5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
София, 06.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2617/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Н. от [населено място] срещу въззивно решение от 18.03.2013 г., постановено по в. гр. д. № 3579/2011 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 20.01.2011 г. по гр. д. № 5687/2010 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която Н. М. Н. е осъден на основание чл.92 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 6 000 евро – неустойка за неизпълнение на договорно задължение, уговорена в чл.8 от сключен на 28.04.2009 г. договор, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 1 636.12 лв.
В жалбата се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон – чл.92, ал.1 ЗЗД. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД с присъждане на разноските.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : 1. Може ли с договор или с едностранно волеизявление да се ограничава временно или постоянно дееспособността като призната и гарантирана възможност на субектите на гражданското право със свои лични действия да упражняват права и поемат задължения; 2. Дължима ли е договорна неустойка тогава, когато претендиращата неустойката страна по договора не е изпълнила своето насрещно задължение или не е имала готовност да го изпълни; 3. Може ли неустойка да се присъжда в случаите и при условия, за които не е уговорена. По отношение на въпросите по п.2 и п.3 се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 21/12.07.2010 г. по т. д. № 470/2009 г. на ІІ т. о., решение № 450/21.06.2010 г. по гр. д. № 505/2009 г. на ІІІ г. о. и решение № 111/28.07.2009 г. по т. д. № 714/2008 г. на ІІ т. о. За въпроса по п.1 се сочи, че е разрешен неправилно от въззивния съд и е от значение за точното прилагане на закона.
В писмен отговор по чл.287 ГПК ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред Софийски районен съд е образувано по предявени от [фирма] против Н. М. Н. обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение в размер на 1 500 евро и на неустойка в размер на 6 000 евро по договор за поръчка от 28.04.2009 г., сключен с цел посредничество при продажбата на собствен на ответника недвижим имот. Искът за неустойка е основан на твърдения, че с т.3.1 от договора ответникът – възложител се задължил да не продава имота самостоятелно или чрез друга посредническа агенция за срок от 6 месеца, но не изпълнил поетото задължение и на 01.06.2009 г. продал имота на трето лице; Неизпълнението на задължението по т.3.1 породило за ищеца правото на неустойка, уговорена в т.8 от договора в размер на 10 % от обявената продажна цена на имота – 60 000 евро, и възлизаща на сумата 6 000 евро.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска за заплащане на възнаграждение като неоснователен и е уважил изцяло иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Софийски градски съд е потвърдил решението на първата инстанция в обжалваната част, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца неустойка в размер на 6 000 евро. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че като е сключил договор за продажба на имота на 01.06.2009 г., ответникът е нарушил клаузата на т.3.1 от договора, с която е предоставил на ищеца изключителни права при посредничество за продажба на собствения си имот за срок от 6 месеца и е поел задължение в рамките на същия срок да не продава имота лично или чрез друга посредническа агенция. Предвид установеното договорно неизпълнение и уговорката в т.8 от договора, че при неизпълнение на поети с договора задължения възложителят дължи на посредника неустойка в размер на 10 % от обявената продажна цена на имота /60 000 евро/, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция за основателност на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД.
За неоснователно е счетено възражението на ответника, че като ограничаваща дееспособността на възложителя договорната клауза на т.3.1 е нищожна. Решаващият състав на Софийски градски съд е изразил становище, че задължението по т.3.1 не ограничава дееспособността на възложителя, а е израз на закрепения в чл.9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето и на свободно изявеното при сключване на договора съгласие за обвързване със задължение за юридическо бездействие. Като неоснователно е преценено и възражението за недължимост на неустойката поради извършеното преди 01.06.2009 г. устно разваляне на договора за посредничество. С мотив, че по аргумент от чл.87, ал.1, изр.2 ЗЗД писмената форма на договора предпоставя волеизявлението за разваляне да е извършено също писмено, въззивният състав е приел, че отправеното от ответника устно изявление за разваляне не е породило правни последици.
Извод за неоснователност е направен и по отношение на възражението, че ищецът няма право на неустойка поради това, че е бил неизправна страна по договора, тъй като не е изпълнявал поетите задължения да предлага имота за продажба и да го рекламира и недобросъвестно е предлагал на потенциални купувачи да уговори намаляване на цената. Решаващият въззивен състав е изложил съображения, че поведението на ищеца е ирелевантно за дължимостта на неустойката и би било от значение единствено в случай на направено възражение за неизпълнен договор. Отделно от това е посочил, че с оглед краткия период на твърдяното договорно неизпълнение /от 28.04.2009 г. до 20.05.2009 г./ неизпълнението от страна на ищеца не би могло да бъде съществено.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по въпросите, формулирани в п.1 и п.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
За да счете за действителна клаузата на т.3.1 от договора, въззивният съд е приел, че тя не въвежда ограничение на дееспособността на възложителя, а отразява неговото свободно съгласие да се обвърже със задължение за бездействие. При така формираният извод въпросът може ли с договор или с едностранно волеизявление да се ограничава временно или постоянно дееспособността на правните субекти не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото. Не е осъществена и поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. К. е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК със значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, изхождайки от разбирането си за незаконосъобразното му разрешаване от въззивния съд, без да твърди въпросът да е от значение и за развитието на правото. Според указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото формират единното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е налице тогава, когато приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и въпросът може ли неустойка да се присъжда в случаите и при условия, за които не е договорена. Клаузата на т.8 от сключения на 28.04.2009 г. договор е ясна и предвижда, че при неизпълнение на задълженията си по договора, т. е. на всички поети задължения, в т. ч. и задължението по т.3.1, възложителят дължи неустойка на посредника. Въззивният съд е приел за установено, че ответникът – сега касатор, не е изпълнил поетото с т.3.1 задължение за бездействие и че заради това неизпълнение дължи претендираната с иска по чл.92, ал.1 ЗЗД неустойка. Присъждането на неустойката произтича от извода, че тя е уговорена в договора и че са настъпили условията за дължимостта й от възложителя. При така възприетото разрешение поставеният от касатора въпрос не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а и разрешаването му от въззивната инстанция не влиза в противоречие с посочената в изложението задължителна практика на ВКС. Д., че въпросът е значим за изхода на делото поради извършеното от въззивния съд неправилно тълкуване на договорната клауза на т.3.1, е относим към правилността на решението, която е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.
Касационното обжалване следва да се допусне по формулирания в п.2 от изложението правен въпрос – дължи ли се договорна неустойка, ако страната, която я претендира, не е изпълнила или не е имала готовност да изпълни своите насрещни задължения по договора. В защита срещу иска по чл.92, ал.1 ЗЗД ответникът – касатор е противопоставил възражение за недължимост на търсената с иска по чл.92 ЗЗД неустойка поради неизправност на ищеца, който не е изпълнил поетите с договора задължения. Възражението е определено като неоснователно от въззивния съд с мотив, че поведението на ищеца като страна по договорното правоотношение е ирелевантно за дължимостта на неустойката. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е постановил решението си в отклонение от задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 21/12.07.2010 г. по т. д. № 470/2009 г. на ІІ т. о., според която една от кумулативните предпоставки за ангажиране на отговорността на длъжника за неустойка е претендиращият неустойка кредитор да е изпълнил своето насрещно задължение по договора или да е бил готов да го изпълни. Отклонението от задължителната практика на ВКС съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по посочения правен въпрос.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.03.2013 г., постановено по в. гр. д. № 3579/2011 г. на Софийски градски съд.
УКАЗВА на касатора Н. М. Н. от [населено място] в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 235 лв. /двеста тридесет и пет лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :