3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1323
ГР. С., 18.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 1.12.14 г. в състав:
П.: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №5169/14 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Й. М. и на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” /ГД „ИН”/ при МП срещу въззивното решение на Сливенски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №163/14 г. в различни негови части.
Ищецът Й. М. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете му по чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР, отм. и чл.86 ЗЗД са отхвърлени над размера от 1935 лв. – главница и над 317 лв. – мораторна лихва.
Ответникът по исковете ГД”ИН” обжалва въззивното решение в частта, с която исковете са уважени.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
1. За допускане на обжалването касаторът – ищец се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Поставя като значими за спора правните въпроси: подлежи ли положеният извънреден труд на възмездяване в пълния предоставен обем и може ли съдът, ако предявеният иск е основателен, да го отхвърли поради недостатъчно данни за размера му.
Първият от въпросите не е решен в противоречие с посоченото р. на ВКС, трето г.о. по гр.д. №342/09 г., което се отнася до заплащането на извънредния труд по общия закон – чл.136а, ал.5 КТ. В специалния ЗМВР е определена компенсация с допълнителен платен годишен отпуск за извънредния труд, положен над нормативно определените часове за определен отчетен период. При освобождаване от служба, както е в случая, на служителя се дължи заместваща престация – обезщетение за неползвания компенсаторен платен годишен отпуск. В този см. е и р. по гр.д. №.2157/14 г. на трето г.о., ВКС.
Обжалване на решението, обаче, следва да се допусне на осн.280, ал.1, т.1 ГПК по втория от въпросите. В. съд е приел, че ищецът претендира парична компенсация за всички часове извънреден труд, посочени в исковата молба. За част от тях – до размер на нормативно определените, му е присъдил възнаграждение за извънреден труд. За положения над нармативно определените часове извънреден труд е приел, че на ищеца се дължи обезщетение за неползван платен годишен отпуск /дните на неползвания отпуск за процесния период са посочени от вещото лице/, чийто размер обаче не е установен по делото. Затова е отхвърлил иска в тази част. Този извод на въззивния съд противоречи на приложеното и цитирано р. по гр.д. №1242/10 г. на трето г.о. на ВКС и на трайната практика на съдилищата по приложението на чл.162 ГПК и с това соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е налице.
2. За допускане на обжалването касаторът – ответник се позовава на чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК. Поставя като значими за спора въпросите от предмета му: нормативно определеното време за почивка по време на всяко дежурство – чл.301, ал.4 П., и нормативно определеното време за явяване на инструктаж в началото на всяко дежурство – чл.305, ал.1 П., съставлява ли част от работното време на служителите от дирекцията и необходимо ли е отправяне на покана до длъжника за получаване на възнаграждението по чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР преди предявяване на иска / която да постави длъжника в забава/.
Намира, че тези въпроси се решават противоречиво от съдилищата, като цитира практика на първоинстанционни и въззивни състави. Допускането на касационно обжалване, според този касатор, ще е от значение за уеднаквяване на практиката от ВКС, като се има предвид, че голяма част от подобни спорове не стигат до касационната инстанция поради цената на иска, на осн. чл.280, ал.2 ГПК.
Първият от въпросите е разрешен с ТР №8/13 г. на ОСГК. Там е посочено, че „разграничителният критерий за включване на почивките в работното време е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя. Ако работникът или служителят има такова задължение, цялото дежурство, включително и неактивната част /време за спане, храна и физиологични нужди/, се счита за работно време. В същия смисъл е разпоредбата на чл.151, ал.3 от КТ, според която в производства с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурява на работника или служителя време за хранене през работно време. Тази разпоредба ясно разграничава почивката за хранене при прекъсваем производствен процес /чл.151, ал.1, изречение второ от КТ/, която не се включва в работното време /чл.151, ал.2 от КТ/, от времето за хранене, осигурявано от работодателя при непрекъсваем производствен процес, което е част от работното време. Затова при непрекъсваем производствен процес /смени, дежурства/ нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя. Когато работникът или служителят изпълнява задълженията си „на повикване”, работното време ще е само времето, през което действително е положен труд /делото S./. При формулиране на отговора на въпроса следва да се вземе предвид, че легалният термин, използван в разпоредбата на чл.151, ал.3 от КТ е „време за хранене”, а не „почивка за хранене” по смисъла на чл.151, ал.1 КТ.” Изводите на въззивния съд по въпроса напълно съответстват на тълкувателното решение .
Вторият въпрос също е застъпен в практиката на ВКС, като приложима е тази за изискуемостта и съотв. – забавата при плащането, на тр. възнаграждение, защото възнаграждението за извънреден труд е вид трудово възнаграждение – гл.ХІІ КТ. Така в р. по гр.д. №255/09 г. на четвърто г.о. и в р. по гр.д. №1387/11 г. на четвърто г.о. на ВКС е посочено, че: „Вземането по чл. 128 КТ е изискуемо от датата на която е следвало да се изплати всяко отделно трудово възнаграждение. От тогава се дължи и лихва за забава, която е периодично вземане и се следва за целия период до погасяване на главницата. Този отрязък от време може да е с най-различна продължителност и дължимото ежедневно вземане за лихва се погасява в съответния срок”. И. на вземането е определена нормативно в ясната по съдържание разпоредба на чл.358, ал.2, пр.2 КТ.
Затова не са налице основания за допускане на обжалването по жалбата на касатора – ответник.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Сливен по гр.д. №163/14 г. от 22.05.14 г., в частта, с която исковете са отхвърлени, по жалбата на касатора – ищец Й. М..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на посоченото въззивно решение, в частта, с която исковете са уважени, по жалбата на касатора – ответник ГД „ИН”.
Делото да се докладва за насрочване в о.з.
П.: ЧЛЕНОВЕ: