2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 125
гр. София, 02 юли 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3576 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Булгарконтрола“ ЕООД срещу решение № ІІІ-23/12.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 184/2018 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) обезсилено е първоинстанционното решение № 1753/03.11.2017 г. по гр. дело № 1141/2016 г. на Бургаския районен съд – в частта, с която по реда на чл. 124, ал. 4 от ГПК е отхвърлен иска на жалбоподателя за установяване неистинност на удостовереното с акт за държавна собственост (АДС) № 1327/16.11.1994 г. на община Царево, представен като писмено доказателство по висящото гр. дело № 73/2008 г. на Царевския районен съд (ЦРС), право на собственост на праводателя на ответника „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД – ДФ „Социален отдих“ – София, клон „Приморско“, като въззивният съд е прекратил производството по иска в тази част; 2) потвърдено е първоинстанционното решение № 1753/03.11.2017 г. по гр. дело № 1141/2016 г. на Бургаския районен съд – в останалата обжалвана част; 3) в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение – в частта, с която частично е обезсилено първоинстанционното решение и частично е прекратено производството по делото, и при условията на евентуалност – оплаквания за неправилност изцяло на въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът „Профилактика, рехабилитация и отдих (ПРО)“ ЕАД в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излага становище и съображения за неоснователност на жалбата, като поддържа и възражението си от първата инстанция за недопустимост изцяло на производството по делото, поради недопустимост на предявения иск.
Другият ответник по делото – Държавата не е подала отговор на касационната жалба и не заявява становище по нея.
С определение № 96/08.02.2019 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на касационната проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, по процесуалноправния въпрос – налице ли е правен интерес от установяване неистинност на АДС с иск по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК, при наличие на висящо между същите страни друго производство, образувано по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) по иск за собственост върху недвижим имот, в което страната е пропуснала да оспори по реда на чл. 154 от ГПК (отм.) истинността на същия АДС.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този процесуалноправен въпрос е отрицателен по следните съображения:
АДС удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото на собственост на Държавата върху недвижими имоти (чл. 5 от ЗДС и чл. 19 от ЗС), като се съставя от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона (чл. 102 – чл. 114 от действащия ППЗДС от 2006 г.; чл. 144 – чл. 158 от отменения ППЗДС от 1996 г.; чл. 77 – чл. 85 от отменената НДИ от 1975 г.), въз основа на други документи – писмени доказателства, удостоверяващи придобивното (респ. – правоизменящото или правопогасяващото) основание за Държавата (аргум. от чл. 106, ал. 1 от ППЗДС и чл. 105, ал. 1, т. 1 от ППЗДС от 1996 г., отм.). По своята функция и предназначение АДС е почти идентичен, а относно реда за съставянето му – сходен с констативния нотариален акт за собственост по чл. 587, ал. 1 от ГПК (респ. по чл. 483, ал. 1 от ГПК от 1952 г., отм.), поради което задължителните указания и разяснения, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, са приложими и относно АДС, а именно:
АДС се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК, респ. по чл. 143, ал. 1 от ГПК (отм.), само относно извършените от и пред актосъставителя действия – че АДС е издаден от посочения в него актосъставител, на посочените дата и място, и че са представени описаните в него документи – писмени доказателства, удостоверяващи придобивното (респ. – правоизменящото или правопогасяващото) основание за Държавата. Само по отношение на тези обстоятелства е допустимо оспорването истинността на АДС като писмено доказателство, т.е. – по реда на чл. 193 от ГПК, респ. – чл. 154 от ГПК (отм.), а следователно – и с иск по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК.
Основната обвързваща доказателствена сила на АДС, обаче, е тази по чл. 114, ал. 1 от ППЗДС (респ. – чл. 158, ал. 1 от ППЗДС от 1996 г., отм.), във вр. с чл. 5 от ЗДС и чл. 19 от ЗС, т.е. – легитимиращото му действие относно удостоверяването на правото на собственост на Държавата, съответно – и на юридическите факти (фактическите състави), съставляващи придобивното (респ. – правоизменящото или правопогасяващото) основание за Държавата. Тъй като тези факти не се осъществяват непосредствено пред актосъставителя, а той ги установява от представени пред него други документи (писмени доказателства) и въз основа на тях прави правния си извод си за принадлежността (изменението или погасяването) на правото на собственост на Държавата, това легитимиращо действие на АДС е различно и не се ползва с материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, респ. по чл. 143, ал. 1 от ГПК (отм.). Поради това, при оспорване в рамките на исково производство (независимо дали то е образувано по реда на действащия или на отменения ГПК) на правото на собственост на Държавата и на юридическите факти, съставляващи придобивното (респ. – правоизменящото или правопогасяващото) основание за Държавата, удостоверени с АДС, това оспорване не се развива по реда на чл. 193 от ГПК, респ. – чл. 154 от ГПК (отм.), тъй като не касае истинността на АДС, а съществуването на удостовереното с него право на собственост на Държавата, което се индивидуализира и със съответното придобивно основание. Следователно, в тези случаи за оспорващата страна не е налице правен интерес и е недопустим иск по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК за оспорване неистинност на АДС. Както също е разяснено в ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, оспорващата страна, за която е тежестта за доказване да обори легитимиращото действие на акта за собственост, следва в рамките на самото исково производство да докаже факти, които изключват правото на собственост на Държавата, удостоверено с АДС.
От изложеното следва, че в рамките на исково производство (независимо дали то е образувано по реда на действащия или на отменения ГПК) съответната заинтересована страна би могла да пропусне да оспори по реда на чл. 193 от ГПК, респ. – чл. 154 от ГПК (отм.) истинността на АДС (каквато е постановката на поставения по делото процесуалноправен въпрос), единствено когато оспорва удостоверените с него обстоятелства, че той е издаден от посочения в него актосъставител, на посочените дата и място, и че са представени описаните в него документи – писмени доказателства, удостоверяващи придобивното (респ. – правоизменящото или правопогасяващото) основание за Държавата. И в този случай, обаче, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, пропускането на преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК, респ. – по чл. 154, ал. 1 от ГПК (отм.) води до недопустимост и на иска за установяване по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК неистинност на АДС (в този смисъл, и конкретно – че пропускането на преклузивния срок по чл. 154, ал. 1 от ГПК (отм.) е равнозначно на пропускането на преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК, са и постановените по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 423/16.06.2014 г. по ч. гр. дело № 2608/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 387/09.06.2015 г. по ч. гр. дело № 2918/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС).
В случая в исковата си молба касаторът-ищец обосновава правния си интерес от предявения по делото по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК иск за установяване неистинност на процесния АДС № 1327/16.11.1994 г., издаден от длъжностно лице при община Царево, единствено с обстоятелството, че е пропуснал да оспори този АДС по реда на чл. 154 от ГПК (отм.) в рамките на висящото гр. дело № 73/2008 г. на ЦРС, образувано по предявен срещу него от ответното по настоящото дело дружество, иск с правно основание чл. 108 от ЗС за реивандикация на недвижим имот. Освен това, съгласно изложеното в исковата молба, оспорването не е на истинността на процесния АДС – както е разяснено по-горе и в ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, а на легитимиращото му действие относно правото на собственост на Държавата и на придобивното основание за нея, респ. – на отразените в процесния АДС права върху имота, предоставени на ДФ „Социален отдих“ – София, клон „Приморско“, която е праводател на ответното търговско дружество.
Съгласно възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, така предявеният по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК иск за установяване неистинност на процесния АДС, е изцяло недопустим. Поради това, частично недопустимо е и обжалваното въззивно решение – в частта, с която въззивният съд частично е потвърдил недопустимото първоинстанционно решение по делото, постановено по същество по недопустимия иск. Съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, пр. 2 от ГПК, в тази негова недопустима част въззивното решение следва да се обезсили, като производството по делото следва да се прекрати и в тази част, т.е. – изцяло по предявения по делото недопустим иск. Също предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат в останалата част, с която недопустимото първоинстанционно решение е частично обезсилено и производството по недопустимия иск е частично прекратено. В тази негова част въззивното решение следва да се остави в сила, съгласно чл. 293, ал. 1, пр. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото – прекратяване изцяло на производството по предявения процесуално недопустим иск, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 4 и ал. 8 от ГПК касаторът-ищец следва да понесе изцяло разноските по делото, поради което въззивното решение следва да се остави в сила и в частта относно разноските, като с настоящото касационно решение дружеството-ищец следва да бъде осъдено да заплати на ответното дружество, и претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция. Последните, определени съгласно чл. 23, т. 4 от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на подробен отговор на касационната жалба и явяване в откритото съдебно заседание в касационното производство, възлизат на сумата 120 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № ІІІ-23/12.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 184/2018 г. на Бургаския окръжен съд, – в частта, с която частично е потвърдено решение № 1753/03.11.2017 г. по гр. дело № 1141/2016 г. на Бургаския районен съд, постановено по предявения по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 1, пр. 2 от ГПК от „Булгарконтрола“ ЕООД срещу „Профилактика, рехабилитация и отдих (ПРО)“ ЕАД и Държавата, иск за установяване неистинност на акт за държавна собственост № 1327/16.11.1994 г., издаден от длъжностно лице при община Царево; и ПРЕКРАТЯВА производството по делото и в тази част, т.е. – изцяло по така предявения иск; като
ОСТАВЯ В СИЛА решение № ІІІ-23/12.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 184/2018 г. на Бургаския окръжен съд, – в останалата част, с която частично е обезсилено решение № 1753/03.11.2017 г. по гр. дело № 1141/2016 г. на Бургаския районен съд, постановено по горния иск, и частично е прекратено производството по последния; както и относно разноските по делото.
ОСЪЖДА „Булгарконтрола“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] да заплати на „Профилактика, рехабилитация и отдих (ПРО)“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 120 лв. (сто и двадесет лева) – разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 2