8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
София, 26.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Татяна Върбанова
т.дело № 1992/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9138 от 17.05.2018 г., подадена от „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр. София, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 908 от 16.04.2018 г. по т. д. № 4607/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1500 от 24.07.2017 г. по т.д. № 6906/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-13 състав. С първоинстанционното решение „ЧЕЗ Разпределение България” АД е осъдено да заплати на „Калина Проджект” ЕООД следните суми: на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД сумата 37 353.32 лв. за периода от 18.09.2012 г. до 31.05.2015 г., ведно със законната лихва от 31.10.2015 г. до окончателното плащане; на основание чл.86 ЗЗД – сумата 8 702.05 лв. – законна лихва за периода от 16.07.2013 г. до 30.10.2015 г. и разноски по делото в размер на 3 492.81 лв.
Касаторът поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение, с оглед наличието на валидно облигационно правоотношение, при което е недопустимо предявяването на иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Твърдят се и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора, въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото; допуснати са съществени нарушения на правилата за преценка на доказателствата и нарушение на правилата на доказателствената тежест; неправилно е тълкуван и приложен материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност при предоставяне на услуга и характера на договорните отношения между страните. В жалбата се поддържат и доводи за приложимост на правото на ЕС, засягащо принципите и нормите, свързани с правото на собственост, закрепено в чл.17 от Хартата на основните права на ЕС, с правилата на чл.47 от ХОПЕС и с принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания,и правилното прилагане на чл.16, §3 и 4 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и Директива 2003/30/ЕО.
В касационната жалба е формулирано и искане за спиране на производството по делото, поради висящо, към момента на депозирането й, тълк.дело № 7/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси:
1. Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на облигационни правоотношения, представляващи основание за престацията. Прилагат ли се правилата на т.1 от ППВС № 1/1979 г. към договорите по чл.104 ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД; 2. Кой е източникът на облигационното задължение – Закона за енергетиката, Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР или смесен фактически състав, на който решението на ДКЕВР е елемент, и представлява ли самостоятелно основание за плащане индивидуалният административен акт на ДКЕВР, с който на основание чл.32, ал.4, вр. с чл.30, ал.1, т.1 ЗЕ са определени цени за достъп до електроразпределителната мрежа. Представлява ли решението на ДКЕВР съществен елемент от договора за доставка на ежемесечна услуга – достъп до електроразпределителна мрежа и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на административния акт като такъв елемент; 3. Елемент от смесен фактически състав ли е решението на ДКЕВР като единен източник на облигационни права и задължения, включващ облигационни правоотношения, възникнали по силата на оказана услуга за достъп до мрежови услуги и индивидуален административен акт по определяне на пределна цена и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите върху валидността, съдържанието и действието на другия елемент – договора; изпълнените задължения по договора и погасените поради изпълнение правоотношения; 4. Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/, на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието; 5. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по оказани услуги за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него; Има ли значение факта на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните; 6. След като услугата за достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай че ищецът иска връщане на платеното; 7. Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти. Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него; 8. Противоречи ли на принципите на правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания отмяната на ИАА да води автоматично до отмяната на правните последици от допуснатото предварително изпълнение само за една от страните по действащи договорни правоотношения – цената за достъп, която е платена на законово и договорно основание, следва да бъде върната, а насрещната престация – достъп – не. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила ИАА, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператора на електроразпределителната мрежа по см. на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система; 9. Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт, с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение и 10. Допустимо ли е съгл.16 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО операторите на разпределителната мрежа да поемат изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл.16, §4 от същата директива.
По първия и по седмия въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложените решения на ВКС; по въпроси №№ 5, 8, 9 и 10 се поддържат т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, по въпрос № 3 – само т.2, с приложени решения на Окръжен съд – Варна, Окръжен съд – Пловдив и на Софийски градски съд; по въпроси под №№ 4 и 6 – само т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по въпрос № 2 – т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника по касация – „Калина Проджект” ЕООД, чрез процесуалните си пълномощници. Изразено е становище за неоснователност на искането за достъп до касация, а по същество за правилност на въззивното решение като постановено в съответствие с приложената към отговора практика на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е депозирана от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Поради това се преценява като процесуално допустима.
За да потвърди крайните изводи на първата инстанция за основателност на предявения иск по чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД за сумата, предмет на исковата претенция, представляваща платена цена за достъп до електроразпределителната мрежа по временни цени, определени от ДКЕВР, с отменено решение на регулаторния орган за процесния период, въззивният съдебен състав на АС-София е приел следното:
На първо място, отхвърлени са като неоснователни доводите на електроразпределителното дружество, основани на твърдения за наличие на договор, препятстващ възможността за предявяване на иск съобразно института на неоснователното обогатяване. Преценено е, че представеният по делото договор от 28.06.2012 г. за използване на разпределителната мрежа от производител и неотносим, тъй като предвидените в него финансови задължения на ищцовото дружество се свеждат до заплащане на „пренос” през разпределителната мрежа на произведена ел.енергия. В тази насока са изложени подробни съображения, основани на писмените доказателства по делото, както и на дефинираните в Закона за енергетиката понятия „ пренос”, „достъп” и „ползване”.
По съществото на спора, свеждащ се до приложението на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД по отношение на заплатена от ищеца такса „достъп” до електроразпределителната мрежа въз основа на решението на ДКЕВР, последващо отменено от Върховния административен съд, както и правните последици от отмяна на акта на енергийния регулатор, с който са били определени временни цени за достъп, въззивният съдебен състав се е позовал на трайната практика на ВКС, посочена и в хода на производството по делото. Използвана е и процесуалната възможност за препращане към подробните мотиви на Софийски градски съд, които са споделени изцяло.
Преди разглеждане на поддържаните основания за достъп до касация, се дължи произнасяне по формулираното от касатора особено искане. Преценено към този момент, искането е неоснователно, тъй като ТР № 7/2017 г. на ОСГТК на ВКС е обявено на 04.10.2018 г. С него е отклонено предложение на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателно решение по посочените в решението въпроси, част от които се припокриват с тези, формулирани от касатора.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за вероятна недопустимост на атакуваното решение /макар и при това самостоятелно основание да не е необходимо поставяне на конкретен въпрос – в случая въпрос № 1/, тъй като въззивният съд е разгледал спора и е уважил иска на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за връщане на платена цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховния административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим, с оглед и на формираната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – така например, решение по т.д.№ 332/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 1592/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 2727/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2355/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№160/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 2543/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2738/2015 г., ІІ т. о., решение по т.д. № 3012/2015 г., І т.о, решение по т.д. № 3050/2015 г. и мн. др., е изразено разбирането, че : Влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР /съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ/, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55 ал.1, предл.3 ЗЗД. Освен това, видно от мотивите към атакуваното решение е, че съставът на САС е счел, че с договора за използване на електроразпределителната мрежа от производител не е уговорено плащане на цена за достъп, каквато ищцовото дружество е заплащало по издадени за процесния период фактури. Затова и отговорът на въпрос № 1 предпоставя извършване и на преценка за законосъобразност и обоснованост на този извод, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК.
С оглед възприетите от въззивния съд изводи на първата инстанция следва да се счете, че общият селективен критерий е установен по отношение на въпроси под №№ 2 -5, вкл. Независимо от това, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като възприетото разрешение по тях съответства напълно на създадена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС /част от която е цитирана по-горе/ относно темпоралното действие на решението на Върховния административен съд, с което е отменено решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР /сега КЕВР/ за временните цени за достъп, както и относно правните последици от тази отмяна спрямо ползватели на преносната мрежа и мрежовия оператор. При наличие на така формирана практика на ВКС /изчерпателно отразена и в мотивите към ТР № 7/2018 г. на ОСГТК на ВКС/ е преодоляна противоречивата практика на съдилищата. В ТР е прието, че в тълкувателните мотиви по постановените от ВКС решения, е даден принципен отговор на всички въпроси, релевантни за изхода на тази категория дела, като е създадена правилна практика, разкриваща точния смисъл на приложимите разпоредби по спорове за дължимост на такса достъп, след съдебна отмяна от ВАС на решението на ДКЕВР, определящо временни цени. Предвид наличието на практика, попадаща в обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не би могло да се възприеме твърдението на дружеството – касатор, че посочените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона. Релевираното допълнително основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК/ в редакция преди ЗИД на ГПК – бр.86 от 2017 г./, в подкрепа на което е приложена практика на СГС, ОС-Варна и ОС-Пловдив, не следва да се преценява, предвид действието на процесуалните норми по време, след като към момента на подаване на касационната жалба такъв допълнителен селективен критерий не съществува.
Формулираните от касатора шести и седми въпрос, основани на предвидената в чл.84 ЗЕ възмездност на услугата, съответно към допусната от първата инстанция непълнота в доклада по чл.146 ГПК, изразяваща се в липса на дадена правна квалификация на иска, са пряко релевантни към правилността на обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. От друга страна, във въззивната жалба липсва позоваване на допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада по делото и затова въззивният съд не е дължал извършване на нови процесуални действия, свързани с доклада – т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Останалите въпроси – от № 8 до № 10 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, основани на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Хартата на основните права на Европейския съюз, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като по тях липсва произнасяне във въззивното решение. Посочените въпроси не покриват изискванията на общата селективна предпоставка, в каквато насока настоящият състав на ВКС съобразява указанията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, актуални и по настоящем.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 1 207.85 лв. – адвокатско възнаграждение за един адвокат, или половината от доказаните /с приложените към отговора доказателства/ разноски.
Предвид горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 908 от 16.04.2018 г. по т. д. № 4607/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Разпределение България” АД да заплати на „Калина Проджект” ЕООД сумата 1 207.85 лева – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: