О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1267
[населено място], 30.12.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№1297 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение на № 54 от 17.05.2010г. на Б. апелативен съд, по гр.д. № 52 /2010г., с което е потвърдено решение №296 от 11.12.2009г. на Б. окръжен съд по гр.д. № 217/2009г. за уважаване на предявения от С. Н. Д.-К. против Ц. Р. К. и М. И. К. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху недвижим имот – апартамент № 3 на трети жилищен етаж със застроена плащ 123 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, кухня , трапезария, баня и две антрета, с избено помещение с площ 12,60 кв.м. и тавански помещение № 2 с площ 13,20 кв.м., както и 1/4 ид.ч. от дворно място, представляващо УПИ VІІІ-2038 в кв. 64 по плана на ЦДЧ . Б., целия с площ 260 кв.м. с идентификатор относно имота 07079.609.217 и относно самостоятелния обект в сграда № 1 07079.609.217.1.3, както и за отмяна на основание чл. 537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт за собственост № 56, т.ІІ, рег. № 3444, д. № 230/2005г. на нотариус Н. Н..
Жалбоподателите Ц. Р. К. и М. И. К., чрез пълномощника си адв. М., поддържат, че обжалваното решение е неправилно. Считат, че са налице и трите основания за допускане на касационно обжалване. На първо място, решението противоречи с практиката на ВКС по ТРОСГК № 178/1986г. досежно тежестта на доказване на неистинността на констативния нотариален акт за собственост. На второ място се твърди противоречиво разрешаване в практиката на въпроса за последиците от изтичане на придобивната давност с оглед приетото в решение № 734 от 12.06.2006г. по гр.д. № 526/2005г. на ВКС, ІV г.о; по въпроса за симулативността на прехвърлителна сделка, разрешен в Решение № 453 от 20.06.2003г. по гр.д. № 990/2002г. на ІІ г.о. На трето място жалбоподателите считат, че при липса на първите две основания спорът следва да бъде допуснат до разглеждане, за да бъде даден отговор на въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1. чия е доказателствената тежест в процес на ревандикация срещу владелец, разполагащ с нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка относно намерението за упражняване на фактическата власт предвид презумпцията на чл. 69 ЗС ; 2.по какъв начин владелецът следва да демонстрира пред собственика, с когото е в близки родствени връзки, че смята имота за свой, като не отказва да го приема в имота, но само като гост; 3. извършването на значителни ремонти от владелеца със знанието и без съгласието на собственика представлява ли демонстрация на анимуса? Сочат на необходимост да бъде изоставена старата практика за пряко недопускане в имота като демонстрация на намерението за своене на вещта.
Ответницата по жалбата С. Н. Д.-К. намира жалбата за неоснователна. Не е изложила съображения по сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт при обжалваем интерес над посочения в чл. 280, ал.2 ГПК и е допустима.
Преди да пристъпи към преценка на сочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Ищцата С. Д.-К. е бивша съпруга на сина на ответниците Р. К.. По време на брака им с договор за продажба, сключен през 1995г. с [фирма], представлявано от Ц. К., Р. К. е придобил собствеността върху процесното жилище за сумата 160 000лв., което е станало съпружеска имуществена общност. Бракът е прекратен през 2009г. и понастоящем имотът е съсобствен на двамата бивши съпрузи при равни дялове. Ответниците по иска се позовават на констативен нотариален акт, съставен през 2005г., за собственост по давност въз основа на обстоятелствена проверка, както и са предявили възражение за нищожност на договора за продажба като привиден. Съдът е приел за недоказано възражението за нищожност, тъй като не е представен писмен документ /обратно писмо/ за установяване на симулацията, нито други доказателства, включително и гласни, които са допустими, тъй като ответниците се явяват трети лица за сделката. На второ място съдът е намерил за ирелевантни доводите за липса на средства у съпрузите за заплащане на цената на жилището. На последно място, според съда, ищцата е живяла трайно в чужбина, но е посещавала имота през отпуските при връщането си в България и касаторите не са демонстрирали пред нея намерението си за своене на имота; извършваните ремонти и обзавеждане не съставляват такива действия. По тези съображения съдът е приел, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от имота и има право да го ревандикира от ответниците, които го държат без основание.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
По визираното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторите не се позовават на т.нар. задължителна практика на ВКС, включваща постановления на Пленума на Върховния съд, Тълкувателни решения на Общото събрание на гражданска колегия, постановени на основание чл. 86, ал.2 З./отм./, Тълкувателни решения на ОСГК, ОСТК или ОСГКТК на ВКС или решения на състави на ВКС, постановени в производство по чл. 290 ГПК. Следователно не е налице основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Посоченото ТРОСГК № 178/86г. е прието по реда на чл. 52 ЗУС/отм./ и няма задължителен характер, а служи за ръководство на съдилищата. Съгласно разрешенията дадени в т.2 на ТРОСГКТК № 1/2009г. тези тълкувателни решения не са част практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и затова противоречието с такова решение попада под хипотезата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. В Тълкувателното решение се приема, че при иск за защита правото на собственост против лице, което има нотариален акт за същия имот, издаден по обстоятелствена проверка, тежестта на доказване на неистинността на нотариалния акт пада върху този, който го оспорва съгласно чл. 154, ал.3 ГПК. В обжалваното решение на Б. апелативен съд не е дадено разрешение на този въпрос, а съдът е счел, че по принцип, че всяка страна следва да докаже твърденията си и същевременно, че е в тежест на ответниците да докажат, че са държали имота не за друг, а за себе си. С оглед на тези мотиви не се установява пряко противоречие с посоченото решение.
Решение № 734 от 12.06.2006г. по гр.д. № 526 /2005г. на ВКС, ІV г.о. постановява, че с осъществяване условията на чл. 79, ал.1 ЗС владелецът придобива в собственост владяния обект, без значение, че до този момент вещта е принадлежала другиму; правата на последния се погасяват; за субективния елемент на придобивната давност е от значение намерението, с което се владее вещта. Решението не противоречи на обжалваното досежно изводите за придобивната давност, тъй като въззивният съд също е признал възможността правото на собственост да бъде придобито от владелеца по давност, но е счел, че не е доказано намерението за своене като субективен елемент на придобивната давност.
Третото представено решение е № 453 от 20.06.2003г. по гр.д. № 990/2002г. на ІІ г.о. на ВКС разглежда въпроси относно симулативните сделки и постановява, че симулативен е договорът, от който страните, които са го сключили, не желаят да бъдат обвързани. В решението се прави разграничение между иск за установяване нищожност на привиден договор и иск за разкриване на привидна сделка при относителна симулация. Не се установява противоречиво разрешаване на въпроса за симулативната сделка, тъй като в обжалваното решение съдът е приел същото определение за симулативна сделка, но е счел, че събраните доказателства не разкриват симулацията.
Налице е основанието на т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за доказателствената тежест относно намерението за упражняване на фактическата власт в процес на ревандикация срещу владелец, разполагащ с нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, предвид презумпцията на чл. 69 ЗС. Въззивният съд е счел, че тежестта е на ответниците по иска, т.е. на упражняващите фактическа власт върху имота. Въпросът е определящ за изхода на спора, тъй като именно поради недоказване на субективната страна на владението съдът е приел възражението за придобивна давност за неоснователно. Представената съдебна практика не дава разрешение на този въпрос, поради което е необходимо произнасянето на касационната инстанция с оглед осигуряване точното прилагане на закона. Останалите два въпроса относно начина на демонстрация на намерението на своене на имота между близки роднини и относно извършването на ремонти и подобрения от владелеца като израз на собственическо отношение не изпълват предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като има съдебна практика по сходни казуси и разглеждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 54 от 17.05.2010г. на Б. апелативен съд, по гр.д. № 52 /2010г. по касационната жалба на Ц. Р. К. и М. И. К., двамата от[населено място].
ДАВА на жалбоподателите едноседмичен срок от съобщението, в който да представят документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 1456,40лв. /хиляда четиристотин петдесет и шест цяло и четиридесет стотни/ лв.
При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: