банков кредит № 91/2007 г. Изложени са съображения, че в качеството й на ипотекарен кредитор банката е следвало да бъде присъединена по право – чл. 459, ал. 2 ГПК, тъй като изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението. Формиран е извод, че в случая ДСИ е бездействал, което деяние е определено като противоправно, защото не е съобразил служебно обстоятелството, че банката – ищец е ипотекарен кредитор за вземане, което не е тъждествено с изпълняемото право по изп. д. № 24/2011 г. на СИС при РС – Мадан и за което в нейна полза е учредена договорна ипотека върху имота, предмет на изпълнението по това производство, както и не е запазил припадащата се на ипотекарния кредитор сума (като му я предаде, след като представи изпълнителен лист). Въззивният съд е намерил за ирелевантен по делото фактът, че с влязло в сила решение по чл. 463 ГПК незаконосъобразното разпределение на получената при проданта сума, е потвърдено. Установил е наличието на причинна връзка между противоправното деяние – бездействие на ДСИ и причинената имуществена вреда (претърпяна загуба) за ищцовата банка – кредитор, която е изгубила качеството си на привилегирован кредитор за вземането си срещу В. И. по договора за кредит № 91/2007 г. и така е получила сумата от 48 851. 28 лв. в по – малко от сумата, която е следвало да получи от цената на продадения на публична продан и ипотекиран в нейна полза имот. За неоснователно е прието възражението на ответното министерство, че при висящо изпълнително производство срещу физическите лица – ипотекарни длъжници, е възможно да бъде удовлетворено вземането на банката, поради което с присъждане на обезщетение за причинени на взискателя имуществени вреди би се достигнало до неоснователно му обогатяване – с получаване на една и съща сума на две различни основания. Според въззивната инстанция аргумент в обраната насока е фактът на установената по делото липса на секвестируеми имуществени права на длъжника, позволяващи удовлетворяване на вземането на взискателя в значителен размер, а така също и възприетата от решаващия състав принципна възможност платеното процесно обезщетение да бъде приспаднато от остатъка на задълженията по изпълнителното производство. Мотивирани са и съображения за отсъствие на елементи от фактическия състав на предявеният, като евентуален, от Министерството на правосъдието против ДСИ А. Х. К. обратен иск. Според съда отношенията между министерството и ДСИ са трудови (арг. чл.278 ЗСВ) и се регламентират по правилата на чл. 203 – 206 КТ, като в случая няма основание за ангажиране на пълната имуществена отговорност на причинилия вредата ДСИ (чл. 203, ал. 2 КТ). Изводът се основава на липсата на твърдения и данни вредата да е причинена от противоправното поведение на ДСИ, изразяващо се в умишлено неизпълнение на трудовите задължения, респ. да е в резултат на извършено престъпление или да е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения. Въззивният съд е приел, че само в очертаните случаи се прилага гражданският закон, а ограничената имуществена отговорност по чл. 206 КТ се реализира по специален извънсъдебен ред – чл. 210 КТ.
В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, предл. 3 ГПК. Повдигнатите правни въпроси, които според касатора са обусловили изводите на въззивния съд по предмета на делото и за които е налице соченото противоречие с практиката на ВКС, респ. които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, имат следното съдържание:
1. „Длъжен ли е ДСИ служебно да присъединява ипотекаран кредитор без да има сведения за размера на вземането?“;
2. „Длъжен ли е ДСИ служебно да установява размера на вземането на ипотекарния кредитор или същото следва да бъде посочено от кредитора?“;
3. „Може ли ДСИ по свой почин да измени протокол за разпределение въпреки, че същият е потвърден с влязло в сила съдебно решение?“;
4. „Може ли да се проверява два пъти законосъобразността на действията на ДСИ – веднъж в производството по чл. 435 ГПК и втори път – в това по чл. 441 ГПК. Какви са последиците от постановени разнопосочни решения?“;
5. „Следва ли въззивният съд да даде указания на ищеца по обратния иск да отстрани неяснота по него, ако такава бъде установена?“;
6. „Следва ли въззивният съд да изготви доклад и дава указания на ищеца по обратния иск, че не сочи доказателства за твърденията си, когато това не е сторено от първоинстанционния съд?“;
7. „Следва ли да има изрично разпределение на доказателствената тежест по обратния иск? Следва ли Министерство на правосъдието да доказва, че длъжникът по изпълнителното дело има средства, от които да се удовлетвори взискателят?“;
8. „Заплатеното от възложителя на работата на ДСИ обезщетение може ли да бъде сурогат на неосъществената реална парична престация на взискателя?“;
9. „Ако възложителят на работата на ДСИ заплати дължимото обезщетение на взискателя за причинените му вреди в изпълнителното производство, следва ли размерът на заплатеното обезщетение да бъде приспаднат от остатъка на задълженията на длъжника по изпълнителното дело, по кой процесуален ред и по чия инициатива ще се осъществи това приспадане?“;
10. „При висящо изпълнително производство и извършване на действия по удовлетворяване на вземането, следва ли да се извърши прихващане на обезщетението по чл. 49 ЗЗД с частта от заплатения дълг от длъжника, за да се избегне неоснователното обогатяване на взискателя?“
Поддържаното противоречие на въззивното решение с правните разрешения, възприети в Решение № 150/11.07.2016 г. по гр. д. № 4231/2015 г. на ВКС, ІV г.о., в хипотезата на чл. 290, ал. 1, т. 1 ГПК, се обосновава с игнориране на изложените фактически твърдения в обратната искова молба за умишлено нарушение и неизпълнение на служебните задължения от страна на причинилият вредата ДСИ – ответник по този иск. Този довод обаче по същество изразява становището на страната по мотивираните съображения и формирани изводи по спора, въведен с обратния иск. Той няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Отсъствието на поставен правен въпрос има за последица недопускане на касационното обжалване, тъй като не удовлетворява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селектиране на жалбата.
По отношение на повдигнатите въпроси, с претендирано значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първите седем от поставените и формулирани по-горе правни въпроси не обуславят допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Четири от тези въпроси – от 1 до 4 вкл., са изведени от позицията на страната и изразяват становището й по същество на делото. Като такива те не притежават характеристиката на правен въпрос съгласно т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт, т.е. на общо основание за селектиране на касационната жалба. Само на това основание, по тях, следва да се отрече достъпът до касация на обжалваното въззивно решение.
По останалите три въпроса (без последната част от седмия въпрос, който е фактологичен и предполага произнасяне по доказателства) от посочената група, макар и релевантни за делото, липсва мотивиране на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато са непълни, неясни или противоречиви. В тази връзка страната не е съобразила и разясненията в т. 4 от цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС. По въпроса за правомощията на въззивния съд при допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада, е налице задължителна съдебна практика (т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК) и обжалваното решение не е постановено в отклонение от нея.
Последните три повдигнати въпроса осъществяват и общото, и допълнителното основание за селекция на касационната жалба.
На настоящият съдебен състав не е известна съдебна практика по въпроса може ли присъденото обезщетение по чл. 49 от ЗЗД за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от държавен съдебен изпълнител да служи като сурогат на неосъществената реална парична престация на взискателя и ако да – може ли да бъде приспаднато от остатъка на задълженията на длъжника по изпълнителното дело, по кой процесуален ред и по чия инициатива ще се осъществи това приспадане. Такъв релевантен въпрос се явява и последният от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – при висящ изпълнителен процес и извършване на действия по удовлетворяване на вземането, следва ли да се извърши прихващане на присъденото обезщетение по чл. 49 ЗЗД с частта от заплатения дълг от длъжника, за да се избегне неоснователното обогатяване на взискателя. С допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси при реализиране на отговорност на държавен съдебен изпълнител за противоправно принудително изпълнение ще се създаде съдебна практика по приложението на чл.49 ЗЗД в очертаната насока.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради неговата „очевидна неправилност“.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на въззивния съдебен акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК. Поради това следва да се приеме, че по същото не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения ВКС в настоящия си състав приема, че е обосновано приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените по-горе въпроси.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 623 от 15.03.2018 г. по гр. д. № 4556/2017 г. на Апелативен съд – София.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на сумата 977. 03 (деветстотин седемдесет и седем лв. и 03 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.