О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1299
София, 18.11. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3590 по описа за 2015 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя А. П. Г., чрез адв. В. И. К., срещу въззивно решение № 208/28.04.2015 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по гр.д. № 32/2015 г., в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Ц. А. Й. обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ в размер на 60 000 лв., лихва върху главницата, считано от 02.12.2013 г. и съдебноделоводни разноски съразмерно уважената част от иска, както и дължимите държавни такси.
Излага доводи за нищожност, както и за неправилност поради неточно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна Ц. А. Й., чрез адв. Й. Ц. Й., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявен е иск по чл. 200 КТ от Ц. А. Й. против [фирма], [населено място] за заплащане на сумата от 120 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Т. Б. Б., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта – 02.12.2013 г.
Първостепенният Горнооряховски районен съд уважил иска в размер на 40 000 лв. Въззивният съд увеличил размера на обезщетението по чл. 200 КТ на 60 000 лв. Присъдена е и лихва върху главницата, считано от датата на деликта до окончателното издължаване.
За да постанови този резултат, съдът установил, че Т. Б. Б. е бил в трудовоправни отношения с [фирма], [населено място]. На 02.12.2013 г. предприел пътуване от дома си с личния си автомобил към работното място в [населено място] и по пътя, в резултат на пътнотранспортно произшествие, е починал, като злополуката е призната за трудова. От извършен анализ от иззетата от починалото лице кръв не се е установило наличие на алкохол. От заключението на съдебнотехническата експертиза съдът установил, че автомобилът, управляван от Б. е бил в техническо състояние, което не може да бъде поставено в причинно-следствена връзка с произшествието. Като основна причина за възникване на ПТП от експлоатационна гледна точка се е приело движението на лекия автомобил, управляван от пострадалия, с навлизане в насрещната за него пътна лента. Вещото лице е категорично, че от технико-експлоатационна гледна точка не може да се отговори на въпроса каква е причината този автомобил да напусне отредената за неговото движение пътна лента и да се окаже в насрещната такава. Съдът е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, което обосновава намаляване на размера на дължимото обезщетение с 10 процента.
По делото е установено още, че ищцата Ц. А. Й. и Т. Б. живеели на семейни начала; отношенията между тях били белязани с чувства на силна любов, обич и привързаност; те имали силно желание да създадат семейство и деца, като са инициирали и „ин витро” процедура. Двамата са живеели заедно, в общо домакинство, в жилище, закупено с банков кредит, погасяван с общи парични средства. Съдът установил, че в деня на смъртта на Т. Б., починал и бащата на Ц. Й., също при ПТП. Тя приела изключително трудно двете събития, отказвала храна и разговори с околните хора. Връщането й на работа станало възможно едва след съвети и терапия, проведени с психолог, но при съществено ограничаване на възможностите й за концентрация и пълноценно изпълнение на трудовите задължения. Съдът направил извод, че ищцата е легитимирана да получи обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на лицето, с което е живяла на семейни начала. Позовал се е на Постановление № 5/24.11.69 год. на Пленума на ВС на РБ, Постановление № 4/25.05.61 год. на ВС на РБ и Постановление № 2/30.11.84 год. по гр. д. № 2/84 год. на Пленума на ВС на РБ. При определяне размера на справедливото обезщетението, съдът е изходил от чувствата на ищцата, силно изразената положителна характеристика на починалото лице, обстоятелството, че то се е явявало стожер на разпадналата се в следствие на неговата смърт съжителска двойка; продължителният период, през който Й. не може да преодолее чувството за безвъзвратност на причинената загуба. Съдът направил извод, че справедливият размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищцата е сумата от 120 000,00 лв. Присъдил е 60 000 лв. при отчитане съпричиняване от 10 %.
Касторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Първият правен въпрос, поставен в изложението – нищожно ли е съдебно решение, подписано от лице, което не е имало качеството „съдия” към датата на постановяването и обявяването му, страната обосновава с твърдението, че решението е взето от съдебен въззивен състав с председател Р. Д., която към датата на постановяване и обявяване на решението не е имала качеството „съдия“. Устните състезания по делото са били проведени на 12.03.2015 г., като още на 26.02.2015 г. с решение на Висшия съдебен съвет Р. Д. е била освободена от заеманата длъжност „съдия”, поради подаване на оставка, считано от 20.03.2015 г.; въззивното решение било постановено и обявено след тази дата. Според касатора налице е противоречие с решение № 620/06.06.2011 г. по гр.д. № 1164/2009 г. на ВКС, първо г.о. и по аргумент от противното – с разясненията по Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Евентуално поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният правен въпрос е от значение за валидността на постановеното въззивно решение. Той не е разглеждан в цитираното решение на тричленния състав на ВКС, нито в ТР № 1/2011 г. на ОСГТК, но разрешаването му е от значение за точното приложение на закона, както и за развити е на правото, поради което касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, то. 3 ГПК.
По отношение на другите правни въпроси, поставени от касатора не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
Според касатора, произнасяне на ВКС по реда на чл.290 ГПК по въпроса – лицето, което съжителства на съпружески начала с починалия, при трудова злополука, има ли право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Счита, че разясненията, дадени с ППВС № 5/24.011.1969 г., ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 2/30.11.1984 г. не касаят специалната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ, поради което формираната съдебната практика, вкл. и на ВКС по чл. 290 ГПК, в която се споделят разясненията по цитираните Постановления на Пленума на ВС на РБ, е при неточно приложение на материалния закон.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният правен въпрос е включен в предмета на спора, поради което е и от значение за постановения резултат, но не са налице допълнителните условия от фактическия състав на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При постановяване на цитираните по-горе Постановления на Пленума на ВС на РБ, отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука и професионално заболяване се урежда от общите правила по ЗЗД – чл. 45 и чл. 49. Отделянето на имуществената отговорност на работодателя при смърт или увреждане на здравето на работника или служителя е извършено с Кодекса на труда от 1986 г. Въведените съществени отклонения с чл. 200 КТ и сл. от общата деликтна отговорност, по никакъв начин не засягат обаче принципните разбирания и възприетото до тогава тълкуване относно правните субекти, които са легитимирани да търсят обезщетение за причинена им неимуществена вреда от смъртта на пострадалия от деликт, което включва и отговорността на работодателя за смъртта на работник или служител. Изрично чл. 212 КТ предвижда субсидиарно приложение на гражданския закон (това са чл. 45-54 ЗЗД). Налице е действително промяна в общественоикономическите отношения от 61 г. – 84 г. насам, като дори се разширяват и се срещат по-често хипотезите на фактически сложилите се отношения като между съпрузи или като между родители-деца; все повече те са признати и приравнени по последици на юридическите такива. В този смисъл не е налице основание да се обяви за загубило в сила тълкуването, че право на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука или професионално заболяване, причинили смърт на работник или служител, има както съпругът/съпругата на починалия, така и лицето, което е било във фактическо съпружеско съжителство с починалия.
Следващият процесуално правен въпрос, повдигнат в изложението от касатора е – когато увреждането на работника/служителя е причинено от пътнотранспортно произшествие, за причиняването на което той отговаря поради нарушение на правилата за движение по пътищата, съдът следва ли да допусне като доказателство досъдебното производство, образувано във връзка с произшествието; в този случай, ако установи извършване на престъпни обстоятелства от пострадалия, съдът трябва ли да спре производството по гражданското дело на осн. чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
Във втората част въпросът е неотносим към предмета на делото, защото пострадалият работник е починал в резултат на пътнотранспортното произшествие, поради което по отношение на него е недопустимо търсене на наказателна отговорност. Деянието, независимо дали има белезите и на престъпен състав по НК, подлежи на установяване от гражданския съд.
В първата си част въпросът съдържа твърдение за установен от съда факт, което не вярно – въззивната инстанция е приела само съпричиняване, не и изцяло отговорност на пострадалия за ПТП. Независимо от това, няма никакво съмнение, че съдът по спора може да преценява допуснати и събрани от него доказателства и доказателствени средства, а изключенията са строго регламентирани. В случая страната няма твърдение, нито иска събиране на писмени доказателства, съдържащи се в прокурорската преписка. Изявления на страните могат да се ценят евентуално само като извънсъдебни признания, а гласните доказателства и екпертизи не са събрани от съда по делото, а от друг орган, поради което са недопустими доказателствени средства. Както е изяснено изрично по реда на чл. 290 ГПК в решение № 309/04.06.2014 г. по гр.д. № 1354/12, постановено от ВКС, IV г.о., основен принцип в гражданския процес е този за непосредственост и публичност при разглеждане на делата и съгласно чл. 11 ГПК разглеждането на делата става устно в открито съдебно заседание, освен, ако в закон е предвидено това да стане в закрито заседание. Изрично в кодекса не е записано, но няма спор в съдебната практика, а и доктрината отдавна е дала обяснение, че публичното и устно разглеждане на делата става пред съда /съдебният състав/ по делото. Непосредствено пред този съд се отправят исканията, твърденията, възраженията, доводите на страните; този съд се произнася по допускането на доказателствата и ги събира и, след това, се произнася по материалноправния спор, като преценява по вътрешно убеждение доводите и възраженията на страните, както и събрания доказателствен материал. В гражданския процес правилото за непосредственост, не значи непременно и неизменност в персоналния състав на съда по делото, с изключение на изискването съдебното решение да се постанови от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото – чл. 235, ал. 1 ГПК. От това обаче не следва, че е допустимо извършване на процесуални действия, включително събиране на доказателства, от друг съд или друг орган. Изключенията, уредени именно като такива, са строго изброени в ГПК – изрична делегация по чл. 25 ГПК, обезпечаване на доказателства – чл. 208 ГПК, хипотезата на чл. 232, изр. 2 ГПК – само при прекратяване на делото поради оттегляне на иска, ищецът по ново дело може да се ползва от вече събраните доказателства и то, само, ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка. За наказателно производство, още по-малко за предварителната проверката на прокуратурата, няма подобно специално правило. Ако наказателното дело/преписката бъде допусната като доказателство и събрана чрез прилагането й от гражданския съд, могат да се ползват намиращите се в нея писмени доказателства. Съдът може да цени като извънсъдебни признания, изявления на страните по гражданското дело, направени по приложеното, ако са за неизгодни за самите тях факти и обстоятелства. В хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК, гражданският съд е дължен да вземе предвид, съдържащи се в приложеното дело, изявления пред държавен орган, направени от другата страна по оспорвано като привидно съгласие, или изхождащи от нея писмени доказателства, щом правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно. Извън посочените хипотези, недопустимо е съдът по делото да се позове на доказателства, събрани от друг съд – граждански или наказателен, или от друг държавен орган.
Въпросът – тежките нарушения на правилата на движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортно произшествие, допуснати от работник или служител, в резултат на които той е пострадал, представляващи груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, как влияят върху процента на съпричиняване на резултата, респективно към намаляване отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за вреди, отново съдържа фактически и правни заключения, които не отговарят на приетото от въззивната инстанция, поради което въпросът се явява неотносим към постановеното в обжалваното решение. Въззивната инстанция е приела съпричиняване и само поради това е намалила размера на дължимото обезщетение, без изобщо да преценява дали действията на Б., допринесли за пътнотранспортното произшествие, са извършени при груба небрежност. Независимо от казаното, никога не е имало съмнение в доктрината и в съдебната практика, че съдът сам, във всеки отделен случай, с оглед на неговите специфики, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, които са от значение, определя дялово или процентното съучастието в увреждащия резултат на пострадалия, щом такова е установено.В случая съдът, като е изходил от спецификите на казуса, е приел, че установеното съпричиняване обуславя десетпроцентно намаляване на размера на справедливото обезщетение, но фактически е извършил намаление от 50 %. Последното е в интерес на жалбоподателя, като няма жалба от противната страна.
В заключение, касационно обжалване следва да се допусне за произнасяне само по въпроса, свързан с валидността на въззивното решение, изцяло.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 208/28.04.2015 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по гр.д. № 32/2015 г., в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Ц. А. Й. обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ.
УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 1 200 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: