Р Е Ш Е Н И Е
№ 125
София, 03.06.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
с участието на секретаря Анжела Богданова ,разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5367/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от В. Б. П., чрез процесуален представител адв. К. Г. срещу решение № 209/ 08.06.2015 г. по гр. д. № 919/ 2014 г. на Окръжен съд-София, ІІ въззивен състав.
В касационната жалба се навежда оплакване, че с отговора на исковата молба е направено възражение за прихващане във връзка с фактическо твърдение за теглени от ищеца суми от лична сметка в Банка на К. на ответницата, по което въззивният съд не се е произнесъл. Липсва произнасяне и по направеното възражение за изтекла погасителна давност спрямо претендираната мораторна лихва върху главницата от 24 900 лв. за периода от 22.02.2008 г. до завеждане на исковата молба на 08.02.2013 г. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане.
Ответникът по касационната жалба Август Д. М.,чрез пълномощник адв.Д. С. я оспорва.Относно възражението за прихващане поддържа становище, че е неоснователно, а относно възражението за изтекла погасителна давност намира, че делото следва да бъде върнато за ново разглеждане.
По делото съдът констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 82/12.06.2014 г. по гр.д. № 416/ 2013 г. на Районен съд- Елин Пелин в частта, с която предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата 24 900 лв. и искът с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 13 400 лв. са отхвърлени и вместо това е постановено осъждане на ответницата- касатор в настоящото производство, да заплати на ищеца сумата 24 900 лв., по предявен частичен иск за вземане в общ размер 50 000 лв., преведена на 12.02.2008 г. по банковата й сметка в „У. Б.“-АД , при начална липса на основание и сумата 13 400 лв.,по предявен частичен иск за вземане в размер на 14 400 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата за периода 22.02.2008 г.-08.02.2013 г. С влязло в сила решение по предходно дело водено между страните , ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 25 100 лв., по предявен частичен иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за главница в общ размер на сумата 50 000 лв. и сумата 1000 лв., представляваща част от обезщетение за забава за периода 22.02.2008 г.-09.03.2009 г. Искът е бил основан на обстоятелството за извършен банков превод на 12.02.2008 г. от ищеца по сметка на ответницата в „У. Б.“-АД с цел „управление на средства“ и на обстоятелството за връчена нотариална покана на 19.02.2008 г. за връщане на така преведената сума. Поради неподаване на отговор на исковата молба по това дело и незаявяване на основание за получаване на сумата за ответницата са настъпили последиците на чл.133 ГПК, като е било прието , че не е налице основание за получаване на преведената сума. Въззивният съд е направил извод, че страните са обвързани със силата на пресъдено нещо на решението по предходното дело за този правопораждащ факт . Счел е, че не може в настоящия спор ответницата да оспорва иска с твърдения за наличие на основание за получаване на процесната сума като преведена вместо изтеглени от ищеца от личната й сметка в Банка на К. суми от 10 000 евро и 30 000 евро през 2006 г. и 2008 г. и в изпълнение на уговорката им да й ги върне. Приел е, че и двамата са били титуляри на сметката в Банка на К. и че по нея са осъществени следните операции: на 22.09.2006 г. са внесени 1000 евро от ответницата, на 06.08.2007 г. са внесени и изтеглени същия ден 40 000 евро от ищеца, на 21.11.2007 г. са внесени и изтеглени същия ден от ищеца 10 000 евро, на 31.01.2008 г. са внесени 30 519,35 евро и са изтеглени същия ден 30 000 евро от ищеца, на 11.02.2008 г. са изтеглени 1 523,18 евро и сметката е останала без парични средства в нея.Приел е също така, че от доказателствата по делото не е установено внесените от ищеца 40 000 евро по общата сметка да са били лична собственост на ответницата. Направил е обобщаващ извод, че не е съществувало основание за извършване на банковия превод от ищеца в полза на ответницата по сметката й в „У. Б.“-АД, а така също, че е основателен и предявеният акцесорен иск за обезщетение за забавено плащане в периода 22.02.2008 г.-08.02.2013 г. С отговорите на исковата молба по настоящото дело, в случай че първоначалният иск бъде приет за основателен, ответницата е направила евентуално възражение за прихващане на претендираните от ищеца спрямо нея суми с тези, които той е изтеглил от сметката й в Банката на К.. По това възражение въззивният съд не се е произнесъл с диспозитива на обжалваното решение и не е формирал мотиви. Ответницата е направила и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всяка от претенциите. По него също не са формирани мотиви.
С определение № 162/09.02.2016 г.по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при наличие на противоречие със задължителна съдебна практика ,създадена с решение по гр.д. №7175/ 2013 г., ІV г.о., в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд, когато отменя първоинстанционно решение, с което предявеният иск е отхвърлен, да се произнесе относно направените с отговора на исковата молба възражение за прихващане и възражение за изтекла погасителна давност.Според приетото в него когато въззивният съд отменя първоинстанционно решение дължи произнасяне с диспозитив по всички разглеждани искове и възраженията за прихващане, за подобрения и за възстановяване на запазена част.
Идентични разрешения се съдържат и в решенията на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, по гр.д.№ 1338/2009 г.,.ІV г.о., гр.д.№ 829/2012 г., І г.о.,гр.д.№ 741/2012 г., ІІ г.о., гр.д.№ 6605/2013, ІV г.о.,т.д.№ 323/2008 г., І т.о., т.д. № 716/2010 г.,І т.о.,т.д. № 631/2010 г., ІІ т.о., т.д. 1740/2014 г., І т.о. ВКС, състав на ІІІ г.о. и др., които се споделят от настоящия състав.
Според приетото в задължителната съдебна практика, излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда, пряко произтичащо от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК.Мотивите следва да съдържат и отговор на наведените възражения на ответната страна.В още по-голяма степен такава обосновка е дължима при извод на въззивния съд за неправилност на решението за отхвърляне на първоначалния иск и постановяване на различен краен резултат по спора.
Евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост. Съгласно чл.298 ал.4 ГПК силата на пресъдено нещо на решението има за предмет както предявения иск, така и направените възражения за право на задържане и прихващане. Съдът следва да се произнесе с диспозитива на решението по предявените насрещни права на ответника чрез възражения за право на задържане и за вземането, въз основа на което е направил възражение за прихващане. При направени евентуални възражения за прихващане той следва да се произнесе в поредността, посочена от ответника, до погасяването на претендираното насрещно вземане на ищеца или до отхвърлянето на всички възражения за компенсация, ако същите са неоснователни или са в общ размер, по-нисък от цената на иска.
Въззивният съд дължи и произнасяне по възражение за изтекла погасителна давност направено своевременно с отговора на исковата молба.
Липсата на мотиви по тези възражения е процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК ,както и основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на решението.
При така дадения отговор на поставения въпрос следва изводът , че решението на въззивния съд е неправилно.Въззивният съд е дължал произнасяне по направените възражения за прихващане и погасителна давност, тъй като обстоятелствата, на които те се основават, не са обхванати от силата на пресъдено нещо формирана по предходното дело, доколкото те са свързани с правопосагяващи, а не с правопораждащи факти. В обжалваното решение въобще не са посочени и обсъдени заявените от ответницата по реда на чл.131 ГПК правопосгасяващи възражения. Това е било особено необходимо при възприетия краен извод за изхода на делото, противоположен на даденото от първоинстанционния съд разрешение. По този начин въззивният съд е нарушил основния принцип на диспозитивното начало за произнасяне по предмета на спора с оглед на дължимата защита на всяка от страните – чл. 6, ал. 2 ГПК. Непроизнасянето по редовно заявени и поддържани в хода на производството по делото възражения за прихващане и за изтекла погасителна давност представлява съществено нарушение на процесуалните правила.
Освен това е направен необоснован извод относно съвместното откриване от страните на сметка в Банката на К.. Видно от вносна бележка от 22.09.2006 г. /л.24 от първоинстанционното дело/ сметката е открита от ответницата, като обикновена, с № 15232475 и по нея е внесена сумата 1000 евро. При депозиране на сумата 40 000 евро от ищеца на 06.08.2007 г. във фиш за депозит /л.164/ тя е посочена като съвместна и е с променен №15232882, но също фигурира само името на ответницата . В молба за трансфер/л.162/ без дата, като бенефициенти са посочени двамата. В удостоверение за срочен депозит от 06.08.2007 г. като титуляри на сметката също са посочени двамата. Впоследствие във всяка бележка за теглене отново е отразено само името на ответницата, а сметката е посочена като обикновена. Името на ищеца в бележките за теглене фигурира като вносител или лице извършило теглене. При тези писмени доказателства, съдържащи противоречива информация, необоснован е изводът за това кой е титулярът по сметката. Във въззивната жалба ищецът е направил оплакване за пропуск на първоинстанционния съд да укаже на страните кои са подлежащите на доказване факти във връзка с изготвения доклад по чл.146 ал.2 ГПК. В него на ответницата са дадени единствено указания да докаже основателността на възражението за прихващане. Въззивният съд в съответствие с разрешенията ,съдържащи се в ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК- т.2, е следвало да укаже на страните да предприемат процесуални действия за изясняване на противоречията в представените от тях писмени доказателства , като се представят такива за банковия продукт, който е бил предоставен от Банката на К. , за режима на разпореждане с авоара по сметката и за режима на собственост върху постъпилите по сметката парични средства, ако тя е с двама титуляри ,доколкото представените Условия за спестовни влогове не третират тези въпроси.
Следва съдебният акт,постановен от възивния съд да бъде отменен и делото върнато за произнасяне по необсъдените възражения.
Относно исканията за разноски в настоящото производство на основание чл.294 ал.2 ГПК следва да се произнесе въззивният съд.
По изложените съображения ВКС, състав на ІІІ г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 209/ 08.06.2015 г. по гр. д. № 919/ 2014 г. на Окръжен съд-София, ІІ въззивен състав.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: